Виждам покривите на къщите. Виждам булевардите. Виждам реката. Виждам тепетата. Альоша. Къщата на Стайнови. Градският стадион. Православните църкви, минаретата, протестантската църква. Чувам часовника от Сахата, който отброява времето на бавния град, чувам и автомобилите на забързания град.

Оттук се вижда всичко.

Доброто. Лошото. Това, което ни харесва. Това, което искаме да запомним. Онова, което се опитваме да забравим. Нещата, които ни обединяват или другите, които ни разделят.

Но тук сякаш е различно. В безграничния простор на Небет тепе можеш да се оградиш с тишина и спокойствие. Без значение колко
е топло, колко пече, колко свирят клаксоните или, дали наркоман ще ти досажда да ти иска пари. Мястото е друго.
Това просто не е място за туризъм. Това е място за истина. Истината самият човек да бъде себе си, или истината градът да бъде този град, който е.

Не фалшив град с измислена история. Тези ги знаем. Строят си измислени замъци, крадат си царе и герои, градят минало, защото не им достига.

Но ние си имаме. Освен останалия град виждам и Небет тепе. С огромните камъни, за които умните, учили и чели, още не могат да се разберат от кое точно хилядолетие са. С кръглите, квадратните и диагоналните стени. С другите камъни, редени от прародителите на днешната ни цивилизация – римляните. И следващите, подреждани от византийци или от българи. До тунелите, входовете, кулите. Това е магията на истината.

Магията, която прави разлика между нашето време и времето на онези достойни за времето си наши предшественици, които са градили, а не рушили. Както някои по-невежи, но високопоставени наши сънародници днес, казват – тук има две педи камъни. Но днес живеем във време, в което не ни трябват стени. Врагът, който ни напада, няма да го спрат бутафорни крепостни стени.

Тъкмо обратното – врагът, който ни напада, има друго оръжие – лъжата. Лъжата, че си повече, отколкото си. Че нямаш недостатъци – и няма какво да подобриш в себе си. Като човек, град или държава. Врагът създава идоли, перфектни идеали и красиви утопии.

Не. Ние може и да сме „две педи“, но трябва да сме истински. Както казва Левски на Кършовски – да си кажем кривичките, и да се поправим. Ако се лъжем, че сме перфектни, падението ще е по-силно. Да, върхът на Небет тепе има своите кривички. На места си е съвсем грозно. Но трябва да си ги посочим, кажем и поправим. А не да ги скрием под лъскава опаковка.

Но Небет тепе е символ за града ни. Символ за началото на града преди хилядолетия. Но и символ за бъдещето на града. То трябва да надживее желанието за лесни туристически пари от хора тип „рушащи безработни шведи“. Трябва да надскочи самоцелния туризъм и ние трябва да му помогнем, защото истината и справедливостта са идеал. И вместо да го надградим с ескалатори, лампички и десетки метри лъжа, да го съградим – него, нас и града ни – с много по-високи стени от красивата истина.