1915-та – минали са две години от злощастната Междусъюзническа война, а от една Великите сили са вкопчени в Голямата война – така е известна тогава Първата световна. Неутрална България прави своя избор – ще се сражава на страната на Централните сили. Можело ли е изборът ни да бъде друг? – Нека оставим на историците да търсят отговор. Все пак е редно да се отбележи, че с дребни изключения цялото българско общество е настроено реваншистки и включването във войната е посрещнато с всеобщо одобрение. България не е преживяла Първата национална катастрофа, както по-късно ще пише в социалистическите учебници – на две морета е и е разширила територията си, но националният идеал не е сбъднат. По-голямата част от Македония и Добруджа са извън пределите на отечеството. Обявена е тотална мобилизация. Славният Девети пловдивски пехотен полк – героите от Булаир, Криволак и Голак планина няма как да останат в казармите.

В началото на ноември полкът настъпва в Македония – при Чепели и на връх Голаш са разбити французите, включително и в жестоки ръкопашни схватки. Тук се ражда и легендата за „българите-човекоядци” – свежа хрумка на френските офицери, адресирана към сенегалските им подчинени, за да не се предават в плен. През следващите два месеца след тежки сражения пловдивчани достигат до района на Дойран. За времето си Девети полк е внушителна ударна сила – 5 020 войници и подофицери, и 56 офицери. Личният състав се набира на териториален принцип от Пловдив и околията. Всяко по-голямо подразделение на българската армия тогава разполага с внушителен обоз, което го прави сравнително автономно откъм продоволствие при настъпателни операции. Към 9-ти полк са зачислени 210 товарни коли/каруци/, 504 коня и 12 вола. На силно пресечения планински терен липсата на механизирана тяга не е непременно недостатък. Основното оръжие на пловдивчани е 8 мм. манлихера модел 1895 г., далекобойност до 3 км., зарежда се с пачка от 5 патрона, скорострелност – 20 изстрела в минута. В сравнение със съглашенските аналози манлихерата не отстъпва, а по някои показатели дори ги превъзхожда. За съжаление картечниците на 9-ти полк в началото на бойните действия са едва 4!?

През декември 9-ти полк е изтеглен в резерв, където ще остане до средата на юли 1916 г. През август започва първата от общо 5-те Дойрански битки. Доблестните български воини от 9-ти пловдивски и 27-ми чепински полк в продължение на 3 месеца отбиват няколко френски офанзиви под тежък артилерийски обстрел и удържат позициите си, нанасяйки тежки загуби на превъзхождащия ги числено противник – 17-та френска колониална дивизия /3 200 убити/. Тук е мястото да отбележим, че по време на цялата война съотношението при оръдейната поддръжка е между 1:3 до 1:5 в полза на Антантата. През последната година от бойните действия проблемът се задълбочава от нередовните доставки на снаряди. Следващите 3 битки при Дойран се водят от 9-та плевенска дивизия на генерал Владимир Вазов през февруари, април и май 1917 г. Противникът е разбит – съотношението на загубите е 1:6. Последната битка при Дойран е на 16-18 септември 1918 г. Съотношението на загубите за англичаните е най-тежкото им за цялата война – 1:8!

В края на октомври 1916 г. полкът е прехвърлен на Битолския фронт. Край завоя на река Черна се разгарят едни от най-тежките сражения през цялата кампания. Тук пловдивчани се изправят срещу французи, сърби, по-късно идва и една италианска дивизия, както и срещу руснаците от Експедиционния корпус. Наличието на „братушки” на Добруджанския фронт може някак да бъде обяснено – Русия е съюзник на Румъния, но какво търси „Освободителката” в Македония срещу българските войници е неудобен въпрос премълчаван и до днес. Впрочем съдбата на повечето руснаци на Солунския фронт е печална. След излизането на Русия от войната мнозинството от тях отказват да се бият и са интернирани в Алжир, където повечето умират от болести. В крайна сметка руснаци и французи влизат в Битоля, но по-нататъшното им настъпление е спряно на кота Червената стена. Съглашението плаща висока цена за този успех – 130 000 убити, тежко ранени и евакуирани при двойно по-малки загуби на българи и германци. Линията на фронта не се променя до края на войната.

През март за командир на 9-ти полк е назначен легендарният Борис Дрангов. Защо се превръща в легенда и непрежалима загуба, макар да командва полка само няколко месеца? Отговорът не е труден – приоритетна грижа на Дрангов са войниците. Дълбоки укрития, ешелонирана отбрана – това спасява много животи под тежките вражески обстрели. Като прибавим споделянето на несгодите, добрата дума за всеки и   войнишката храна в командирското канче не е чудно, че Дрангов спечелва сърцата на своите войници. Завинаги. По време на войната 9-ти полк има 5-ма командири. Съдбата на всички е една и съща – загинали с чест или повишени!

9-ти полк държи здраво своите позиции до септември 1918 г. Войната обаче се решава на друго място. При Дойран генерал Вазов не просто устоява, а прекършва Съглашенското настъпление. При Добро поле обаче Антантата постига напредък. От чисто военна гледна точка вклиняването на Съглашението е тактически успех, който може да бъде неутрализиран – линията на пробива е 20 км., а дълбочината неголяма. Неслучайно противникът настъпва крайно предпазливо, опасявайки се от контраудар по незащитените си флангове.  Така нареченият „пробив” обаче води до разпад на фронта и масово дезертьорство. Причините? Популярното схващане наложено по идеологически причини е грешки на командването и изтощението на страната от войната. И едното и другото е вярно, но горчивата истина е, че България и доблестните ни воини са предадени отвътре – отровните семена на комунистическата/тесни социалисти/ и земеделската пропаганда дават своите плодове. А на 3 март 1918 г. Съветска Русия е капитулирала пред Централните сили и на първо място пред България. Договорът от Брест-Литовск е подписан по азбучен ред, а датата не е избрана случайно.

Така или иначе за разлика от други части 9-ти полк 15 дни след Добро поле отстъпва организирано с бой, но пловдивчани имат злата участ да се окажат западно от Скопския меридиан – според условията на примирието полкът трябва да се предаде в плен. Смелият поручик Рибаров заедно с няколко десетки войници спасяват полковото знаме и архива изминавайки повече от 200 км. през вече „вражеска територия” с риск за живота си. Немалко бойци също успяват да се завърнат в България след тежък и опасен преход през планините. Останалите подадат в трудови лагери, където са използвани като работна ръка на строителни обекти. Последните се връщат от плен през януари 1920 г. 662 войници и офицери оставят костите си по бойните полета за Майка България. Поклон и вечна слава на героите от 9-ти полк, обречени на вечността!

Снимки: РИМ - Пловдив