Алкохолът в нашата малка и тъжна част от света е решение за всеки и всичко – за сватба, за смърт, за смелост, за лек. Често несъзнавана ритуалност.

С изгорял стомах, възпален черен дроб, разстроени нерви, небръснати и отпуснати, равнодушни към всичко в света, непоносими сами на себе си, те седят така и пият и пиейки, очакват най-сетне в съзнанието им да пламне оная чаровна светлина, с която пиенето осиява ония, дето напълно му се отдават, заради която сладко се страда, пропада и умира и която за съжаление, с годините, се явява все по-рядко и сияе по-слабо.

Иво Андрич – „Мостът на Дрина“

Стоиш на високия стол, облакътен върху непоклатимия бар и клатещия се свят. Завърташ глава встрани като завръзка в много предвидим американски филм, но там никой не гледа към теб – няма дуло, нито женски поглед, който да ти обещае меланхоличен дъжд след много, много хубави неща. Музиката е силна и знаеш, че ушите ти после дълго ще пищят, докато се опитваш да заспиш в отказа на мислите си и в тишината на стаята. Вървят Ред хот и навярно ти правят услуга. Отблясъци от светлинки в тъмнината, където всяко лице става просто контур, в който да проектираш някого, когото да удариш или целунеш.

Изморен си, но не се чувстваш някак особено. Не очакваш нещо да ти предстои, нито тъкмо си преживял нещо значимо. Рутината е в теб и за ужас на всичко може би се разбирате. Мандалото е хлопнало, нещата са наред, но и точно там някъде е проблемът. Поръчваш си сто грама и се ослушваш за симфонията, изсвирена от ледчето и чашата в краткия им любовен танц. 

За него те предупреждават от малък. Обществото ти го посочва и през разстоянието на натрупания опит ти казва да не го правиш. Опасно и вредно е. Но кой ли вярва на обществото. Колкото повече стаж трупа човечеството, толкова по-малко може да му се има доверие, нали? Тук алкохолът е леснодостъпен и навсякъде. Култура в културата, лайфстайл, белег за успех, мерило за щастие, знак за падение. Всичко едновременно. Алкохолът в нашата малка и тъжна част от света е решение за всеки и всичко – за сватба, за смърт, за смелост, за лек. Често несъзнавана ритуалност – тапата прави пук, капачката се развива о стъклото с металически звук, течността се разлива бавно на дъното. Успокоява те още на зрително и звуково ниво. Продължителен ритуал, в който подозираш за риска, но той е постоянно отложен във времето. И тук някъде е сладкото. Пиенето на опияняващи напитки е действие с висок рисков коефициент – твърди Валери Стефанов в изследването си в съавторство с Милена Менкова – „Пиещият човек в света на кръчмата“ (2017 г., изд. Кантарос) и продължава – Тръгваш нанякъде, подмамен от блясъка и аромата на виното, влизаш в изпитанието, но не знаеш къде ще стигнеш, как ще изглеждаш в края на пътя. Именно откъм тази неизвестност идва и неговата опасна страна, мрачната му слава. В напитките се утаява нещо измамно, подвеждащо, халюцинативно. Човекът, прекалил с отдаването си на тяхната магия, губи способност за ориентация, трагично обърква местата и лицата. Всички юзди са изпуснати, всички коне препускат в произвола на една заслепяваща еуфория…

Говориш малко, повече слушаш. Когато някой се обърне към теб, кимаш и се усмихваш. С компания си, но еуфорията на доскорошните партита ти е някак чужда. Шумът, виковете и шотовете като за последно не са ти интересни и с досада ги наблюдаваш у другите. Отдавна нямаш какво да доказваш по тези места, в които категорично разбра, че илюзията е мимолетна. Че плащаш за алкохола, който много за малко ще ти позволи да бъдеш по-летящата версия на себе си. Който измамно ще те зарее във всепостижимото. Плащаш за уюта на тъмнината, където може да бъдеш всеки и всичко, за музиката, която за кратко да те заглуши.

Плащаш на нощта за съществуването ù и много се надяваш да не си тръгва така бързо, поне не и днес. Отдавна не ти се плаща тази цена, която на последно място е финансова. Казваш си, че е за последно. Но други сега стискат ръката си с алкохола в тази вечна сделка. („Пияният Фауст и коварният Мефистофел зад бара“ – трагедия в две части.) Те още не знаят, че нощта ще свърши. Че след големите викове, следват дългите мълчания. Не знаят и за цената. А и ти не можеш да им кажеш. Така стоят нещата. Всеки плаща своя данък на порока. Кой за кратко, кой за по-дълго.

Цветът обикновено е меден или прозрачен. Вкусът трябва да е познат, без особени експерименти. Формата на чашата създава сигурност, цялост, доказателство за порядъка на нещата. Ръката бързо се напасва по нея. Първата глътка е бавна, преценяща. После е лесно. Съзнанието е прекрачило границата на рационалното разбиране за света. Прилежно надписаните графи възможно и невъзможно, в които са подредени опциите за живот, се разпадат. Доскоро важното автоматично се отлага за онова неподозирано време на трезвост, което в момента на първата глътка изглежда безкрайно далеч. Всичко започва да има способността да бъде и друго. Биографията се отдръпва и освобождава място на екзистенцията – високата чувствителност, изострената душевност. Пламва онази светлинка, която кара нещата да изглеждат малко по-красиви. Пламва така ярко, сякаш не подозира, че ще угасне бързо, а с времето ще се появява все по-рядко, все по-бледо.

Влечението към него идва като по-малък. Тогава той е твоят бунт срещу всяка забрана, макар да не ти се услажда кой знае колко. Далеч по-важен е актът. Той е инициацията ти – символ на мъжественост, зрялост. Количеството е правопропорционално на гордостта пред другите. Средство за социализиране. Наздраве-то е върховният клетвен момент. Необходимата дума, идваща от потребността за ословесен боен вик. Наздравицата, според Валери Стефанов, ни казва, че се намираме в кулминационното време на пиенето и в специалното пространство на кръчмата и концептуализира самото пиене не като щета, а като полза.

Сетне алкохолът започва да те заобикаля навсякъде. Идват годините на дългата вечер между петък и понеделник. Годините на обхождане из всички барове на града в търсене на ново изживяване, на нови лица. Ноу Сенс, Найлона, Пощата, Фабрик. А може би Сикретс, Инфи, Планета. Границите в един момент се размиват и спира да бъде толкова важно. Петъкът осмисля седмицата. Върхът на всичко. Има такъв период в живота на младите хора. Колкото по-бързо му се наситиш, толкова по-добре. Някои остават в клопката му. В безкрайно идващия уикенд (през останалите дни в баровете не е същото – алкохолът е там, но физиономиите и масовката ги няма). Вечно еднаквият петък, който се различава единствено в представите за него – с надеждата, че следващия петък ще ти се случи онова, което не можеш да формулираш като желание, но знаеш, че излизаш, за да ти се случи. И за него са необходими алкохол, бар и хора. Неканената публика на твоята всевъзможност. Съучастниците в порока, заради които не се чувстваш толкова самотен. Споделеният порок на всички. Споделената нощ и самотната сутрин, срещу чиято неизбежност Лаура Браниган пееше, че не може да се бори, затова просто ще повярва, че утре никога няма да дойде.

С времето хората спират да бъдат необходимост. Барът също. Лицата се сменят, местата отварят и затварят. Ти и алкохолът оставате. Но той вече обещава много по-малко, а и ти не му вярваш така сляпо. Съзнанието за сутринта е почти невъзможно за потискане. Светлинката блясва за обидно кратко и като че ли вече ти е казала всичко, което има за казване. Ако имаш късмет, тук вече ще си разбрал, че привилегията, която барът, тълпата и алкохолът предлагат, е измамна и жалка, но понякога велика. Че въпреки красотата в представата за нощта – в прекрасната идея за нещата, които си отиват с изгрева и остават единствено някъде в недовършените стихотворения на онези, които хората след смъртта им наричат поети. Въпреки приятния гъдел на себеотдаването в името на нещо изчезващо, ние може би не сме създадени за това.  Може би живеем за съботните следобеди, за бавните неделни утрини, за слънцето. За моментите в наслада към хората около нас и нас самите. Може би всичко това е най-жизнеутвърждаващият порок, който съществува като някакъв много сложен ориентир, по който да откриваме важните неща или в който да умираме бавно и грозно, а понякога и така красиво.

А сега наздраве! |32

Порочни размисли
Сексът и градът
Светлината си отива на разсъмване
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.