Съревнованието между първия и втория град е съвсем обосновано и неизменно присъства във всяка страна. Причините за надмощие на столиците имат най-вече икономически характер и днес българският случай не прави изключение. 

Това, което прави нашето състезание малко по-сложно, може би намира най-ярко изражение в акта на Съединението и доброволния отказ на пловдивчани градът им да бъде столица за сметка на София. Тази и други исторически подробности, за които разказваме в предходни броеве, в настоящето са повод пловдивчани да мислят за София не точно както гражданите на Бърно за Прага например. Или с други думи - които осмислят определението за Пловдив като втори по големина и първи по самочувствие град в България. 

Всеки медал обаче си има две страни и е неприятно, когато в днешните разговори на пловдивчани няма и спомен от проявеното някога великодушие, от способността да поставиш личния си интерес на второ място. Мненията са полярни – по адрес на София или ожесточено се злобее (като дежурно оправдание за пловдивските неуспехи), или сляпо се боготвори (в традицията на провинциалните заблуди и раболепие). 

От която и страна да се намирате, факт е, че Пловдив изнася значително количество образовани и критично мислещи хора на 130 км северозападно. Процесите не са от вчера, но резултатите от тях днес са сякаш по-осезаеми от всякога и необратимо променят духа на града. Един град, в който все по-често се задоволяваме с посредствеността, за която отново сещате се кой ни е виновен. 

Текстът е част от броя на списание Нула32 – 32 причини да не обичаш Пловдив

Защо… 32 причини да не обичаш Пловдив?

Илюстрация ©