Всяка тема идва със своите големи въпроси. През 2019 г. на база научните изследвания на историка и изкуствовед Пламен Петров се състояха две съществено важни за настоящия ни брой изложби, посветени на Художествения отдел на Изложението от 1892 г. и на Дружеството на южнобългарските художници (ДЮБХ). Работата му по двете теми продължава повече от 5 години и днес попълва много от празнините в знанието ни за периода. Разговаряме с Пламен за началото на организирания художествен живот в България и за следите, които губим по пътя, но само, за да ги открием по-късно наново.

Художественият отдел на Първото българско изложение е от 1892 г., а създаването на ДЮБХ се случва едва 20 години по-късно. Как се развива художественият живот в Пловдив през това време? 

Съвсем спокойно можем да кажем, че Пловдив е люлката на организирания художествен живот в страната. По обясними причини най-активни са годините до 1892 г., след което политическият център на държавата – София, се оформя и като художествен такъв. По време на Първото изложение се провежда и първата официално подкрепена от държавата обща художествена изложба. Преди нея обаче в града се организират и изложби на учители и ученици от Девическата и Мъжката гимназия в града. Има дори и самостоятелни изяви на дипломирани в Западна Европа български художници. Излагат изтъкнати имена като Иван Мърквичка, Антон Митов, Петко Клисуров и др. Тези и редица други художествени събития продължават и през 20-те години между 1892 г. и 1912 г. Любопитно сред тях е „концертното рисуване“, при което свири музикант и в същото време художник рисува пред публика.

През 1896 г. в София се открива Държавното рисувално училище – инициатива, чиито начала можем да открием още в средата на 19. век, според различни податки –  отново в Пловдив. Художниците, които вече учат рисуване легитимно, са в столицата и е нормално художественият живот да се концентрира там. 

В София се създава „Дружество за поддържане на изкуството в България“, което издава и свой печатен орган сп. „Искуство“ – първото печатно издание у нас концентрирано върху изящните изкуства. Съвсем в синхрон с европейските процеси, макар и малко по-късно, Дружеството се фокусира в изграждането на националния облик на държавата. След Освобождението въпросът „Кои сме ние?“ седи и Дружеството се опитва да отговори на него чрез изкуството. 

В началото на 20. век като противостоене на тази тенденция се явява Дружество „Съвременно изкуство“. Третото собствено българско художествено дружество, което се създава в страната, е именно това на южнобългарските художници.

Рисувалното училище вече възпитало много художници, но все още нямало изградена сцена, инфраструктура, която да поддържа големия обем от художници и да им осигурява работа по-късно. Съвсем естествено повечето от тях се завръщат по родните си места и стават преподаватели. Оказва се обаче, че улисани в собствените си занимания и понеже са извън центъра, остават някак си маргинализирани. Не се появяват в общите художествени изложби на двете дружества в София и по този начин една много голяма група художници остава непредставена. 

В същото време Южна България е много по-развита. В Казанлък например е създадена една от първите художествени галерии в страната, на която тази година честваме 120-та годишнина. В действителност много будни умове, голяма част от които днес сме наредили в пантеона на българското изкуство, работят и живеят в Южна България. Така през 1912 г. съвсем логично се обединяват в Дружество на южнобългарските художници. Уставът на организацията е доста семпъл и цели да обедини на географски принцип художниците, които творят в региона. Макар и в хватката на тежки войни, ДЮБХ е изключително активно и продължава ежегодно да организира изложби, въпреки тежкото икономическо състояние на държавата. 

Отварям и една скоба, за да кажа, че колкото и нелогично да ви звучи, Дружество „Съвременно изкуство“ все още не е изследвано, както трябва, ние не познаваме неговата история на развитие, изложби и т.н. Същото важи и за „Дружество за поддържане на изкуството в България“. Съвсем отговорно мога да кажа, че единственото дружество от трите, което е изследвано в детайл, макар и недокрай изчерпателно, е това на южнобългарските художници. 

А какво наложи то да е най-проучено досега? Разкажете ни и за Вашата изследователска работа, какви трудности срещнахте и какви бяха изненадите. 

През 2012 – 2014 г. изследвах делото и живота на Сирак Скитник по повод 130-та годишнина от рождението му. В опита си да възстановя разказа за присъствието му в Асеновград и отношенията му с пловдивските художници започнах да се натъквам на все повече пробойни в знанията ни за ДЮБХ. Като това, че е създадено през 1914 г. или в разминаванията при броя на изложбите. За мен това беше важно, защото в някои от тях е участвал и Сирак Скитник. За да установя точните факти, започнах да набирам все повече материали.

Сетне попаднах и на други автори, които допълнително обогатиха картината. Зададох си и големия въпрос: Каква е била тази първа обща художествена изложба в държавата, за която мнозина изследователи твърдяха, че няма каталог, което се оказа невярно. Каталог има, дори на цялото Изложение: какво има във всеки един павилион, какво е изложено, кой е изложителят и т.н. Абсолютно всичко това е посочено в едно немалко по обем издание от близо 500 страници. Така събралият се материал даде повод да се фокусираме и да направим по-обстоен разказ. Да възстановим историята на ДЮБХ, която продължава почти до края на 1940-те години на XX век. 

За мен изненадите са по много линии. Каталогът беше ключът, който ни даде възможност да коригираме много публикации. Много съм благодарен на екипите на Градската художествена галерия в лицето на г-н Красимир Линков, на Държавен архив –  Пловдив и Народна библиотека „Иван Вазов“, които ми дадоха възможност да работя изключително комфортно в града и да съберем прашинките от тази епоха. Заради това и в крайна сметка озаглавихме проекта „Следите се губят“, но всъщност не изчезват. Трябва някой просто да ги събере. С екипа, който работихме –  Рамона Димова, Николета Гологанова, Наташа Ноева –  се постарахме да преровим почти цялата пловдивска преса от 1912 г. до 1949 г. и да съберем всеки коментар за изложбите. Става дума за повече от 40 изложби и повече от 200 имена на художници, участвали в процесите. 

Да сменим ролите за момент. Ако имахте 64 страници в настоящия брой на Нула32 и над 200 имена на художници, кои щяха да са авторите,  върху които да се съсредоточите по-задълбочено? Без да подценявате, разбира се, изкуството на всички останали. 

Има страшно много имена, които не бива да бъдат пропускани. Извън големите като Марио Жеков, Васил Маринов, Борис Ангелушев, Антон Митов, Анна Крамер-Бехар, които вече са намерили мястото си в пантеона на българското изкуство. Има едни далеч по-малко имена, които седят някак си по-маргинално в големия разказ. Струва ми се, че заслужават не по-малко внимание, като например един Атанас Овчаров, все още ненамерил своя изследовател.

Или като Михаил Лютов –  другото голямо име, което през едно голямо дарение в последните години, успя да намери място в съвременния изложбен живот в страната. Михаил Лютов е любопитен най-малкото защото е един от първите учители по рисуване на Кристо в Пловдив. Това е художник, който се движи по фронтовете на войните заедно с Владимир Димитров-Майстора, Ангел Спасов и др. Много са имената. Не мога да кажа кои са най-важни или любими. Все още има страшно много непознати имена, които изобщо не знаем кои са те. 

Това ли са следите, които се губят? 

Да, но както казах, само за да бъдат намерени. Дали ще успеем е въпрос на изследователски усилия. Живеем в документална епоха.

Споменахте, че ДЮБХ обединява членовете си единствено на географски принцип. Какво все пак можем да кажем за естетическите му търсения? 

Да, то не дели художниците. Това може да се види и в изложбата, която реализирахме. Тя показа огромните разлики между художниците. Има доста посредствени, наивни автори, както и такива, които са на много високо ниво: Сирак Скитник, Харалампи Тачев и т.н. 

В първите си години южнобългарските художници са по-близки до стиловите белези на Дружеството „Съвременно изкуство“. Те са доста по-модерни в съпоставка с „Дружество за поддържане на изкуството в България“. Представители на по-академичната линия е Цено Тодоров, например, докато Христо Станчев, Александър Гайтанджиев, Сирак Скитник и др. държат на по-съвременния начин на пипане, въпреки че те също се интересуват от локалното.

За мен другата голяма изненада, която открихме в хода на изследването, беше, че в края на 1920-те години на XX век и в ДЮБХ се появяват отцепници. Общите художествени изложби в София, организирани редом с тамошните дружества, съвсем естествено рефлектират във вътрешно естетическо разделение. Макар и в Устава да е заложен само регионалният характер на групата, се появяват и селекционери, които казват кое да и кое не. За ДЮБХ това са тези, които присъстват по-активно на софийската сцена. Така по-изявените започват да диктуват на по-маргинализираните как трябва да рисуват, отхвърлят техни работи, не им се позволява да участват и т.н. 

Въобще когато говорим и за соц-а трябва да си даваме сметка, че под една или друга форма подобни репресии е имало и преди 1944 г. Те са естествена част от живота на художествената сцена. В ДЮБХ започват да се появяват и изисквания за качество. Какво е качество по отношение на художествения продукт аз не мога да ви кажа, но обикновено става дума за вкус. 

Така се оформя една отцепническа група, съставена от няколко художници, сред които Никола Аръшев, Васил Бараков, Цанко Лавренов. Те образуват групата „Звено“. Все още липсват достатъчно документи, за да сме сигурни, че това е така, но може да се каже, че зад него стои и политическа умисъл. Така или иначе тази отцепническа група просъществува няколко години, след което се оттласква от различията и се влива отново в ДЮБХ. Важен момент е, че голяма част от авторите, около 30-40%, членуват и в други художествени групи. Тоест членството в едно дружество, не те спира да участваш и в друго. 

Материята е сложна и без да я мислим през политическото, но нещата изглежда са неразривно свързани. Това впрочем е и темата на дисертацията Ви? 

Винаги съм казвал, че мен художественият продукт като такъв сам по себе си не ме занимава. Той съвършено не ми е интересен. Ако един художник е имал порива да рисува, то значи има смисъл произведението му да съществува. Не съм аз човекът, който да го определя. Много по-интересно ми е да се занимавам с процесите между политиката и изкуството, които винаги са вървели ръка за ръка.

Колкото и днес да ни се струва от перспективата на времето, че в комунистическа България всичко е било много политизирано, аз откривам тази политизация още от Освобождението и изграждането на националната държава. Още от това, което прави Фердинанд –  саморазправата с карикатуристи и неспособността му да понася критиката на художниците, показват, че репресията над изкуството винаги е съществувала, и то винаги е било употребявано в услуга на властта. След 1989 г. сме свидетели на пълна абдикация на държавата от света на изкуството и заради това всъщност днес сме на този хал, който лично аз не мисля, че е добър. |32 

Заглавна фотография: Иван Христов, „Старият Пловдив“, 1942 г., м.б. на платно, галерия „Джуркови“