Томас Гаро преподава в бургаската строителната гимназия. Има издадена книга с кратки хумористични разкази – „Наръчник за оцеляване на младия учител“, в която чрез смеха представя трудностите в образователната система. Привърженик на електронния дневник.

---

Винаги съм смятал изкуството за нещо велико. То вълнува. Неповторимо е вълнението, докато очакваш да видиш възгледа по даден въпрос на автора и в същото време тайно да се надяваш да намериш допирни точки със своето. Та в този ред на мисли реших да бъда смел експериментатор и да нахлуя като Троянски кон в ежедневието на своя клас. Предложих им да отидем на театър. Честно казано, след всичко преживяно, не мога да преценя дали посетих постановката като зрител, или лично аз участвах в някакъв театър.

Поогледах културния афиш в града и се спрях на забавна комедия, която предположих, че ще допадне на моите хора. Може би я знаете или дори сте гледали – „Редки тъпанари“ на Теди Москов. Влизам гордо в час и им казвам: „Днес преди бележките искам да ви предложа да отидем на театрална постановка“. Освен бурен смях получих и няколко възгласа: „Ко, тоз полудя ли, е маняци?“, „Въх, не го знам т’ва кво е!“, „Ей, такова мръсно предложение не ми бяха прайли!“. Е, какво му беше мръсното и до ден днешен не мога да си обясня. През това време ушите ми дочуха и въпросително изречение: „На коя постановка, господине?“. И понеже нивото на търпимост в класа бе „високо“, както винаги младата театралка бе нападната моментално: „Ай, таз пак се прави на интелигентна!“, „Зузата пак избухна!“. Спрях ги, преди да замерят момичето с най-близкия чин и им обясних, че е комедия и се казва „Редки тъпанари“. Името на режисьора със сигурност нямаше да го знаят и за да избегна хилядите пояснения, им го спестих. „Егати, името, майка!“ „Ми да ве, да се видим какво представляваме явно. Ми ние верно сме си редки!“ И точно в този момент за първи път виждам как обявената за зубрачка или накратко „ зузата“ се озъбва и изкрещява: „и тъпанари“. „Ма, аре тихо, е лелка“, „Ей, слаб характер, искаш ли да ти измеря кръвното безконтактно?“- на това му казвам заплаха. Признавам си, ще започна да я използвам в ежедневието си. Както и да е, в крайна сметка им обещах, че за всеки, който се престраши да влезе в културното здание, ще има бонус – пет извинени отсъствия, и ако на някого не му хареса постановката, ще му върна парите за билета. Впоследствие статистиката показа, че се навиха цели 33 процента от класа или, ако е необходимо да изпадам в конкретика, точно осем души. Останалите обясниха отсъствието си така: „Те първо да се върнат от т’ва нещо, ние другия път“. Интересна гледна точка, явно си мислеха, че част от публиката умира по някое време от представлението. Все още тъна в незнание за евентуалния принцип, по който се избират тези, които ще бъдат пренесени в жертва. Изтеглих спестяванията си, за да мога да покрия евентуалния риск от недоволство заради билетите, и си направих застраховка живот, в случай че получа удар или инфаркт преди, по време или седмица след постановката.

В деня преди събитието ги предупредих да се облекат прилично. Уговорихме се за място и час. В крайна сметка, щом ги видях, се радвах, че поне са облечени. Две момчета бяха с официалните си анцузи и тениски към тях, комбинирани с маратонки с мрежички. Един бе с къси гащи и чехли с пръст, а последният – спортен панталон, риза и сако. Момичетата не им отстъпваха – две с минижупи и наметнати с пухенки. Третата с роклята от бала на гаджето си, а четвъртата сякаш бе откраднала блузлето на майка си и пончото на баба си. Явно забелязаха, че изражението ми се промени светкавично и получих запитване: „Ми, чи, ко’ е господине, топ сме!“. Наистина бяхме топ. Поне десет възрастни дами получиха лек инсулт, щом минахме покрай тях. Всъщност бяхме невероятен конгломерат от характери и визии. Още помня как девойките с пухенките въртяха барабанчетата си, докато костюмираният младеж се усмихваше и махаше на всички, които се озоват покрай него. Пончото се блъсна първо във вратата, след което и в колоната до входа. За фон на всичко това се чуваха невероятните джапанки с пръстче на безапелационно най-култовия образ, който сякаш не просто стъпваше по Земята, а със сила се бореше със земното притегляне и „отлепваше“ подметките си така звучно, че две жени покрай нас помислиха, че някой хвърля пиратки, и залегнаха.

След публичния срам, който се бе разстелил на стоте метра, които ни деляха до входа на залата, ни предстоеше и другата „битка“ – изобщо да ни допуснат до залата. Щом ни локализира, погледът на женичката, осъществяваща качествен контрол до залата, се промени коренно. Гледаше ни сякаш сме дивеч, докато в същото време пиратките продължаваха да гърмят. „Добър вечер!“, и подавам билетите, а отсреща чувам: „Като Ви гледам, не знам кое ѝ е добро на вечерта!“. Каза ни го с толкова силна емоция, че се позачудих дали нещо на мен не ми е както трябва, или просто цялостното ни излъчване наподобяваше катун. Веднага получих защита от моите: „Лелче, ай дай да влизаме, че сме платили по две кутии цигари!“, „Ае, хора, тая нещо проблем ли прай?“. Спрях ги, преди да са ни забранили достъпа до всички културни институции до края на живота ни. След кратко събеседване и видимо проявено съжаление към мен, жената склони да влезем и ни помоли поне джапанките да се приберат. Точно в този момент една от пухенките изважда плик от Кауфлана, както го наричаше тя, и го подава, за да бъдат прибрани най-извесните подметки в момента. Собственикът отказва, понеже пликът много шумоли. Е как да не му стиснеш ръка за изисканото отношение. И понеже местата ни бяха на балкона, точно в този момент виждам как той хвърля джапанките си по стълбите и провъзгласява: „Да не ми ги барат, ще си ги взема после. Оня ден ги къпах“. Вече толкова бях влязъл в историята, че си представих как ги плакне – във ваната, която представлява пластмасов леген. Гъделичка ги, като им хвърля най-евтиното веро, пени го и им говори за живота. В крайна сметка успяхме. Осем обути и един бос, но пък бяхме вътре. Сега да си призная, че вече настанилите се хора, го гледаха, сякаш Тарзан е сред тях. Показах им местата, но на моето беше седнала скромна пенсионерка. Помолих я да ми отстъпи мястото, но тя отказа. Това, разбира се, предизвика недоволство от страна на моите тигри и те започнаха да я гледат лошо. Докато разпоредителката на залата реши да дойде, възрастната дама бе насилствено настанена от моите на своето място. „Ай, ай, господинка, идвайте. Сядай тука!“ Седнах и въздъхнах.

„Уважаеми зрители, благодарим Ви, че избрахте нашата постановка. Ще Ви помолим да изключите звука на мобилните си телефони, защото те пречат на актьорите…“ И моите започват:

– Тоз луд ли е? Никъв шанс, чакам гаджето да звънне!
– Тоз направо уби раотата! Никой няма си го изключи …
– Ми кат им пречи да не играят, е!

Честно казано на мен вече не ми пукаше, нали бях застрахован. Ако нещо ми се случеше, сигурно щяха ме погребат точно на 24-ти май с почести и духова музика за фон. След като успях да ги укротя, представлението започна. В този момент чувам: „Силвано, ма! Дай ми яденето и бирата!“. Не, не, не не може да ми се случва на мен. Ако съм съгрешил някъде, моля за прошка… И докато се обърна, чувам звук от отваряне на кенче и долавям миризма на странджанка, при това с лютеница. Вече дори кръвното ми имаше кръвно. От другата ми страна виждам включен телефон, който прави най-якото стори в живота си. Поплаках малко. Жена от предния ред се обърна и ми даде кърпичка. Дори ми прошепна тихо: „Наистина Ви съжалявам. Приятно гледане.“. Вече не знаех, аз ли гледам нещо, мен ли гледат.

В крайна сметка след първите двайсет минути се кротнаха. Консумираха всичко, което си бяха закупили. И така: след две уригвания, три пърдежа и пет сторита вече гледахме спокойно. Май само ние бяхме спокойните, защото благодарение на нас цялата зала тънеше в напрежение какво може да очаква от нашата скромна компания. На излизане взехме прословутите джапанки и отново с гърмежите от пиратки напуснахме културното здание.

На следващият ден младежите, просветени в театралното изкуство, ми споделиха, че им е харесало. Били приятно изненадани. Аз пък бях изненадан от факта, че изобщо успяхме да осъществим посещението си. Имах чувството, че ще заснемат филм за нас от National Gographic за предаването „Теория на глупостта“. Ако трябва да обобщя, никой не си поиска парите и не използвах застраховката си, освен това два месеца ме бе срам да минавам покрай театъра. Моите пък от кеф дори харесали друга постановка и ме поканиха. Разбира се, приех, но вече винаги ходя със слънчеви очила. Театрално ми е!

Хубав ден Ви желая!

---

Заглавна илюстрация: Тома Томов

---

Краен срок за изпращане на кратки разкази за септемврийския ни брой: 15 август.
Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен.
Очакваме текстовете Ви, придружени от Ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg