Разговор на Нула32 с Юлий Славов

Присъдите на историята понякога раждат достойнство и са способни да ни правят по-устремени и отговорни личности. Срещаме с Юлий Славов, автор на книгата „Помня Пловдив“, за да извлечем поуките от някога билото и за да напомним, че всички ние имаме дълг към следващите поколения.

Има ли значение къде се раждаме?

Юлий Славов: Огромно. Родното място е сантимент, някаква връзка, която не може да се наруши в едно нормално съществуване, и това, че съм пловдивчанин, има огромно значение за мен. Гордея се с това, имал съм възможност да живея другаде, но си останах тук. Тук е и синът ми, но един Юлий Славов, за съжаление, чиито три имена са еднакви с моите, вече е от осем години в Дубай. Но това са неща от съвременната обстановка. Тук има някаква особена атмосфера, тук се ражда приятелството на моя живот.

Първият Ви детски спомен за града?

„Иван Вазов“ – улицата, на която си играехме. Имахме чудесна банда. През лятото с файтони, през зимата – с шейни. Средата, която ми предостави местоживеенето ми създаде обстановка, в която непрекъснато да се привързвам не само към приятелите си, но и към Пловдив.

Спомняте ли си първата история, която разказахте?

Незаличим спомен е влизането ми в тунела, когато се проби. Както всеки тунел, и този се пробиваше от двете посоки. Една събота, когато бях на осем-девет години, вуйчо ми, който беше в „Градстрой“, се прибра през нощта и каза „срещнахме се“. Имаше предвид  двете посоки на тунела. На другата сутрин бе така добър да ме заведе до тунела, за да видя дупката. Взехме кмета Иван Перпелиев и отидохме. Влязохме откъм Чифте баня и вътре видяхме една съвсем мъничка дупка, която светеше. През нея минаваше слънцето. Беше невероятно преживяване, не очаквахме нещо такова.

Няма да забравя и друго нещо от тези години. До нас паднаха две бомби. Евгений Тодоров не си ги спомня, но къщата ни е на „Иван Вазов“ № 56, а върху тази на № 54 падна бомба. Когато се върнахме от евакуацията от Фердинандово (днешен Първенец), видях цялата тази къща като една купчина тухли. Това беше силен момент от детството ми.

Най-силният ми спомен обаче е извън Пловдив и е свързан лично с мен, когато вечерта на 9 септември 1944, арестуваха баща ми. Той беше народен представител в 25-то Народно събрание и го арестуваха като такъв. Оттогава ме следва нещо през целия ми живот. Бях на шест години, когато прекрачих прага на Софийския централен затвор за свиждане с баща ми. Имаше тежка присъда, но слава богу, остана жив.

Пишете в книгата си, че баща Ви никога не е споделил какво се е случило в затвора, а е бил длъжен да го направи. Защо?

Беше длъжен. Защото ние много късно научихме истината за ужаса, който тогава сме преживели. Много късно. Не знаехме какво е било. Било е страшно. Баща ми се чувстваше безкрайно виновен към двамата си синове. Един преуспял юрист решава, кандидатира се и става народен представител. Съдят го като такъв, но последствията паднаха върху нас двамата с брат ми. През 1956-а година, когато той беше студент, го изключиха от комсомола. Следващата стъпка беше изключване от университета, но колегите му го спасиха. Беше им капитан на баскетболния отбор. Тогава баща ми извади обвинителния си акт и прочете на брат ми какви са уликите, за да му дадат тази жестока присъда. През това време той никога не беше споменавал за него. Сега имам обвинителния акт, но баща ми го няма.

Той се чувстваше виновен към нас. В момента, в който и двамата с брат ми все станахме хора, защото има мнозина със съдби като нашите, той каза нещо, което няма да забравя: „Аз съм благодарен на народната власт“. „Защо бе, татко?“ – попитах го. Беше благодарен за две неща – че го оставиха жив и на първо място, че и двамата му синове успяха да преодолеят всички препятствия. Имаше много благородство в тоя човек. Впрочем след като излезе от затвора никога повече не мина по Главната. Предпочиташе да заобикаля през тепето, за да не го видят. Някой да не каже „ей го тоя“. Имаше ги и тези моменти.

Защо разказвате тези спомени, защо трябва да помним това?

Истината сега излиза бавно и цинично. Нали си представяте като прочета във фейсбук какво му е било или неща от рода на това, че е трябвало да има Народен съд, какво ми става. Една съдебна институция, която се изгражда след 10-и септември 1944-а. Делата вървят, обвинените са хиляди. Четат им присъдата на 1-и февруари и още вечерта изпълняват смъртните присъди в Орландовци, до гробищата. Ето това е цинизъм. Нюрнберг и София? Разминаванията са много големи. Къде е вината на едните и къде е вината на другите? Затова той просто искаше да затвори тази страница, която той беше отворил и която ни преследваше. Червеният терор не е само с шмайзери, но да спрем до тук.

За кого написахте книгата си?

За Юлий Славов и Симеон Славов. Със заръката да бъдат все повече пловдивчани.

Какво означава това да бъдат „,все повече“?

Да обичат Пловдив. Да таят в сърцето си една непримира любов към града и приятелите си. Това нещо трябва да се обича. Безкрайно им се радвам, влюбени са в Капана, но той сега не е за мене. Аз Капана си го знам с работилниците. Да, заведоха ме, обядвахме на Паважа, беше много приятно и красиво, но е направено.

Кога разбрахте за себе си, че сте пловдивчанин?

При всяка среща със софиянци (смее се). Винаги съм държал и съм мислил, че моето място не е някъде другаде, а в Пловдив. Имах възможности – за мен бяха направили конкурс за софийско жителство. Да, тогава трябваше да има конкурс. В последния ден им се обадих и казах, че се извинявам много, но няма да се явя. Нещо ме влече тук. А какво е то? По повод книгата ми в едно интервю ме попитаха какво ме влече. Като се прибираме по шосето, сега магистралата, и като минем отклонението за Пазарджик, след това има малка крива наляво, след това по-осезаема крива отново наляво и насреща се виждат, особено надвечер, силуетите на тепетата. Това ме кара просто да натисна газта и ме привлича да си се прибера там, където ми е прекрасно да живея.

Пъстра ми е средата. Всяка събота се събираме в кафенето на Агопа на „Софроний Врачански“, в 10:00 ч. сме там. В неделя в малко по-различен състав ходим на рокерското кафене в началото на „Данаил Николаев“. Това е Пловдив, не може да се промени – да отидеш вечерта и да правиш тегели от Пощата до Джумаята и обратно. Три часа. И да се видиш с 30 души. А преди 2-3 години приятел ме вижда на стълбите на подлеза и казва „майна, ти си ми третият“. „Защо бе, Рангеле?“ А преди какво беше… И с това се спекулира.

Отличителното качество на човека тук?

Има някакво сърце, някаква душевност. Просто… Търси контакта.

А има ли нещо, което бихте променили в характера му?

Да намира причини, заради които да се дистанцира. Например аз съм ботевист. На 200 метра оттук живее един от първите ми приятели, който е болен локомотивец. А е било време, когато на стадиона сядахме един до друг. Шегувахме се и т.н., но никога не сме стигали до такава крайност. Това е цинична причина, спортната страст да ти създава врагове. Това не мога и няма да го приема. Голямата ми мечта е преди да отида на „Архангел Михаил“, да отида отново на Колежа.

Какво Ви прави густо?

Контактите ми с пловдивчани. Наскоро направихме събиране по повод 80-годишните ни юбилеи със съпругата ми. Събрахме се с приятели, с които ми е драго да общувам. Това е чудесно. Затова ви казвам – събота и неделя си свършвам домашната работа и в 10:00 ч. съм при Агопа или при Рокерите.

Този град в едно изречение?

Обич и признание. |32

Гледайте филма Post Scriptum тук
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Поръчай членската си карта тук!