Следваща спирка – Пловдивъ

Пловдив, Централна гара, заснета от Дмитрий Ермаков © НБ „Иван Вазов“
По стъпките на минувачите
30/01/2023
Schneider Electric България се включва в„Технологии в бара“
03/02/2023
Пловдив, Централна гара, заснета от Дмитрий Ермаков © НБ „Иван Вазов“
По стъпките на минувачите
30/01/2023
Schneider Electric България се включва в„Технологии в бара“
03/02/2023

Следваща спирка – Пловдивъ

Споделете

Някъде сред праха на времето и паметта на града стоят петте личности, които представяме тук. Това са пет истории на чужденци, някои от които останали тук до края на живота си, а други за не повече от двадесет и пет издигания с балон, но всички от тях участници в някои от най-запомнящите се моменти в годините между 19. и 20. век. 

Люсиен Шевалас – министърът на цветята

През 1840 г. в швейцарския град Обон, разположен между Женева и Лозана, се ражда един човек, чийто живот ще премине в градините на Тюйлери и екзотичните земи на Бразилия, в дворците на османския султан и в крайна сметка – под пловдивските тепета. Любовта на Люсиен Шевалас към растенията го отвежда в Париж, където завършва инженерно-лесовъдния институт и когато е на двадесет и четири години вече работи в градините на император Наполеон III. Няколко години след това младият градинар с авантюристичен дух заминава за Бразилия, а през 1876 г. става придворен градинар на султан Абдул Азис.

Шевалас смята, че идва в Пловдив за кратко, но съдбата има други планове. През 1879 г. пловдивският конак, който се намира на мястото на днешното военно поделение до пл. „Съединение“, става резиденция на Александър Богориди. Водите на прииждащата река често пълнят сградата и генерал-губернаторът решава да превърне 51 дка в близост до реката в градина. За помощ се обръща към султана, който изпраща Шевалас в Пловдив, за да научи българите на изкуството на европейските паркове. Градинарят идва с втората си съпруга, френската графиня Софи дьо Бросар, и създава „Княжеската градина“, която, за съжаление, е закрита след Първата световна война. Но Богориди остава толкова очарован, че кани швейцареца да заеме поста на главен градинар в Пловдив.

След построяването на Дондуковата и Княжеската градина, озеленяването на града започва да набира скорост и в началото на 80-те години на 19. век Шевалас решава да построи разсадник. „Пепиниерата“, както бил известен, била издигната на мястото на днешната Сточна гара и осигурявала растения за градините в цяла България. Едва завършил тази задача, Шевалас се захваща с друга – изграждането на нов парк на мястото на старите турски гробища. По план през 1892 г. тук трябва да се състои и Първото българско земеделско-промишлено изложение. За по-малко от година Шевалас успява да преобрази терена, като строи парк с над 300 дървета, 3 езера, водопад, малък хълм и пещера, а статуята на Деметра, дело на прочутия италиански скулптор Арнолдо Дзоки, посреща посетителите на Цар-Симеоновата градина и до днес. 

В рапорта си от Изложението белгийският консул споделя, че няма да се изненада, ако швейцарецът „завинаги остане в тоя хубав град“ и се оказва прав. Въпреки че Шевалас има големи заслуги за озеленяването и на други български градове, животът му остава неизменно свързан с Пловдив, чийто почетен гражданин той става през 1901 г. 

 Йожен Годар и първият полет с балон в България

Първото българско изложение е свързано и с друго събитие, което събира Пловдив и Европа. Голямата сензация на изложението е френският балонист Йожен Годар-син, чийто баща също е известен въздухоплавател. Годар лети за първи път с баща си още като дете, а на втория му полет с тях лети и Жул Верн. Следват участия в Световното изложение в Париж, полети в Барселона и Чикаго. Годар идва в Пловдив, за да извърши първия полет в България, а въздействието, което оставя в съзнанието на града, е толкова голямо, че на следващата година в-к „Балканска зора“ пише, че „въздухоплавателят Годар беше в продължение на три месеца галеното дете на румелийците“.

Йожен Годар идва в Пловдив на 26 юли 1892 г. и започва подготовката по издигането на балона, която не минава съвсем безпроблемно. Балонът има обем 400 куб. м, но в страната липсва газ и на Годар не му остава друг избор освен сам да се захване с производството ѝ, което му струва 16 380 франка. Справил се с трудностите, Годар е готов за изложението, което е открито на 15 август. Рано сутринта на 19-и балонът La France започва да се пълни. В късния следобед княз Фердинанд пожелава успех на Годар и спътника му Никола Генадиев – редактор на в-к „Балканска зора“ и политик, и те се понасят във въздуха. Излитането им от Данов хълм е посрещнато с огромен възторг от хилядите хора, събрали се да видят паметното събитие. 

Годар, когото Генадиев описва като „28-годишен момък, красив и симпатичен, остроумен като парижанин, сърдечен като французин и сериозен в работата си като немец“, извършва още 24 издигания с 27 пътници за общо 75 дни. 

Французинът не остава в България, но и не забравя престоя си тук. В началото на 1893 г. в пловдивската преса излиза новината, че „г. Годар, когото читателите ни навярно не са забравили, е обнародвал в Париж една брошура на француски върху издиганията си с балон в Пловдивското изложение“. В малката книжка, която излиза на 1 януари, пише: „След края на изложението журито ми връчи най-високото отличие – Почетен диплом. Негово Царско Височество княз Фердинанд оказа специалната чест саморъчно да ми връчи почетния знак „Кавалер на ордена „Св. Александър“.

След Пловдивското изложение Годар лети в Кайро, Александрия, Лисабон и Дюселдорф, а десетилетия след това балонът La France става лого на Пловдивската телевизия „Тракия“.

Димитър Молле и неговият ресторант-градина-дансингъ

В началото на 20. век албанецът Димитър Молле е може би най-известната фигура в сферата, която днес бихме нарекли „хотелиерски бизнес“. Молле започва като съдържател на бюфета при Централна гара, а през 1902 г. става собственик на хотел „Фелер“. Още тогава името му е „гаранция, че хотелът и гостилницата в него ще задоволяват и най-взискателните посетители“.

През 1908 г. албанецът напуска хотел „Фелер“, но не се отказва от хотелиерството. В новогодишната нощ на 1911 г. е тържествено открит най-бляскавият хотел в града по онова време. Сградата се намира на ул. „Княз Александър I“ №39 и е дело на италианския архитект Мариано Пернигони, който проектира Централна гара, както Ректората на Пловдивския университет и Семинарията, в които тогава се е помещавал Френският колеж. Хотелът и ресторантът към него, които носят името на Молле, са известни не само с пищните си тържества, бляскавите приеми, знатните гости и безупречното обслужване, но и с много нововъведения. Тук бил инсталиран първият асансьор, първият генератор на електричество и първото самостоятелно парно отопление в Пловдив.

Споменът за хотел „Молле“ все още блести сред историите на града. Тук през 1920 г. Иван Вазов посреща 70-я си юбилей, а в разгара на Втората световна война японецът Йошинори Маеда се запознава с брата на бъдещата си съпруга, което дава началото на една от легендарните любовни истории в града. След Димитър Молле хотелът сменя собствениците си няколко пъти, а през 1947 г. е национализиран,  преименуван на хотел „Република“, след което става част от „Балкантурист“. 

С годините славата и блясъкът на хотела бавно угасват. Днес в сградата се помещават офиси и магазини, а изящната фасада сякаш все още пази спомена за славните години. Колкото до Димитър Молле – смята се, че албанецът се влюбва, връща се в родния си град Корча, където се жени и остава там до края на живота си.

Антон Безеншек – първият бързописец на България

Докато хотелът на Димитър Молле е център на светския живот в града, наемател в дома му на ул. „Велико Търново“ № 67 е друг чужденец, който трябвало да прекара в Пловдив едва две години, а остава тук за двадесет.

Словенецът Антон Безеншек усвоява стенографията, когато е на деветнадесет, а година по-късно, през 1874-а, постъпва в университета в Загреб, където таланта му на лингвист намира подходяща почва. В следващите години животът му е неразривно свързан с метода за бързопис – Безеншек води множество курсове и издава различни материали за стенографията. През 1878 г. в Любляна се запознава с основоположника на българската метеорология и сеизмология Спас Вацов, който през следващата година го препоръчва за стенограф в новоосвободена България, където липсват добри писари. След едномесечни преговори с министъра на финансите, Безеншек приема поканата, като се съгласява на по-малко от обичайното възнаграждение, поради положението на младата държава.

В столицата Безеншек работи като стенограф и преподавател, а наред с това публикува адаптираната от него към българския език система за стенография. В автобиографичните бележки, които Безеншек публикува още през първата си година в София, той пише: „Моят принцип е да служа на общото дело“. Безеншек определено го постига, като изгражда стабилни връзки между южнославянските култури. Първият му престой в София обаче трае само пет години –  уволнен е по донос на ученика си Дико Йовев, известен по-късно като „разбойника на перото“, който твърди, че Безеншек се занимава с политика. 

Вместо да приеме поканите на Хърватия и Словения, Безеншек приема предложението на Константин Величков да организира стенографско бюро при Областното събрание на Източна Румелия, да стане негов ръководител и да преподава в Пловдивската мъжка гимназия. Първоначалната уговорка е била да остане в града две години и половина, но той прекарва тук много повече. А и прави много повече. Въпреки че стенографията е основният мотив в живота му, интересите на Безеншек се простират отвъд нея. Преподава немски, логика, психология и гръцки, развива усилена изследователска дейност, участва в театралната комисия, основава учителска библиотека и академична книжарница, участва като член на журито по време на Първото българско изложение, а през 1896 г. дава идеята за основаването на най-стария светски хор в страната. Така на Учредителното събрание през същата година любителският мъжки хор е преименуван на Пловдивско певческо дружество, а Антон Безеншек става неговият пръв председател. За да е пълен портретът на Безеншек, сред многостранните му интереси трябва да споменем и пчелните кошери, за които се грижи в двора на мъжката гимназия. 

През 1904 г. словенецът напуска Пловдив и се връща в София, където продължава да преподава стенография и да развива изследователска и преводаческа дейност. През 1911 г. става лектор в Софийския университет, където преподава до смъртта си четири години по-късно.

Такела – три поколения от едно италианско семейство в Пловдив

Любопитна следа в историята на града оставя и италианската фамилия Такела. През 1868 г. 37-годишният Доменико Такела, търговец на зърно, който работи между Пловдив и Константинопол, се заселва тук. Смята се, че къщата на Такела се е намирала на мястото, където днес е НБ „Иван Вазов“ и че всъщност тя е първата жилищна сградата на ул. „Иван Вазов“, която някога носи името „Станционна“. След това там строят къщите си и други чужденци, помещават се много от чуждестранните консулства, както и известното Дойче шуле, в чиято сграда сега се намира Музикалното училище. 

Така първият Такела, заселил се в Пловдив още преди Освобождението, става част от зараждащото се италианско общество в града. Доменико оказва голяма помощ на пострадалите по време на Априлското въстание и Руско-турската война. През 1882 г. обаче бизнесът му запада и той предлага услугите си на наскоро учредения Областен музей и библиотека, където започва да отговаря за все по-нарастващата нумизматична колекция. Заедно с него постъпват и двама чехи, които преподават в гимназиите, Херман Шкорпил и Вацлав Добруски.

В Пловдив, а по-късно и в София, където също отговаря за нумизматичния отдел на Народния музей, Такела систематизира колекциите, води изрядна документация и успява значително да увеличи сбирките. По прищявка на съдбата синът на Доменико – Атилио, се забърква в голям скандал именно с монетите от пловдивския Областен музей, където с известни прекъсвания заема поста на директор между 1890 и 1901 г., когато е сменен от Борис Дякович. 

По време на управлението си Атилио Такела извършва големи измами именно с нумизматичната колекция на музея, от която е установено, че си присвоява повече от 1 500 монети. Това отприщва голям обществен скандал, който дава добра представа и за отрицателните настроения към чужденците, които се срещат сред част от българите. В опит да защити сина си Доменико Такела нарича скандала „Аферата Драйфус в България“ и се опитва да прехвърли вината на новия директор на музея. В крайна сметка в-к „Балкански новини“ съобщава, че „делото на Атилио Такела, което от някол­ко време се разглеждаше пред тукашния съд за лип­са на някакви монети и за което бяха изпитани за свидетели повече от сто души, едва вчера даде своя край.“ Атилио е осъден да изплати почти 90 000 лева, както и на седем години строг тъмничен затвор и десет години лишаване от граждански права. Присъдата не е изпълнена, защото княз Фердинанд го помилва, а това хвърля още по-мрачна сянка върху чужденците, които се ползват с неговото покровителство. 

През 1894 г., преди скандалът с монетите да се развихри, се ражда синът на Атилио, който още веднъж преобръща семейната история. Звездата на Енрико Такела, по-известен като Енрико ди Мазей, изгрява на европейската оперна сцена само за да залезе, преди да достигне своя апогей. Италианският тенор става най-известен с участията си в парижката Opéra Comique, но при посещение в България по време на Чирпанското земетресение получава шок, който прекъсва оперната му кариера. След това Енрико живее в Женева, където умира през  50-те години на 20. век. 

След скандала с откраднатите монети семейство Такела се мести в Бургас, с което връзката на трите поколения от фамилията в историята на града е сложен край.

Херман Гислер – любимецът на учениците

Първите католически монаси от Конгрегацията на успенците идват в България през 1863 г. и се заселват в Пловдив, където основават няколко мъжки католически училища. Най-забележителното сред тях е колежът „Св. Августин“, по известен като Френския колеж. Училището е основано на 3 януари 1884 г. от братята Александър и Жак Шилие и въпреки че започва с едва десетина ученици, бързо се превръща в едно от най-престижните средни училища, а сред възпитаниците му се нареждат Цанко Лавренов, Александър Николов и Енрико Такела.

В края на 19. и началото на 20. век колежът е духовно и културно средище, а в него се обучават ученици от всякакви вероизповедания. Сред многото забележителни личности от историята на Колежа се откроява швейцарецът Херман Гислер – преподавател и заместник-директор в Колежа. Роден през 1873 г., Гислер получава духовното си обучение във Франция и идва в Пловдив през 1895 г., където започва да преподава немски език и вокална и инструментална музика. Той е водеща сила в музикалния живот на училището, където ръководи първия ученически духов оркестър, създаден за Изложението от 1892 г., а по-късно превърнал се в задължителна част от културния живот в града.  

Негова е и заслугата за въвеждането на игрите с топка в Колежа. Особено любим на учениците, а впоследствие и на младежите в града, става футболът. Отборът на училището участва в първия междуградски мач в България, провел се през 1912 г. в Пловдив.

За Гислер, а и за много от преподавателите в Колежа, България се превръща в родина. През 1919 г. габровският индустриалец Пенчо Семов дава 300 000 златни лева на Херман Гислер и тогавашния директор Жерве Кенар, с които те да покрият разходите си за пътуване в Европа. Целта на пътуването е Гислер и Кенар да използват връзките си, за да смекчат условията на Ньойския договор. В резултат на усилията им България не губи териториите на юг от Стара планина. 

От политически съображения на 1 септември 1948 г. Колежът е затворен, а с него са прекъснати и традициите на образованието и духа, които мястото носи. Преподавателите са принудени да напуснат страната. Последен от тях си тръгва именно Херман Гислер. Твърди се, че когато влакът му вече потегля, той се сбогува с хората, събрали се да го изпратят, с вика „Да живее България!“.


Още от темата на броя „Plovdiv Calling“:

По стъпките на минувачите – градът през погледа на чужденеца преди и сега

И ще бъдеш вече „един от нас“ – проф. Мария Шнитер за „прага“ между тук и там

От Пловдив с любов – петима чужденци, които отдавна вече са местни


Заглавна фотография: Колаж със снимки на Люсиен Шевалас, Антон Безеншек, Атилио Такела, Балонът на Йожен Годар, хотел „Молле“ и духовият оркестър при Френския колеж, ръководен от Херман Гислер

Камелия Гарева
Камелия Гарева
Филолог, меломан, фланьор, колоездач и любител художник в търсене на себе си. Когато се присъединява към екипа на Нула32, Камелия дори не подозира колко голяма загадка ще се окаже родният ѝ Пловдив. Сега мечтае един ден да успее да го превъплъти в езика на думите, а дотогава я намираме заровила нос в книгите.
Следваща спирка – Пловдивъ
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!