Спомнянето на Никола Лаутлиев

Свободата да пишеш за всичко
10/01/2024
Харита Асумани
Харита Асумани
19/01/2024
Свободата да пишеш за всичко
10/01/2024
Харита Асумани
Харита Асумани
19/01/2024

Спомнянето на Никола Лаутлиев

Споделете

В новата рубрика „Синият час“ Илия Димитров насочва вниманието към фотокнигата „Амаркорд“ на Никола Лаутлиев. С наратива си изданието е може би първото с марка Пловдив в жанра, което предлага нещо повече от наивия туристически фокус на албума и справочната скука на алманаха. Макар да е познат предимно като куратор и преподавател, тук Лаутлиев се разкрива като автор, който търси и умее да улавя абсурда.


Кое взима надмощие в спомените? Кой държи авторските права на миналото време и как се разказва някога-било̀то, когато впечатленията избледняват в маранята на многото дни, а съзнанието услужливо подбира паметта, която ще ни е практична в настоящето. Имало ли го е нещо, ако сме го забравили, и случило ли се е изобщо, ако си го спомним? Всъщност дори неоспоримо доказателство като една фотография например ще ни убеди ли, че нещо го е имало? Че нас ни е имало?

© Никола Лаутлиев

„Все по-трудно е да се разкаже с думи последното пътешествие, защото снимките от него те пренасят по-истинно във времето и пространството“. С тази мисъл Никола Лаутлиев открива фотокнигата си „Амаркорд“ („спомням си“ в превод от римския диалект, който Фелини утвърждава в културата завинаги с едноименния си филм). Спомнянето на Лаутлиев съдържа шест глави от фотографии, заснети през различни години и десетилетия. Кадри, групирани, от една страна, тематично по своя период, жанр или серия, от друга – изглеждат като случайно долетял спомен от чувала с годините, проблясък, по незнайно какви пътища отскубнал се от забравата и долетял в неудобен момент от ежедневието. Лаутлиев групира хаотичността на тези спомняния и ни оставя да намерим нишката между тях.

© Никола Лаутлиев

Изпадалите случайно от пожълтелия плик диапозитиви на Капана откриват книгата може би символично в тон с цялостното настроение, което „Амаркорд“ задава. Зеленикавата носталгия, според Лаутлиев е „копнеж към представата за минало, което никога не е съществувало истински“. Спокойното ежедневие, което миналото изтупва от себе си сякаш всеки път, когато се обърнем към него, и онова странно усещане, че „това сякаш никога не е било“ са мислите и чувствата, които кадрите от квартала извикват. Време, което достига до нас единствено посредством снимката – „доказателството“ за авторовия избор. „Затова зрителят гледа с моя поглед, но не го разбира. Той вижда само това, което съм решил да покажа“ – ни дава жокер Никола Лаутлиев в кратките текстови фрагменти между отделните фотографии и глави.

© Никола Лаутлиев

Черно-белите, обрасли в бръшлян разрухи на Бунарджика и спецификата на полароида завършват първата половина от фотокнигата. Техниката на моментната снимка работи метафорично в услуга на книгата. Сканираните с бяла рамка кадри са всъщност не самите изображения и тяхната художественост, те са конкретния обект от моментна снимка. Те са и нещо повече – те са спомен за нуждата ни да запечатваме спомени. Бялата полароидна рамка усилва многократно усещането за минало. Разказва ни не толкова за заснетото, колкото за човека – проявил, съхранил и носил със себе си в годините намачкания стопкадър от време, борейки забравата.

© Никола Лаутлиев

Интересна свързаност правят и следващите две глави – препарираните черно-бели животни, сякаш застинали в своята нервност и агресия, и фотографиите пред баскетболни кошове, на които хората гледат директно в камерата – не се опитват да стрелят, не тичат, не скачат. Животинският живот, както и баскетболът, предполагат непрестанно движение. Но и двете някак спират, за да бъдат снимани. „Човекът има животното, защото е самотен.“ Поради същата причина има и миналото си, за да разказва предишни наши версии, да напомня, че сме просто компилация от всички тях.

© Никола Лаутлиев

В зеленикава носталгия завършва и последната част от фотокнигата на Лаутлиев, връщайки ни към началото. Капана от миналото и фотографиите от настоящето рамкират цветово и смислово амаркорда на живота, като ни провокират да видим някакви разлики, да прокараме пътеки и да съпоставим. Да се върнем към общуващите фрагменти на някогашния Капан и после пак да погледнем към отчуждението и самотата във финалните кадри. А между едните и другите няма друга разлика освен времето. Миналото, което очиства всяка тъга, за да направи от нея спомен. Носталгичен, зеленикав и леко разфокусиран. Сякаш никога не е било.

Илия Димитров
Илия Димитров
Роден в Пловдив в горещия юли на 1995 година. Завършва Българска филология в Пловдивския университет в търсене на една единствена дума. В Нула32 се опитва да докаже, че геният на мястото е по-силен от хората, че всичко може да бъде и друго, че нещата са най-хубави, когато не се говори много за тях.
Спомнянето на Никола Лаутлиев
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!