Скок от „Либурния“ (разказ от Драго Янчар)

градски проблеми
Мобилност…
07/02/2023
чехите
„По-големи българи от българите“
13/02/2023
градски проблеми
Мобилност…
07/02/2023
чехите
„По-големи българи от българите“
13/02/2023

Скок от „Либурния“ (разказ от Драго Янчар)

драго янчар
Споделете

По повод Празника на словенската култура за първи път в България гостува словенският писател, драматург и публицист Драго Янчар. Посещението включва и среща-разговор с читатели в Пловдив на 14 февруари 2023 г. (вторник) от 15 ч. в клуб „Петното на Рошах“.

Специално за пловдивската публика Нула32 публикува разказа „Скок от „Либурния“ от книгата му „Ученикът на Джойс“ (Колибри, 2020) в превод на Людмил Димитров.

***

Драго Янчар (1948, Марибор) е сред най-четените и превеждани съвременни словенски автори. Вниманието му е фокусирано върху битието на човека, подвластен както на неконтролируемите и необясними механизми на историята, така и на собствения си характер. Интересуват го въпросите на идентичността. В есеистиката си се съсредоточава върху съвременни политически, културни и обществени въпроси; особено го вълнува ролята на интелектуалците в съвременния свят. Автор е на дванайсет романа, шестнайсет сборника с кратка проза и есеистика и десет пиеси. На български са публикувани романите му „Градителят. Митът за Дедал” (Балкани, 2011), „Тази нощ я видях” (Алтера, 2013) и сборникът с разкази "Ученикът на Джойс" (Колибри, 2020). На наша сцена са поставени две негови пиеси „Големият брилянтен валс“ (1990), реж. проф. Здравко Митков, и „Дебнейки Годо“ (2016), реж. Десислава Боева.

Скок от „Либурния“

– Скочѝ.

Стоеше на няма метър от ръба. Тъмната повърхност на дъното бързо се движеше. Стоеше на няма метър от ръба на фланга на кораба, с едната ръка се държеше за оградата зад гърба си, гледаше към водата, бързо двжеща се отдолу, другата му ръка се заклати и с нея се заклати приведеното му тяло. – Скочи – каза му тя.

Беше нощ, небесната черупка горе бе покрита с облаци, долу – тъмна повърхност. Тя ту леко се вълнуваше, ту се блъскаше във фланга на кораба като гръб на голямо животно. Във въздуха се носеше мирис на дим, пълзящ от широкия кратер на комина над тях. Никакъв вятър нямаше, но въпреки това димът слизаше надолу, така че от време на време той го усещаше остро с ноздрите си, смесен с дъх на вода, по-точно на сол. – Скочи – каза тя и нейният спокоен, равен глас го преряза през кръста и му се повдигна в стомаха. Усещаше, че сега нещо наистина го тегли надолу, към дълбините. Усещането се появи миг по-рано, може би минута, една минута преди да прескочи оградата и да прекрачи към тъмната, бързо движеща се бездна. Минута преди това се бе излегнал на шезлонга, опрял крака на парапета на оградата, минута преди това пушеше цигара. Минута преди това горящият фас хвръкна през оградата, гледаше как огънчето за миг застина в мрака, залюля се, след което със светли криволици очерта дъга надолу и обратно. Стори му се, че чу как изсъска от повърхността на водата. Естествено, не изсъска, нищо не се чу, освен равномерния шум на корабния мотор. Само изчезна; нещо, което миг преди това беше в неговите ръце, сега изчезна веднъж завинаги и след като изчезна не остана нищо, нито във въздуха, нито във водата, нито в мрака, в който бе потънал корабът. В който бяха потънали те двамата, заклещени в платнения шезлонг на фланга на кораба след вечеря, без думи, с празни очи, загледани в мрака, там, където трябваше да е брегът, където наистина беше брегът, тъй като се показаха и отново изчезнаха мъждукащите светлини на сушата, на залива, навярно далеч във вътрешността.

– Повтори го – каза той.

Отмести погледа си от светлините на залива и повече усети, отколкото видя тъмната морска повърхност дълбоко долу и сърцето му заби по-силно. Онова, което му се бе повдигнало в стомаха, отиде към сърцето, към гръдната кухина, към биенето в нея и мозъка му проряза опасната и плашеща мисъл, че май ей сега наистина ще скочи; ако само още веднъж тя го каже, той няма да има никаква сила да се върне назад. Тя също го усеща, това вече не е игра. Ако малко преди това, когато той се загледа във фаса, когато стана и прекрачи през металната ограда, ако в самото начало навярно все още беше безразсъдство, сега изведнъж се превърна в изпитание. Ако усеща, че го подтиква да се удави, тя несъмнено трябва да стане и да го прегърне или поне да си мълчи. Мълчеше. Но на него това вече не му беше достатъчно. Нека да усети страха, който изпитва той, нека, по дяволите, поне сега, поне за един миг, поне малко да се унижи, нека да го моли, да говори, да се пречупи. Защо неподвижно лежи зад гърба му, завита с одеяло, защо само с едно движение, с една дума не прекрати всички противоречия, които се насъбраха в последните години от живота им? Да каже само една дума и внезапната лудост ще бъде излекувана, ще бъдат излекувани и двамата. Той усещаше, че в този кратък дълъг миг тя премисля, може би оценява доколко той е готов да рискува, имаше чувството, че се е разколебала. Трябва да стане, трябва да каже нещо, това ще бъде знак, че е загрижена за него, любовни и спасителни думи. Поне да каже държиш се като дете, да каже спри с тия глупости, да каже студено е, да слезем в каютата, да каже водата е студена, да се пошегува, да се засмее, да се закашля, да се прозине. Пусна се от оградата и ръцете му увиснаха покрай тялото, наведе глава пред себе си. Къде е пяната, зад кораба може би? Къде са вълните, мракът ли ги погълна? Усещаше дишането ѝ зад гърба си, погледа ѝ, опиращ се в тила му. Беше сама, в предната част няколко младежи спяха на завет в спални чували, никакво тяло не се виждаше, никакви ръце или глави, стегнати, превити, в мръсен копринен плат увити трупове. Кажи само една дума, си помисли той, и всичко ще ти простя, всичко и на мен ще ми е простено, всичко, което през последните години си причинихме един на друг, съжалявам, наистина съжалявам, но само една дума кажи, си помисли. Това не е никакво унижение, унижение ли е, ако се приближиш само на крачка от мен, само на крачка? След толкова години брак, след толкова рани само една дума, кажи, че е гнусно предизвикателство, кажи, че човек с това не трябва да си играе, не трябва да стои на ръба на кораба, не трябва да гледа към глъбините. В привлекателните, в лудо привлекателните глъбини, които иска да прилепи към себе си, да ги сплеска към себе си, да се пусне, да се потопи на непрогледното дъно.

– Скочи – каза тя.

Боже Господи, помисли си той, Боже, сега наистина ще скоча. Всъщност само ще пристъпя крачка напред, крачка нататък. Наистина ми се върти в главата, помисли си. Сега вече не може да мисли какво страшно предизвикателство е, какво в действителност се случи, защо стои тук и иска да се хвърли, за нищо вече не може да мисли, всичко утихна – корабът и моторът, ударите на сърцето в гърдите и в главата, отзвъняваше единствено тишината. Пристъпи съвсем на ръба и опасно се олюля, добър плувец съм, си помисли, на петдесет все още съм добър плувец, дали ще засвири сирена, дали ще ме завлече под кораба, стори му се, че тя стана. Отчаяно се огледа, не беше станала. С крайчеца на окото си улови разчорлената глава на непозната, подала се от един спален чувал, учудени момичешки очи. Мишка в брашно, си помисли и се заигра с тази мисъл – мишка в брашно, защо казваме мишка в брашно, как гледа мишка, подаваща се от брашно, какво общо има мишката в брашно с тази рошава глава със сънени, учудени, непознати момичешки очи, надзъртащи там от спалния чувал? Нищо не мога да кажа, сега ще скоча, сега ще прескоча ръба и миг след това всичко ще свърши. Вече нищо не мога, нямам какво повече да кажа, всичко е кухо и тихо, и страшно уплашено, и все пак ясно. Нямам какво да кажа.

– Кажи го за последен път, настоя, кажи го за последен път.

От погледа, примамен от тъмната бягаща повърхност, от глъбините, от разстоянието между него и повърхността, от магнетизма, теглещ надолу, от нещо, което не може да се назове, тялото му започна да трепери. Какво е това, помисли си, пиян ли съм? На вечеря бяха изпили бутилка вино. Ще изплувам ли? Не съм пиян, няма да изплувам. Мисълта с бързи, силни тласъци търсеше изход. Морето е Адриатическо, корабът е „Либурния“, ние двамата сме мъж и жена, от години на ръба, сега аз стоя на ръба, в далечината на залива се виждат светлинки, дълбините са тъмни, корабът е обвит от мрак. Понякога, като стоеше на кулата над басейна, на скалата над морето, когато дребното момчешко треперещо телце, уплашената свита душица искаше да докаже на приятелите си, че има кураж, че наистина има кураж, тогава броеше, броеше до три, след което скачаше; когато почваше да брои, знаеше, че ще скочи, макар да знаеше, че във въздуха, докато лети, ще има луди мигове на отсъствие и че долу при удара в повърхостта може да го заболи. А сега беше различно, всичко беше същото и все пак различно. Сега всичко се свеждаше до това наместо в морето да се гмурне в сърцето, в своето и в нейното сърце, в онова сърце, от което извира всичко и в което всичко добива смисъл. Ето затова тя сега трябва да каже една, една-единствена дума, в никакъв случай подценяваща, в никакъв случай подигравателна: не скачай, не скачай-заради-мен, не трябва да бъде неговото поражение на този ръб в този миг, или тя не усеща това в своя шезлонг, завита с одеяло, в този миг животът може да започне отново. В този миг тялото му трепери или тя не усеща това, в този миг наистина неочаквано го тегли към дъното. От палубата се чу кратък смях на млади хора, някаква врата хлопна, по повърхността бързо се носеше хвърлена бутилка, куполът на облачното небе се снишаваше. Усещаше, че дланите му са влажни, на челото му избиха студени капки пот, духна леден вятър и той отново усети в ноздрите си вонящия корабен дим. Това ли ще бъдат последните, последните обонятелни усещания, с които ще полети през ръба, в празнотата, в мрака? Или сега тя нещо ще каже, последна дума. За последен път, проговори, кажи нещо. Два пъти го повтори, сякаш че броеше до три като в момчешките си години, повтори го два пъти, тя с кратки паузи отговори доста бързо, доста гневно, доста предизвикателно, доста подценяващо, сега е три, след миг е три, ще кажа за последен път, рече той, кажи го за последен път.

– Скочи – каза тихо тя.

Каза го тихо, каза го с по-тих глас и това за миг го задържа. И в същия миг през мозъка му премина мисъл, че е казала, че е казала нещо, което за нищо на света не е трябвало да казва, и се хвърли през ръба. Всъщност не се хвърли, за това вече нямаше сили. Само направи крачка напред, само премести крака си и се отпусна в тъмното празно пространство. Всъщност не влезе в онази дълбока празнота, нахлу в нея, седна на ръба, стисна металната основа с ръце и от ръба потъна в бързо приближаващата се, все по-голяма, все по-болезнена морска повърхност.

Никаква земя нямаше под краката му, никъде никаква опора, летеше през пространството, през разкроената и свободна въздушна материя. Облачният купол на небето и черносинята повърхност на морето бяха оплетени и изравнени, сега небето беше долу, носеше го нанякъде и го загръщаше, нещо в гърдите му се усилваше, сърцето беше заето със собственото си треперене, то бе и треперенето на въздуха, из който летеше. Всичко беше видимо и в същото време невидимо, посоката на падане бе едновременна, надолу и надолу, хоризонтът – заоблен, гравитацията – извън контрол, единството на света се сгъстяваше и се отваряше, вода и въздух, море и небе. Телесното вещество се сплеска при удара с неподвижната морска повърхност. За миг видя онази светлина на залива, накъдето трябваше да плува, за миг видя непознатата сянка на кораба, металния му фланг, тъмната му маса, прииждаща към него и всмукваща го в себе си. Чу зов, вик, чу боботенето на корабните мотори, гъргоренето и спирането им, гъгнещата сигнална сирена; когато чу всичко това, той вече беше доста изостанал, сред разпенените вълни, които чудовището пускаше след себе си, отдалечен, без слух и зрение, без дъх и болка, заклещен във водната среда, в изчезването, в прабезмълвието.

Тя продължаваше да лежи, завита в одеялото, до бялата метална стена в мрака. Само вдигна леко глава. Момичето с разрошените коси и мъничките миши сънени очи, си запали цигара. А тя само вдигна леко глава, за да види ясно как се клати оградата и как той мърмори под носа си. Не се е хвърлил през ръба, не е преместил краката си и не е полетял само с една крачка в дълбокото празно пространство, не е поел от фланга на кораба към бързо надигащата се, все по-голяма, все по-болезнена морска повърхност.

Не бе скочил. Не бе се хвърлил в средата, в сърцето, в онова пространство, от което всичко извира и в което всичко добива своя смисъл. Никъде не бе се хвърлил. Стоеше до оградата и усещаше, че треперещото му тяло се успокоява, че кухата празнота в гърдите и в главата се пълни със звуци, с усещания, с погледи. Само корабът все още се тресеше от вибрациите на мотора, остро вонящ дим пълнеше ноздрите, обърна се към залива и гледаше приближаващите се светлини на някакъв град. Ще те фрасна, помисли си, ще те убия. Долу в каютата, ако не тук, долу.

– Как можа – ѝ каза – как можа?

От залива духна топъл вятър. Светлините на града се приближаваха. Ако се обърнеше, щеше да види, че въпреки топлия вятър откъм залива, тя е вдигнала одеялото до брадата си. Ако се обърнеше, щеше да види, че в очите ѝ все още има някакво недоумение и несигурност. Не страх, само несигурност и недоумение. Това щеше да му е достатъчно. Но не се обърна.

– Какво всъщност означава „Либурния“? – попита тихо тя. Той мълчеше. Как можа, как устоя?

– И през ум не ти минава – каза. – Това е било старо илирийско кралство, да се чудиш просто.

– Студено е – каза след малко тя. – Да идем долу.

Не беше студено, топло беше, топъл вятър духна откъм каменистите хълмове, където на всички върхове са събрани купища камъни, стари илирийски гробове. Там навярно бучеше и духаше около върховете, оттам облаците тръгваха към водата, тук се разтваряше в меката въздушна маса над морската повърхност, която изведнъж се оказа не маслено спокойна плоскост, а леко нагъната, понякога с пенести връхчета. Момичето от спалния чувал няколко пъти бързо си дръпна от цигарата, после хвърли светещото огънче през ръба в тъмнината. Вятърът за миг го спря, а после с порив го заби във фланга на кораба назад и надолу. Разчорлените коси изчезнаха, тя дръпна ципа над главата си.

– Да идем долу – каза той. – Давай наистина да се връщаме.

Из книгата „Ученикът на Джойс” ( Колибри, 2020)

Превод от словенски Людмил Димитров

Заглавно изображение: фрагмент от корицата на книгата

Скок от „Либурния“ (разказ от Драго Янчар)
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.
Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и Schneider Electric и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!