София, вечна любовнице, проклетнице, необходимо зло и вечно изкушение.

В началото я ненавиждаш, като всички твои. Мислиш си, не искаш да си там, където е тълпата, по Ницше, да си част от онези грозни мутри, чиито лиги точат се отгоре ѝ. Не си позволяваш да я мразиш – това я прави силна и голяма, затова опитваш с безразличие. Уговорката  е ясна – ще бъдеш там само за малко, за да свършиш една работа, да вземеш приятел от летището, да изкараш едно висше, да поработиш и да припечелиш някой лев. Да бъдеш там само за малко е сделката, която не си сключвал, но чиито условия изпълняваш. Принадлежи ли ѝ изобщо някой?

Бавно започваш да се спускаш по извивките ѝ. Дистанцията от всичко и всекиго те кара да се чувстваш сигурен, до степен, че се спъваш често в тротоарите, в пешеходните пътеки даже. Озърташ се в непознатата безопасност, но все пак тръпнеш за момента, в който ще се прибереш. Рано е още, за да знаеш, че действието ще се повтаря до безкрай. Затова се губиш в мисълта за отдалечаването, постигаш се в знаците и в улиците с твоите си павета. Някои е разместил табелите на километрите. На връщане обещаваш да ги подредиш. Напускаш я с чиста съвест. Сега копнежите по всичко вкъщи трябва да се сбъднат. Нали утеха е домът.

На обратно влизаш пак в клишето на пътуването: неделя вечер – петък късния следобед. Магистралната агония. Разделите винаги се бележат от най-красивите залези. Гигантското око в небето заспива, за даде хоризонт на поредното начало в мрака.

При отключването на града, луната е изгряла – София лежи в полето и те чака, а до нея, тъй загадъчна и нежна, Витоша я пази. Озоваваш се в обятията на нощните ѝ лампи – мръсножълтият декор на грехотата те очаква. Посреща те дъждът и червеното по светофарите, редиш се в трафика, спасяваш се в псувните, помагаш си. Оглеждаш се в гьоловете, градиш пристанища в калта, разбиваш се във въздуха. И ти си като всички други, сливаш се, превръщаш се във фон. Горчиво е да си един от многото, но пък се освобождаваш – тук нямаш минало, а бъдещето е само по желание.

Колко лесно се пързаляш тук обаче и как не ѝ отива меланхолията ти, как не ѝ отиваш всъщност ти по този начин. Тя обича изобилието и иска да е първа винаги, да е единствена и да доминира, да те печели без значение от цената. Може да си те позволи, кани те пак и пак, ласкае те нощем, прави те неин безусетно. Дискретна е, никой няма да разбере, ако някога се случи нещо помежду ви. Способна е да ти предложи онова, което нямаш (или поне илюзията за него, бива я в пясъчните кули). Че защо пътуваш иначе, че защо си тук?

И въпреки, че ти е известно, че те мами и че има още много като теб, си наясно, че нямаш право да я съдиш – тя нищо не ти е обещавала, но ти все повече го искаш, грабиш пак и пак. Можеш да постигнеш много тук и да побеждаваш, затова трябва да я притежаваш цялата, въпреки че знаеш, че никога няма да е само твоя. Искаш да я подчиниш, да я овладееш и покориш. Какво като те лъже, нали и ти си грешник? Анулиран и обезсмислен, по-достойно е да си мълчиш, докато те съблазняват.

И няма нужда от романтика. По „Раковска“ и „Дондуков“ се разминават ухажори с цветя в ръцете, нагоре-надолу гъделичкат тялото на града. Флиртуват, водят битката за себе си. И ти се разминаваш с тях, и ти си като тях, един от тях. Скоро свенливостта ще изчезне и ще се появи удоволствието, вината все още се отлага. Подготви се за моментите на сладост и за привличането, за това са нужни двама в крайна сметка. Жертвата е и съучастник в изнасилването, според Хънтър Томпсън. Изкушението постига греха със сътворението на спомена и изковаването на приятелското рамо.

Чувал си, че  е опасно да се влюбваш тук, затова избягваш да го правиш. „Влюбвай се само вкъщи“, казваш си, но това не подлежи на намерение. Този най-пряк път и причина да се приютяваш някъде, в нещо или в някого. Защото след града остават само хората  – всичките малки вселени, някога осмисляли те, без които пътуването би било напразно. Осамотяваш вкъщи. След време разбираш, че когато си казвал, че няма никой в града, най-често си липсвал ти самият, че ти си бил онзи, който е отнет.

Все повече ѝ се отдаваш, съзнателно губиш мача, привързваш се към тази уличница. Безутешно се рониш на все по-големи късове, омагьосано се луташ и се търсиш. Изневярата е най-естественият изход от това раздаване. Късно е да избягаш вече, заклещил си се в трамвайните ѝ релси. Сгромолясваш се в самопризнанието накрая. Предаваш се. Обичаш ли я, питаш се? Тази коварна и егоистична София, ничий град на толкова пълни с надежда, цинични, разочаровани и пристрастени нейни хора. Принадлежи ли ѝ изобщо някой или всички само за малко минаваме в опита си да я направим наша? Без дори да подозираме, че без нея невъзможните сме ние.

София, проклетнице, необходимо зло и вечно изкушение, непокорен град за напускане.

София, вечна любовнице.

Не казвай на никого.

Фотография: Константин Радев

Защо... София, вечна любовнице
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.