Старецът и морето в Пловдив

градски проблеми
Архитектурен паметник или сергия с евтини китайски стоки?
08/05/2023
Правдолюб Иванов
Да си въ-обазиш света с Правдолюб Иванов
16/05/2023
градски проблеми
Архитектурен паметник или сергия с евтини китайски стоки?
08/05/2023
Правдолюб Иванов
Да си въ-обазиш света с Правдолюб Иванов
16/05/2023

Старецът и морето в Пловдив

Споделете

За десета поредна година фондация „Стоил Куцев – Даскала“ награди победителите в литературния конкурс за есе, проведен в Езиков гимназия „Пловдив“. Произведението, върху което разсъждаваха четиридесет ученици от всички випуски, беше „Старецът и морето“ от Ърнест Хемингуей, а жури на тазгодишното издание бяха Петър Чухов и Владислав Христов. Нула32 публикува един от отличените текстове с автор Иван Балабанов от 11-ти „г“ клас.


Познавам Стареца. От Пловдив е и всеки ден стои седнал под голямата липа до църквата „Св. Георги“. Кръстен е на покровителя на храма, чиито камбани, празнично кънтейки, първи известили пловдивчани за великия акт на Съединението. Храм, пред чиито вековни стени дядо Георги бе решен да прекара остатъка от живота си. Той е бездомен, изнемощял старец, прегърбен и трудноподвижен, но с големи сини очи, бодри и вдъхновяващи. Въпреки че те все още искрят чисто и непреднамерено като на дете, зареждайки ежедневно с вежливите маниери и благата дума целия квартал, погледът му издаваше дълбок житейски опит. Може да не е прекарал 84 дни в морето, но вече 84 години се олюлява в бурните вълни на жестокия свят. Свят, в който малкото, което е постигнал и сътворил, се е обърнало срещу него и му е създало повече беди, отколкото радости. Свят, който въпреки причинените страдания и неволи, не му дължи нищо. И свят, който въпреки всичко, той обича безкрайно. Защото само него има. Също както Сантяго има една единствена принадлежност и страст – морето, което го погълна, изтощи и изплю безмилостно. И към което, въпреки разочарованията и болката, изпитва само любовни чувства. Невероятна е приликата между двамата сиромаси. Единият е художествен герой на Хемингуей, а другият реален персонаж от нашето съвремие, който може да бъде срещнат от всеки желаещ още днес на ул. Янко Сакъзов №15 до въпросната църква. Единият е рибар, а другият просяк. Всъщност и двамата са просяци. Просто единият чака милостиня от хората, а другият от морето. Още по-изумително е, че в момента, докато пиша този текст, дядо Георги е на точно толкова години, колкото дни прекарва Сантяго в лодката си, търсейки риба. Настръхнах, когато ги сверих и установих съвпадението. А това са само повърхностни прилики, които проверих, бидейки провокиран от много по-дълбоки съответствия, резониращи във времето, независимо от мястото и епохата.

Сантяго и дядо Георги водят на пръв поглед тежък и монотонен живот. Въпреки това те са щастливи. Можем да ги наречем дори мечтатели, изпълнени с надежда. Тягостното им състояние, превърнало се в константа на житейския им път, не ги спира да живеят в хармония със заобикалящия ги свят. Защото имат воля за живот. И защото обичат съдбата си, както повелява латинската максима „Amor fati“.

Тези страдалци, единия от които познавам лично, са истински пример за несломимия човешки дух. Те не се интересуват от себе си. Посрещат всеки ужас и болка като природно дразнение, на което просто трябва да реагират според силите си. Като необходимост от действие, което смирено ще запълни празнината в огромния пъзел. Не се противят на света, който така или иначе ги е погълнал. Те са само капчица в безкрайния океан. И въпреки че нагледно си вършат занаята, който им изкарва личната прехрана, разсъждават от името на всички. Защото изпитват преклонение към съдбата на всяка мъничка капка в морето. Опитват се да почувстват нейните болки и да я разберат. Сантяго е рибар и трябва да ловува, за да оцелее, но усеща връзката си с всички морски твари, неподвластна на законите на джунглата. Закони, интерпретирани много ясно в книгата с чревоугодството на акулата, която умира, „поглъщайки отхапаното месо“. Животински закони, които са в сила и в човешкия свят, където често ставаме свидетели на алчни властващи, завличащи със себе си последното заграбено, давейки се в народната ненавист, предизвикана от самите тях. Тези закони на джунглата не важат за нашите герои, въпреки отявлената им принадлежност към света на живите, стриктно водени от инстинкта си за самосъхранение. Нашите старци обичат природата, но всячески се опитват да запазят своята човешка идентичност, защото не се пускат по течението с нагласата да оцеляват, а гребат срещу него с идеята да победят. В цялостната картина те имат важна лична роля да се противопоставят, която разбират като необходимост за осъществяването на хармония в света. Уважават ролята на всяко друго създание, вникват в страданията му, въпреки че стоят на различни брегове в хранителната верига.

Просяците и рибарите стигат далеч в прозренията си за света, защото имат достатъчно време и почва за разсъждения, чакайки дълго насъщния си. Дядо Георги седи, откакто се помня, върху студения каменен зид, обгръщащ корените на липата, който се бе превърнал в неподвижен сал за един отхвърлен от обществото. Така просякът се озовава изолиран на лодка, изплуваща над мътните води на меркантилната динамика. Той има възможност да обхване с поглед цялата картина под краката си. За него времето е сякаш спряло. Не е пряк участник в живота под себе си, но се познава с всички, които са го забелязали през годините. И има лично отношение към всеки, обърнал му някога внимание. А тези хора не са малко. Така с озверените човеци, каквито сме повечето, той бе съпричастен, защото схващаше от личен опит колко тежък може да бъде живота. И с усмивка, личен поздрав и пожелание за хубав ден той разведряваше ежедневието на минувачите.

Тръгвайки за училище, настроението ми значително се подобрява и знам, че ще имам късмет цял ден, щом чуя дядо Георги да казва: „Много успехи днес и най-важното – здраве!“ Добрината и енергията, която излъчва един подобен страдалец, е неописуема. И това не е само с мен. С всеки според попрището, в което действа. Всичко това той не прави, за да изпроси някоя друга стотинка срещу добрата приказка. Всъщност дядо Георги не е точно просяк, защото никога не е просил по традиционния начин. До себе си има чашка, уж за пари, която винаги е празна. Струва ми се, че дядо Георги само се преструва на просяк. Хората, които му помагат от квартала, му дават достатъчно храна, така че да не остане гладен. Той е единственият по рода си просяк, който раздава пари. Малкото, което успява да събере през деня, го предлага безвъзмездно на хората, които го поздравяват. Винаги настоятелно предлага да черпи с кафе, с някоя друга баничка, а понякога и с аржентински коняк от признателност за обърнатото внимание. Опитва се да не остава длъжен на никого. Смята, че това е естественият ход на нещата. Всичко, за което всъщност е там, са разговорите с хората. Не вярвам някой до момента да се е възползвал от уверените му предложения за почерпки, имайки предвид окаяния му външен вид, подсказващ жестока бедност, на която трябва само да се дава без да се взема, но неведнъж съм го виждал да споделя храната си с други бездомници. Той няма нищо и въпреки това е готов да помогне на всеки, изпаднал в беда. Веднъж го бях питал защо винаги предлага и храна, и пари, и напитки на хората, а той ми отговори: „Всички сме побратими, не може само мен да ме черпят, трябва и аз да върна жеста!“. Истината е, че той се чувстваше спокоен, когато установяваше подобни взаимодействия с другите. Създаваше връзка с непознатите, неангажирана със социалния статут на човека, а единствено с душата му, носеща мъките на ежедневието. Така разбира свързаността на всички, съзерцавайки и добрите, и лошите. Връзка, подобна на тази, която чувства Сантяго с морските създания, усещайки зависимостта помежду им и сходството в трудностите на живота без оглед на вида. Връзка, създадена на надживотинска основа, от духовно естество. „Ние плуваме като брат и сестра с нея“ – казва рибарят за уловения марлин.

Въпреки нищетата, превзела живота му, старият рибар също като дядо Георги не желае да остава никому длъжен, което е ясно подчертано още в началото на повестта – „Първо взимаш назаем, а след това почваш да просиш.“ – казва старецът. Приликата в това отношение мога да подкрепя с личен пример. Случката беше преди няколко години и няма да я забравя. Беше мрачна вечер през суровата зима на 2019-та година. Капеха редки капки дъжд, предвещаващи силна нощна буря. Прибирах се от училище, когато забелязах прегърбения силует на дядо Георги, треперещ на тротоара. Това беше единственият път, откакто го познавам, в който да ми поиска пари. Обещавайки, че ще ми ги върне, ме помоли да му дам 2 лева за автобуса, за да се прибере в квартирата, която му беше платена от една добра жена за няколко месеца, за да оцелее някак през зимата. Повече възможностите ѝ не позволяваха. Разбира се, дадох му парите без да се замисля. Но това в случая изобщо не е важно. От следващия ден, ежедневно, дядо Георги стискаше банкнота от 10 лева, искайки да ми върне паричките, с които съм му услужил. Въпреки непрестанните ми откази, той ме канеше в продължение на месеци да се реваншира и да ме почерпи. Мястото, което описах в началото за местонахождение на дядо Георги, е на пътя ми към училище и няма как да избегна всекидневната си среща с него. А и не искам, защото това е едно от малките неща, които зареждат деня ми с надежда и позитивизъм. И до ден днешен ми предлага какви ли не почерпки като ме види, а аз все ги отказвам с любезното „Мерси, някой друг път!“.

Той винаги се опитва да даде с великодушие малкото, което успява да събере в продължение на дни от всички хора, които му помагат. Раздава всичко, както Сантяго раздава символично останалия скелет на скъпата риба – единствения трофей от непосилния му труд в морето. Израз на разгром и победа едновременно. На нямане и имане. Може би в крайна сметка и двамата старци „раздават“ това, което нямат – добрия улов. В тази линия на разсъждаване, смятам, че дядо Георги наистина няма много от нещата, които предлага. Опитва се да предизвика у хората спокойствие, че нищо не му липсва и че всичко му е наред, само и само да завържат разговор. По същия начин, по който Сантяго се опитва да увери Манолин, че имат храна – „Нямаше никаква тенджера с жълт ориз и риба, а момчето знаеше това.“ Това са хора с големи сърца и невероятни сили. Те не искат да издават своите слабости, защото не търсят съжаление. Те искат единствено човешка близост. Цялата трагедия на живота им се изразява в жестока самота. Неслучайно се опитват да осъществяват контакт с индивиди, с които буквално или преносно не говорят на един език. Неслучайно са в хармония със заобикалящата ги враждебност, защото се ослушват в бездната на времето, търсейки това, което им липсва, а именно - ближния.

Сантяго не спира да говори за своя верен другар Манолин, докато е сам на лодката. През цялото си премеждие той копнее за неговата добра компания, блага дума и решителна подкрепа. „Той почувствува колко е приятно да има на кого да говори, вместо да говори само на себе си и на морето.“- казва повествователят след дългоочакваната среща на героите.

Дядо Георги ми разказа, че също изпитва подобна болка. Всъщност дядо Георги има невероятна история, която трябва да бъде разказана. История, която никога не бих предположил, че принадлежи на един бездомен старец. Всичко това научих, след като се престраших в един слънчев ден да го попитам как, за бога, е стигнал до тук. Това, което разказа, е покъртително. Той е бивш шампион по тенис на маса. Произлиза от знатен възрожденски род, за което свидетелства личната му карта и сведенията за дядо му, увековечени с паметна плоча до пешеходния мост. Георги Кацаров е внук на Никола Кацаров, който е бил верен съратник на Левски и споменаван образ в много исторически романи. Дядо Георги се оженил за първата си съпруга Оскана в Русия. Тя била талантлива пианистка и завършила консерваторията с Алла Пугачова. Майката на Оскана го запознала с големия руски треньор Анатолий Амелин, който го харесал като играч и му помогнал да стане треньор на някои от кандидат-космонавтите, сред които били самите Юрий Гагарин и Валентина Терешкова. Завръщайки се в България, дядо Георги бил принуден да се разведе с жена си, която не можела да понесе нашия климат, напускайки го с 5-годишната му дъщеричка. Оттогава не е виждал единствената си рожба, а животът го завърта по толкова долен начин, че от втория си брак губи цялото си имущество. Роднините на покойната му съпруга го принудили със заплахи за насилие да им препише жилищата си.

Така дядо Георги останал на улицата и към днешна дата състоянието му е такова, каквото описах по-горе. Той мечтае да види дъщеричката си. Наясно е, че оттогава е минало много време и тя би трябвало да е възрастна дама над 50-те. Това не му пречи да копнее за среща със своето детенце. Опитва се да запълни тази липса, като говори на морето около себе си, както Сантяго. Търси утеха в дълбоките си разговори с едно плитко и безлично общество.

Старецът от книгата твърдо заявява в кулминацията на своето приключение – „Можеш да унищожиш човека, но не и да го победиш.“ Този цитат се превръща в символ на непоклатимия човешки характер. На характера на Истинския Човек. Повтарям, на Истинския. На този, който осъзнава душевната си същност и има свободата и широкоскроеността да обича другите в голямата игра. Без значение от кой отбор са.

Това, което истински окрилява нашите смазани старци, е надеждата. Надеждата, че отново ще се срещнат със своите сродни души. Желанието на рибаря да не разочарова своя малък другар. Копнежът на дядо Георги да зърне отново своята рожба. Надежда, породена от любов. Любов, която предизвиква друга. Любов към обстоятелствата, необходима за да устоиш достойно и да победиш само защото не си се отказал. Да победиш духовно дори с цената на една действителна загуба.

Сантяго вярва, че на 85-тия ден в морето ще успее да хване голяма риба. Той може да не донася целия си улов, за който е платил в морето с много болки и труд, но връщайки се, постига вътрешен мир, защото среща Манолин и се наспива спокойно, сънувайки лъвовете. Широко разпространено е вярването, че сънищата с лъвове предвещават бъдещи успехи и обществена слава. Дядо Георги кара вече 85-тата си година и стои все така прегърбен, чакайки своята слука. Не съм оптимистично настроен за добрия край на неговата приказка. Вероятно няма да зърне отново незнайната си рожба, надявайки се да изскочи като марлин от дълбокия океан, погълнал всеки със своята посредственост. Тази зима може да не е една от най-суровите, но беше достатъчна да източи последните му сили. Старецът е видимо изнемощял, застоявайки се на едно място много повече от преди. По-рядко забелязва минувачите, защото очите му са по-уморени и по-бавни, а клепачите му се отварят по-трудно. Унася се лесно и през по-голямата част от денонощието спи, увит като шушулка върху корените на липата. Терзае ме само един въпрос. Чудя се дали сънува лъвовете?                          


Заглавна фотография: Илия Димитров

Старецът и морето в Пловдив
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!