Разговор на Владислав Христов с Петър Краевски

Когато Панайот ме покани да се включа с материал в новия брой на Нула 32, свързан с отживелиците, си казах – има толкова много отживелици, ще си избера една и готово. Щом се замислих по-сериозно над темата, осъзнах, че всъщност отживелиците не са това, което бяха. Свидетели сме на един обърнат модел – ретрото е новото модерно. И това е трайна тенденция, имаща своите основания. Тук не става въпрос за носталгия по соцвремената и носенето на атрибути, характерни за тази епоха, а за цялостното живеене в рая на отминалите времена. Преди повече от 40 години Стиви Уондър издаде сингъла „Pastime Paradise”. И днес немалко млади хора предпочитат това своеобразно бягство от реалността.

Дали отживелиците са естествен отговор на високите технологии и дигитализацията, можем дълго да разискваме. По-важното според мен е дали това течение има негативна страна в социално отношение. Аз лично изцяло заставам зад тяхното съществуване. Отживелиците на първо място ни връщат към същността на нещата. Нека вземем два примера – аналоговата фотография и винила. Те не само не са демоде, но са в основата на фотографското изкуство и диджей културата. Живеем в бургер епохата на бързо смилаемата храна – както материална, така и духовна. Всичко, което ни кара да мислим автоматично отива в кошчето с надпис „Отживелица“. Нещо повече – честните и открити човешки отношения често се приемат за архаични и отживели. Един от сигурните начини да се справим с абсурдите на заобикалящата ни реалност е хуморът.

На какво се смеем в днешно време? Не се ли превърна в отживелица стойностният хумор, изместен от плоските вицове в телевизионните шоу програми и стендъп скечовете?  Отговорите на тези и други въпроси ще потърся от писателя и журналист Петър Краевски, водещ на радиопредаването „Алтер его“, което наскоро отпразнува юбилейното си стотно излъчване. Безспорно той е един от най-изявените български хумористи. За мен обаче Петър е на първо място пловдивчанин, чешит, който може с няколко думи да те разсмее. Ако не успее да го стори, то със сигурност ще те накара да се замислиш.

Къде слагаш границата между хумора и сатирата? Може ли да съществува едното без другото?

Петър Краевски: „Юмор есть серьозное дело.“ Това очевидно са го казали руснаците. Хуморът не е културен спам – това пък е моето мото, което съм сложил в книгата си с хумористични разкази „Операция Райски газ“. Не отричам нито едно от проявленията на хумористичното. Смехът е естествен процес. Той тържествува в целия диапазон на комуникацията – от долницата, до горницата, от раблезианския хохот до снобското подхилкване. Моите предпочитания са за онова комично, което мнозина считат за отживелица – литературната сатира. Мнозина разказват лакърдии на маса и стават душата на компанията. Други правят сценарна кариера като „създават“ скечове на вицова основа. Има и такива, които превръщат сатиричното в черен PR и получават добри пари за това.

Моят избор е непопулярен, но осъзнат – обичам да чета, а и да пиша, доколкото мога, хумор с културна принадена стойност като част от богата авторова традиция. Тя тръгва още от Неофит Бозвели – първия български епиграмист, успял да се оттласне от смеховото народно творчество. Това е големият въпрос за фолклоризацията на авторовите инвенции и преработването на фолклорното в авторски текстове. Омагьосан кръг, в който се създават или пресъздават различните мотиви на веселото. Предпочитам да съм сред създателите на съдържание и по-малко – сред интерпретаторите. Що се отнася до разликата между хумора и сатирата, ще ти отговоря с една автентична история. В началото на 90-те, когато бях студент в Пловдивския университет, участвах в „Голямата къща на смешните хора“, организирана от Редакция „Хумор, сатира и забава“ на Българското национално радио. Записът на спектакъла беше в Кубрат, където се бяха събрали членове на сатирични клубове от цялата страна.

Преди самото събитие, вероятно като рефлекс от традициите на социалистическия маниер за провеждане на мероприятия, организаторите ни разпределиха в групи за среща с трудови колективи. Трима пловдивчани формирахме ударен екип за разсмиване на съответно полагащото ни се предприятие. Въведоха ни в огромна зала. Седнахме зад президиум. Прочетохме свои текстове и дойде време за въпросите. Една отрудена жена стана и попита: „Каква е разликата между хумора и сатирата?“. Тогава моят съученик и блестящ афорист Калин Ганчев започна да се клати на стола си, докато обмисляше отговора: „Ами, разликата между хумора и сатирата е…“. В този момент столът му с трясък се счупи и Ганчев навири крака над президиума. Всички се засмяха. Калин стана, поотупа си панталоните и каза знаменитата фраза, с която ще отговоря и на твоя въпрос: „Това е разликата между хумора и сатирата – Вие се смеете, а мен ме боли!“.

Ако английският хумор е черен, руският – директен, а чешкият – остроумен, като какъв би определил българския?

Всякакви „определения“ на хумора са условни. По-скоро има комуникативни нагласи, които може да се променят. Контекстът определя характера на пародираното съдържание. Общото знание е това, което налива масло в огъня на смеха. Безспорно, доста мотиви мигрират, адаптират се и с времето минават за „наши“. Няма как да разбереш обаче английски анекдот, базиран върху игра на думи, ако българският превод изключва обвързване на същите думи. Ето ти пример от моите файлове: ‘Hot women? That‘s cool!’ Или: ‘When right is left, what‘s left is right’…Това е все едно да попиташ някоя красавица: „Ще ми дадеш ли телефонния си номер? Поне приблизително…“.

Още един пример – понякога е трудно за голобрад младеж да открие смешното във виц за Великата октомврийска социалистическа революция и това е така, защото той не познава тогавашните реалности, чужди му са болките, които съветското общество се е опитвало да преживее с усмивка. В този смисъл характерът на българския хумор е обагрен от всичко онова, което сме преживели или живеем в момента. В повечето случаи българинът се разсмива, когато майтапът е за чужда сметка, когато не го касае лично. Намигването във високоинтелектуални четива нещо май не му е по вкуса. Той ще възкликне: „Тънкият хумор?  Мина му времето! А ти що се прайш на умник?“ и ще ти разкаже последния виц за неуспял любовник или провалил се политик. Смеховата ни култура е доста базисна. А както е писал Т. С. Елиът, традицията не се наследява просто така – тя се придобива чрез тежък труд. Четене трябва.

Четене на всичко от Омир до днес. Гледане на филми. Слушане на музика. Натрупване на цивилизационни формули и модели. Нужна е и общност, която да припознава всичко това. Само върху този богат хумус може да покара филизът на високия хумор. Иначе магарешкият бодил на долницата е навсякъде. Има и достатъчно осли, които го консумират с наслада. Няма лошо. Магарето е полезно животно. Стига да не разчиташ на него в конни надбягвания… Толкова за смеха на нашего брата. Защото да даваш „определение“ за хумора е като да обясняваш виц или да правиш вивисекция на жабче – тя се превръща в дисекция.

На какво се смее пловдивчанинът?

Като човек – пловдивчанинът се смее на световните работи, като балканец – на своите  съседи, като българин – на родните неуредици, а като филибар, филибаровец и барофил – на местните истории и чешити. От доста години работя в печатни и електронни медии, та съм правил предавания по този въпрос. Едно от тях – радиошоуто „ПЕТКРАСКИ“, дори спечели първа награда на медийния фестивал в Албена именно с темата „На какво се смее Пловдив“. Там разгледах хумора на различните общности в нашия град – евреите, арменците, турците, ромите, българите… Има специфики. При някои веселият разказвач е Джоха, при други – Настрадин Ходжа, при трети – Киркор и Гарабед, разсмива ни, разбира се, и Хитър Петър, мярва се и Бай Ганьо…

Ако избягаме от фолклорното, нашите съграждани се смеят и на по-съвременни местни хуморески, изпъстрени с езикови заемки от различните етнически общности. Достатъчно е да спомена имената на такива майстори в кратката форма като арх. Чинков, Цариградски, Карачомака… Веднъж Карачомака решил да продава гълъби. Отишъл на пазара, направил търговийката. Не щеш ли, след един ден гълъбите се върнали обратно. За втори път отишъл той на пазара, продал ги отново, но на другия ден гълъбите пак се върнали обратно. Накрая той взел ножицата, подрязал им крилата и ги продал скъпо и прескъпо. „Рахатясах!“, казал си Карачомака. Минал ден, минали два, а на третия ден, що да види – гълъбите пеша идват! Преразказах тази история за цвят. А има много подобни, които се знаят тук и са „ендемични“ за района, ако ми позволиш тази закачка. Друга характерна черта е по-бавното, по-протяжното, по-сладкото представяне на веселите истории, което е неразделна част от „айляка“ – пловдивската сиеста.

Живи ли са още пловдивските чешити или от местната бохема е останал само митът за нея?

Вече споменах някои от чешитите на Пловдив, които по божията воля, вече са покойници. Пловдивската бохема е била в апогея си през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век. Успях да поседя на една маса с нея в края на осемдесетте. Правил съм предавания и на тази тема. Тогава е била на мода „салфетъчната поезия“, в която такива хора на духа като Добромир Тонев и Здравко Попов, например, са си разменяли весели римушки върху салфетките на „Кристал“ или кръчма „Пловдив“. Помня този жив, игрив и закачлив дух на културната ни общност. За съжаление, същата тази общност се разпадна на по-малки групички, които оредяват все повече. Защо се случи това? Вероятно мнозина са изгубили илюзиите си след отварянето на досиетата. А с илюзиите си отиват и приятелствата.

От друга страна, интонационната среда се промени. Чалгата създаде по-брутално поколение. Интернет затвори мнозина вкъщи. Културното поле, което ни свързваше, се парцелира. Издигнахме стени помежду си. Станахме болезнено амбициозни и меркантилни. Все пак, чешити има. Знаеш ли, аз правя разлика между чешит и сатирик. Чешитът е натурален образ, особняк, който, ще не ще, произвежда смях. Сатирикът често е сериозен човек, който пише и весели неща. Няма да забравя как в едно от първите си радиоинтервюта попитах главния редактор на вестник „Стършел“ Йордан Попов: „Ще ни разкажете ли нещо смешно?“. Тогава той каза: „Краевски и ти ли Бруте? Всеки иска да разказваме смешни неща. Хуморът е сериозна работа“… Май с това твърдение започнах…

Да, „,Юмор есть серьозное дело”…

Значи все пак вярна ще се окаже тая работа… Ще завърша отговора на този въпрос с една моя стара епиграма:

КОЛЕГИАЛНА

Смехотворци, нещо ново

чуйте за пореден път:

Присмехулниците – много.

Сатириците са кът.

За Атанас Далчев хуморът е веселата смърт на поета, би ли се съгласил с него?

Това е капан. Ако кажа „Не“, реакцията ще бъде: „Кой пък си ти, че не си съгласен с Далчев!“. Ако кажа „Да“, някои ще потрият доволно ръце: „Призна си! Тоя не е никакъв поет!“.

Истината е, че има много големи мислители с противоречиви тези. Мога да дам примери за всепризнати български поети, които са писали хумор – Христо Ботев с неговите „Епитафии“, „Гатанки“, „Пословици и поговорки“ и фейлетоните, разбира се. Иван Вазов, сътворил доста епиграми и откровено веселяшки стихове. Хумористични текстове са писали Иван Д. Шишманов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Христо Смирненски, Иван Пейчев, Александър Геров, Веселин Андреев, Иван Радоев, Блага Димитрова, Константин Павлов и т.н. Не знам поетът да е умрял в някои от тях, като изключим Блага Димитрова, която си е парекселанс поетеса. Разговарял съм навремето с Радой Ралин и той с болка ми сподели, че го възприемат предимно като сатирик, а той счита себе си за поет. Уви! Самият Атанас Далчев е „прегрешавал“ с веселото слово, цитирам:

НЕДОРАЗУМЕНИЕ

Шегите ми отзвук имаха нечакан:

На своите събратя станал съм немил.

За Нова година исках да ги сурвакам,

а то излезе, че съм ги набил.

Мога за всяко име от горепосочените да дам поне по няколко примера за авторски хумор. Ако навлезем в по-голяма дълбочина на въпроса, няма как да не стигнем до онова (поредно!) определение за сатирата като „малката сестра на поезията“. Да, тя е малката сестра, но често пъти е по-съобразителната, нищо че не е по-красивата. Самият характер на сатиричното изисква то да не изпада в литературщина.

Защо през последните години се повиши интересът към лесно смилаемия хумор? Манталитетът на публиката ли се промени, или времето, в което живеем, изисква подобни формати?

Ех, братко, напоследък се разбра – / културата превърнахме в софра. / А иска масата в натура… / Какво? Да – масова култура… Крайо Петровски отново се обади, неизбежно беше… В моето предаване, което водя съвместно с второто ми сатирично „Аз“, се опитвам да докажа, че литературната сатира не е отживелица. Колеги сценаристи ме съветваха: „Номерът е да се пишат по-дълги скечове – така ще пестиш идеи и ще взимаш по-големи хонорари“. Е, не го научих това – разводняването на текста. Убеден съм, че когато подхождаш към нещо като към халтура, то се превръща в ерзац.

Имаше един режисьор, който ми поръча скечове за национален ефир с думите: „Абе, ти само нахвърляй какво се случва, а тук актьорите ще импровизират нещата…“ Моля? Беше ми приятно… За да се получи добър скеч, трябва да има хубав сценарий, талантливи актьори и режисьор с чувство за хумор, който уважава труда на сценариста. Другото е мижи да те лажем. Затова се отдръпнах от телевизионни изяви. Не си мисли, че отричам шоуто. Нито вицовете в ефира. Понякога и аз ги ползвам в умерени количества. Но да не бъде само това! Липсва ми обществената нужда за по-просветен хумор, затова понякога се чувствам като редник в армията на Наполеон – напредвам с бой, а пред мен е Ватерло.

Между двете световни войни в България е имало над петдесет хумористични вестника, в момента са само два. На какво се дължи според теб това?

Големият бум на сатиричната преса беше през 90-те. В онези години избухнаха мега-тонове сатирична енергия. Вече можеше да се каже всичко. Не след дълго се разбра, че Виктор Самуилов е бил доста прозорлив в думите, че „свободата на словото заглуши Словото на свободата“. Изгуби се тръпката на прегрешаването пред властта. Демитологизира се фигурата на сатирика. Не на последно място, решително се намеси икономическият фактор. Когато разговарях с карикатуриста Цочо Пеев, му зададох сходен въпрос и той отвърна, цитирам по памет: „След промените много хора, които се занимаваха с хумор, осъзнаха, че от това не се печели. И се отказаха.“ Хумористичните тв предавания се базираха на елементарни пародии или преработени вицове – така няма на кого да се плащат авторски права. Ама не е ли чудесно?

Цели сценарни екипи и до днес дебнат в интернет изявените ни хумористи, за да откраднат някоя по-свежа идея. Теренът е кален. Какво, че някои гледат звездите, да ме прощава Оскар Уайлд за цитата. Чест прави на вестник „Стършел“, както и на Редакция „Хумор и сатира“ на БНР, че поддържат такива жанрови „отживелици“ като  епиграмата, баснята, сатиричното стихотворение, фейлетона, да не говорим за хумористичния разказ или сатиричния роман. С времето поколението на мутрите ще изучи своите деца, а те неминуемо ще имат по-изтънчени духовни потребности. Надеждата ми е в техните внуци. Ще дойде време, когато наред със сатирата на гьобека и сатъра, ще се чете, слуша и гледа малко по-висок хумор – този на златната игла, която пука претенциозните балони, а нас – от смях.

Ако някой иска да навлезе в света на стойностния хумор, с кои автори би му препоръчал да започне? Кои са твоите големи учители в занаята?

Много са. Марциал, Франсоа Рабле, Франсоа Вийон, Джонатан Суифт, Уилям Шекспир, Марк Твен, Джером К. Джером, Сър Пелам Гренвил Удхаус, Кърт Вонегът, Стоян Михайловски, Христо Смирненски, Сергей Румянцев, Станислав Стратиев, Йордан Попов, Кръстьо Кръстев, Марко Ганчев, Васил Сотиров… Сега се сещам, че един човек ми помогна много в началото на моя път. Докато бях студент и сътрудничех на вестник „Пловдивски университет“, доц. Владимир Янев усети, че ме влече сатиричното и ми подари томчето „Смях и злъч“ на Тома Измирлиев, знаеш кой е той – братът на Христо Смирненски, известен е с псевдонима си Фома Фомич. Това са 500 страници първокласен римуван хумор! Каква прекрасна отживелица!

По-късно допълвах своите знания с много четене и записи на сатирици на терен. Имам в архива си гласовете на пловдивски майстори на хумористичната миниатюра като Павел Нейков, Красимир Обретенов, Йордан Русков, Николай Гюлев, Слави Славов… Всичко това ми беше от полза, не само като „калфа“ в сатирата, но и когато работех по различни проекти. Тази година, например, по задание на Дома на хумора и сатирата в Габрово, заедно с Марин Бодаков, подбрахме някои от най-знаковите български епиграми. Директорът на дома г-жа Маргарита Доровска ги разпечата на огромни платна от винил и ги постави на фасадата. Един начин за „социализиране“ на литературния хумор, който приветствам. Използвам случая да благодаря и на моята издателка Божана Апостолова за това, че наред със стихосбирките, публикува и хумористичните ми книги. Тези дни Крайо Петровски и аз ще я сюрпризираме с нов ръкопис. Алилуя!

Като хуморист си имал контакт и със самия Радой Ралин. Разкажи ми някоя интересна случка от общуването ви.

Освен в моите предавания, имал съм дузина срещи с Радой Ралин и в неговия дом. Пазя си като реликва ръкописа на третата ми книга с римувана сатира „Ало, как сте?”, където той собственоръчно е нанасял корекции. В нашето общуване Радой ми даде много важен съвет – да не се ограничавам само със сатирата, а да изразявам себе си там, където изпитвам нужда да го правя. Ако ми позволиш тази по-свободна метафора, не съм радиоточка с фиксирана честота – цял живот епиграмист! Или хайкуписец. Защо? Ами, щото така! Вероятно, за да си по-безопасен за литературната суета. Не. Може самият аз да се превърна в отживелица, изкопаемо, ненужна реликва на нечия лавица, но няма да вляза в калъпа на разни чули-недочули или чели-недочели.

И още един съвет ми даде Радой: „Сатирикът никога не трябва да е подлец. И под Лец!“. А веднъж, когато гостуваше на живо в едно от предаванията ми в софийския ефир, стана дума за красивите жени. Радой каза: „Най-хубави от всички са пловдивчанките!“. Музикалният редактор подскочи: „Не е вярно! Жена ми е от Плевен. Тя е най-красивата на света!“. И извади от портфейла си снимка за доказателство. Радой поглади брада и каза: „Дааа, хубава Ви е съпругата, но вижте, все пак, дали коренът ù не е от Пловдив…“. Това е историята. Пълна автентика, кълна се в брадата си!

Довърши изречението: „,Един държащ на себе си хуморист никога не бива да…“

… жертва хуманизма. Сатирата не убива. Тя трябва да бъде озарена от любов към човека. Иначе няма смисъл. Сатирата на мизантропа е истинската отживелица. |32

Фотография: Владислав Христов

Стани член на Клуб Нула32 през 2020-а!

• Виж името си на следващата ни корица!
• Използвай целогодишно 10 % отстъпка в гастро бар Multi Culti, ресторант thEATre и Пивоварница Каменица!
• Гледай спектаклите на Драматичен театър - Пловдив на 50%!
• Поръчай членската си карта тук!

Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine