В началото целият ти свят се равнява на няколко улици, междублоковото пространство, кварталното училище, площадката, на която играеш с приятели. Мерилото ти за успех е колко по-нависоко ще се качиш на дървото, дали най-добрата ти приятелка ще спи у вас и определено кой отбор победи на „Гамá“. Често най-големият ти проблем е дали ще те пуснат до далечния магазин, за да си купиш ледено сокче или дали може да се прибереш след вечерния час. Точно това пространство, затворено между няколко преки, се превръща в отправна точка на целия ти живот. Тук първо се изявяваш като личност, срещаш първите си приятели, сблъскваш се с проблеми, с любови, опознаваш емоциите и взаимоотношенията между хората. Откриваш себе си чрез тази твоя първа махала, към която ще се връщаш винаги.

Синята катерушка

Мястото все не ѝ се струваше същото. Търсеше с поглед старите катерушки в познатите жълто, синьо, червено, които само блажната боя можеше да насити по онзи отличаващ се начин. Търсеше ги, макар и да знаеше, че от години тях вече ги няма. Спомняше си добре горещия август, когато направиха новия пясъчник, спомняше си колко смела се чувстваше след всеки скок у все още неразстланата купчина. Скок след скок се сменяха катерушки, слагаха се пейки, появи се беседка, която впрочем се превърна в събирателно на целия ѝ живот... Една сутрин дори свари нови люлки, две на брой. Никога не забрави, че да направиш най-много чукчета, ти дава определен статут в махалата.

Връщаше се все по-рядко. Оправдаваше се пред себе си, пред стария орех също. Като дете често се качваше по стъблото му, до най-високата част, до която дребният ѝ ръст можеше да достигне. Сега я беше страх дори да си помисли да се качи на дърво. Колко смешна изглеждаше в очите си. А тогава? Тогава всичко беше възможно.

– Момиченце, защо плачеш? – попита я глас.

Погледна, а срещу нея на катерушката се беше качило друго момиче, тогава ѝ се струваше, че е с поне 10 години по-голяма. Сега, когато си спомняше, обичаше да се смее на тази история, а и никога не спря да казва „како“ на момичето срещу себе си, макар да имаха само 5 години разлика, а самата тя вече да беше на 22.

– Плача, защото нямам с кого да си играя – отговори, макар да не ѝ се говореше. Отскоро живееше в квартала и единственото ѝ занимание беше да излиза следобед и да се качва върху синята катерушка. Обичаше да седи горе и да си мисли. Какво точно се въртеше в детската ѝ глава никой не знаеше, а тя и не се опитваше да разкаже някому.

– На колко години си? – попита непознатото момиче.

– Шест.

– Знаеш ли, че имам сестра на твоята възраст? Ние живеем ето в този вход – посочи входа на блока вляво от катерушката, който се намираше точно до този, в който живееше тя. – Ще ви запозная и така ще има с кого да си играеш – продължи непознатата.

И така вече си играеха от 16 години.

Дори понякога да искаш да избягаш от твоя квартал, той със своята безкрайна притегателна сила, ще те връща. Ще стоиш безпомощен около всичко познато и ще си спомняш. Ще се случва да си чужд на спомените си, колеблив в мислите си, ще се чудиш ти ли си се променил, че все по-рядко се връщаш към тях. Понякога ще забелязваш сивия бетон на околните сгради, друг път няма да му обръщаш внимание. Ще се сърдиш на новите пейки, защото няма да са онези, твоите си, друг път пък ще се радваш на промяната. Кого заблуждаваш? Ти не обичаш промяната, не и на това място. Издигнал си му някакъв странен култ. Толкова години минаха от раздялата ви, а все още го навестяваш, стъпваш ужасен да не раздвижиш въздуха, да не вземеш да прогониш някой хвърчащ спомен.

Целувката

Отдавна отказа цигарите, но все още, като идваше на това място, ѝ се искаше да запали. Огледа се наоколо, вдиша дълбоко есенния въздух. Познатата миризма я накара да се усмихне. Жалко само че нямаше цигара.

От няколко години живееше в друг град, а когато се прибираше, не можеше да се похвали, че се прибира в своя квартал. Обичаше да е сама, когато го навестява, защото зад всеки ъгъл я чакаше нещо познато. Знаеше, че настоящето не е това, което е било. Затова не ѝ харесваше да ги смесва. Чистотата на изживяванията беше достатъчен мотив за нея да запази тези моменти единствено за себе си.

Пресече бул. „Дунав“, както винаги през дупката в оградата, откъдето беше забранено, и тръгна към старото училище.

– По-бързо, закъсняваме – извика я нейната приятелка.

– Идвам де, идвам. Почакай малко! – все още не си беше изяла обяда, но трябваше да побърза, тъй като имаше СИП Математика. Това си беше важно и същевременно досадно занимание за един шестокласник.

Винаги се вълнуваше преди тези часове, защото класът беше сборен. Гледаше да е облечена с най-хубавата си блуза и да прави добро впечатление, защото знаеше, че момчето от съседния клас също ще е там. Познаваха се от две години, когато той се премести в нейния квартал. А тя вече беше ветеран и знаеше всяка улици и хлапе наоколо, което я радваше особено, защото така имаше за какво да си говорят. Понякога, когато след училище не се прибираше с приятелките си, се прибираше с него. Случвало се е дори да се държат за ръце. Това малко я ужасяваше, защото знаеше, че баба ѝ винаги може да я види от терасата на път за вкъщи.

Като дете имаше само две приятелки и много приятели. Тичаше наоколо като луда, биеше се много, често я наричаха „проклета“ и „непослушна“. Добре, че бяха двете момичета от съседните два блока, да добавят „момичешкото“ в нейното детство. Беше от онези вироглави деца, които винаги искаха да са „апашите“ в играта. Само с това момче някак не можеше да се скара, не се биеше с него, не му се ядосваше. Не ги разбираше тези неща, но знаеше, че ѝ харесва да се засичат по коридора в училище.

Беше четвъртък, а всеки четвъртък имаше СИП Математика. Днес не се прибра със своите приятелки.

От този ден „момичешкото“ в живота ѝ взе превес, обичаше да разказва тази история, макар и почти 10 години по-късно.

Върна се обратно по пътя, по който беше минала. Стигна до беседката, мястото, с което беше свързана най-силно. Но знаеше, че това е за друга история. Погледна си часовника, както винаги приятелките ѝ закъсняваха. От дете знаеше, че ще ги чака поне 15 минути, преди се ядосваше за това, днес просто се наслаждаваше. Така имаше още 15 минути, които бяха само нейни, на мястото, където ще се връща винаги.