В началото беше интересно да ни разказват нетолкова известни неща за града, да ни го показват такъв, какъвто го усещаме, но рядко ще го видим или назовем. Нула32 се появи съвсем накрая на една дълга градска „епоха“ и успя да я съхрани секунди преди да изчезне под досадния шум на фестивалите, инфлуенсърската тълпа от безделници и всички останали ухилени хора, хрупащи джелато на опашката за одобрение в градския културен календар. Страниците на списанието събраха последните мигове на Капана, когато все още миришеше на носталгична урина сред паркиралите коли. Засне Малкия Париж, когато елегантните хомосапиенси, закучили се някъде по средата на еволюционния процес, още не го бяха превзели съвсем. Научи ни да гледаме „над нещата“, преди да се превърне в скучен хаштаг от скучни хора. Припомни ни поетите и художниците, за да разбираме и да се смеем на днешната всеобща посредственост. Разказа за безвремието, за сезоните, за стария камък, за да се превърнат в досадно и тъпо клише. Спомни ни за къщите, които вече ги няма и за хората, които не помнехме и така и няма да запомним. Като ни откриваше чудесата изпод пластовете време на този град, с който някак се разминахме във времето, списанието ни накара да не го харесваме, а така да не харесваме и себе си.

Текстът е част от броя на списание Нула32 – 32 причини да не обичаш Пловдив

Защо… 32 причини да не обичаш Пловдив?

Илюстрация Ⓒ Стефани Неделчева