От създаването си до днес „Пловдивските архитектурни обзори“ винаги са засягали актуални теми. Често те са били негативна критика (защото съществува и положителна критика), поради естеството на актуалните теми - в България нямаме никаква школа, умения и отношение към опазването на архитектурното ни наследство. Съвременното ни строителство е на провинциално ниво*, натоварено с тежките комплекси от липсващия период на Класицизъм и Романтизъм от европейските XVII и XIX век. Българските архитекти, учещи във УАСГ - млади и стари (във ВИАС) - искрено мразят* да учат история на архитектурата и съответно опитите им да пресъздадат историческа сграда са изключително неумели.

Един опит за архитектурен обзор на „тютюневото“ време на Пловдив обаче може да бъде много положителен. Защото, за разлика от днешните ни нови сгради, площади и паркове, които не могат да се наредят сред най-доброто в балканската архитектура, то това, което се е строяло през първата половина на XX век е на световно ниво. Тук е драмата с опазването на културното наследство - днес, поради ред фактори, не можем да построим нищо ново и интересно, което да влезе в archdaily, dezeen и прочее. Това, което много лесно можем да направим е да опазим това, което преди 100 години би се появило в световните сайтове за архитектура. А точките на пресичане между добрата пловдивска архитектура и тютюневата история на града ни, са няколко:

Домът на тютюнопроизводителя Никола Каишев

Издавам Ви една бърза архитектурна тайна. Скучните архитекти обичат да проектират на равно поле, с размах, без да се съобразяват с околната среда. Скучните архитекти пресмятат колони, стени, прозорци и врати и ви дават ключа за новия ви паралелепипед, в който ще съществувате. Добрите, интересните и кадърни архитекти решават проблеми. Те са някъде по средата между артиста, който създава красота и инженера, който се справя с труднорешими задачи.

Никола Каишев е имал проблем. След като учи право в Швейцария и работи като висш чиновник в БНБ се мести в Пловдив с жена си Христина. Тук започва да развива своя тютюнев бизнес. Притежава голяма тютюнева сграда срещу Централна гара и храни стотици пловдивчани.

С Христина решават да заживеят в свой дом и за целта закупуват парцел на Сахат тепе. Проблемът е, че парцелът е крив и с огромна денивелация. Тук обаче се намесва геният. Днешните „майстори“ биха казали - и казаха - че директно върху сиенитните камъни не може да се строи, биха си заравнили терена, отляли плочи и построили нещо на равно и правоъгълно. Както искаха да направят с ресторант „Големия Бунарджик“ всъщност. Архитект Светослав Грозев не е идиот. Откъм артистичната част е безкрайно надарен и има въображение, което се развихря. Откъм инженерната част също - и знае как да реализира тези свои идеи, при това с иновативни методи. Може да звучи странно, но през 20-те години на миналия век отливането на бетонни плочи е било рядкост. Къщата на Каишеви обаче е направена именно по този начин. Освен такива инженерни детайли обаче, архитектурата на къщата поразява - абсолютно цялата нестандартна площ влиза в употреба - разликата във височините между улиците „Кирил и Методий“ и „Антим I“ не се усеща изобщо. Къщата е изпипана до последния детайл - от цялостните обеми, до вградените в рамката на вратата осветителни тела. И тук можем да начертаем паралел със съвременната архитектура. На първо време днешните съвременни иновации не достигат до българските архитекти*. Всичко се прави по този начин и с тези материали, с които са ги научили преди 30 години в института. Въображението е сведено до минимум, защото архитектурата вече не е творческа специалност, а математическа. А уважението към миналото и това, което завършилите в най-престижни немски висши училища преди 100 години са създали, е нулево.

Освен чрез собственика си, къщата е свързана с тютюневата пловдивска история и през творчеството на Димитър Димов - тук са заснети сцени от легендарния „Тютюн“. Това обаче е в друго време, когато фамилията Каишеви вече плаща наем на Държавата, за да живее в собствения си дом. Днес, за щастие, макар и тук-таме ранена, сградата запазва автентичния си дух и все още можем да видим много от оригиналната ѝ красота.

Домът на тютюнопроизводителя Куцоглу

В архитектурата - и като цяло в изкуството - учените обичат да си измислят рамки и периоди, за да систематизират творбите. Така е и по-лесно да се говори - „това е Романтизъм, това е сюрреализъм, това е постмодернизъм“. За Светослав Грозев е трудно да се говори, защото не влиза в нито една от тези рамки. Той дори трудно се описва и с един стил - може да звучи обидно, но според мен е похвала - защото той владее всичко, което си пожелае. По известно съвпадение и втората красива сграда на тютюнопроизводел, която попада в Архитектурния обзор, е построена отново от него.

Тук ще се срещнем с Анастас Куцоглу, който също като почти съименника си Кудоглу, освен голям бизнесмен е и крупен дарител за нуждаещите се. Негов тютюнев склад е сградата на ъгъла на „Иван Вазов“ и „Авксентий Велешки“. Той е дарявал за разнообразни каузи - както за трапезария в Асеновград или църква в Смолян (той е от Райково - сега квартал на града), така и за железопътната линия Пловдив - Асеновград. Не се различава по нищо от останалите богаташи от пика на пловдивския капитализъм и живее в средноголяма къща с цялото си семейство. Домът, макар и малко променен, и днес е там, в близост до Тютюневото градче, в началото на ул. „Иван Вазов“.

Проектът отново е на арх. Светослав Грозев, но стилът и размахът са съвсем различни. Няма ги тези раздвижени обеми, криви ъгли, еркери, балкони, градини-тераси и пр. Тук имаме един по-изчистен, класически модернизъм. Макар и тази къща да не е световен шедьовър от пет звезди, като къщата на Каишеви, къщата на Куцооглу спокойно може да влезе във всеки сайт за добра архитектура от модернизма.

Оригиналният вид е в известна степен загубен - но все още можем да се насладим на тройката лентовидни прозорци на стълбището над входа, на металния парапет на тераската на втория етаж, на кръглото прозорче в дясно от входа... Цветът, по всяка вероятност е бил друг, но за щастие времето и настоящите собственици са се смилили над Слави Грозев и не са налепили фалшиви орнаменти, изкуствени пиластри, ковано желязо и пр. по стените и терасите. Парапетът на огромната и сигурно страшно приятна за живеене тераса на последния етаж едва ли е изглеждала така.

И, разбира се, самите Тютюневите складове

За да започнем изобщо да си говорим за архитектурата на Тютюневите складове, трябва първо да си начертаем няколко паралела. Тютюневите складове са точно това, което четем - складове за тютюн. Прехвърлете си сега тази схема в 2015-а година. Помислете си за всеки друг индустриален склад, завод, фабрика или каквото и да е. Нещо да Ви се е сторило красиво? Да сте забелязали някой да е положил някакви усилия да си украси сградата в произволна индустриална зона? Ама не от тази украса, която виждаме по мутренските имения, слънчевбрягски хотели или Цар-Симеонови градини, толкова анахронична, колкото хан Аспарух с електронен часовник - а истинско изкуство, което е в крак с 1920-те години в целия свят.

Пак ще се повторя - Тютюневите складове, също както домовете на собствениците им - са сгради от световна класа, създадени в и за времето си, които биха впечатлили всеки по света както през 1929-а, така и днес (макар и в неугледния им вид). Разликата с днешните псевдореминисценции на „възвръщане на вида от едикоя си година/век/хилядолетие“ могат да впечатлят само режещи ленти държавници и свиващата се шепа техни поддръжници - и то не поради естетически качества, а защото са „инвестирали много“.
Тютюневите складове обаче не са построени с пари от данъци, а с личните пари на бизнесмени, които уж по дефиниция цепят стотинката на две. Да, обаче в тези сгради, които имат близки до нулевите представителни функции, защото са складове, те са се постарали да създадат нещо красиво и приятно. Което ни радва - или, поне, впечатлява - 100 години по-късно.

Ще ви споделя кое е най-впечатляващото за мен нещо. Не богатата, но издържана декорация, не удивително умелото използване на цветовете, не начина да създадеш нещо толкова огромно и все пак ефирно. Не. Впечатлява ме това, че 100 години по-късно, тези сгради стоят там - някои повече, други по-малко запазени. Но, макар да изглеждат доста поизхабени и изморени от съществуване, те са там - в повечето случаи със здрави конструкции, с доста запазени фасади, доста запазени орнаменти. Да, гадно е, че не са като нови, но имайте предвид, че поне 30 години нищо никой не е направил за повечето от тези складове.

Всичко това си го мисля на фона на нахалния цинизъм, с който днешните управляващи ни се оправдават, че пешеходна пътека, нарисувана само преди месец, вече е изтъркана; че фонтан, построен само преди седмици, вече е с олющено дъно; че чисто ново санирана сграда със стиропор, върху камъка, започна да се руши от първата седмица, след завършването ѝ. Тъжно ще е да се вписвам в архитектурните детайли склад по склад, история по история. Освен това няма и да Ви предложа нищо ново - лесно може да отворите сайт, вестник или книга, в която да прочетете кои са архитектите Камен Петков, Димитър Попов и останалите, оставили своя почерк в квартала.

Просто смятам, че тези хора заслужават повече от имена на улици, гимназии и паркове, повече от споменаване мимоходом в поредната статия. Те се нуждаят от отношение. Тези хора трябва да се помнят не само с имената си, а най-вече с творчеството си и буквално с това, което е останало от него. Защото това, което тези архитекти са оставили, все още е тук и ще остане още дълги години. Затова и тези сгради са символи на Пловдив. Можем да направим бързото сравнение с днешните „символи“ - фонтани, стълби и езера, които, поради некачественото си изпълнение постоянно са в ремонт, постоянно се преустройват, защото не само естетически, а и функционално са зле скалъпени. И след 10 години никой няма да помни за тях.

100 години по-късно, дори само с ефимерния спомен за декорацията и лек аромат, дори влизайки във фитнес зала или мебелен магазин, Тютюневите складове поразяват и ни напомнят за едно време, в което най-богатите българи са имали адекватно отношение както към собствения си бизнес, така и към нуждаещите се болни и бедни, и към красотата и съвременното за века изкуство.

* - Има изключения.