Излезе филмът Post Scriptum
октомври 12, 2019
Летописът на мига
октомври 22, 2019

Тези ниви на безшумен труд

Помните ли старата къща на ул. „Капитан Райчо“ №36, където Никола Алваджиев написа своята знаменита „Пловдивска хроника“? Къщата на родителите на неговата съпруга, където по принуда живя след 09.09.1944 г. Годината, когато един ден се почука на вратата на дома му на ул. „Волга“ с думите: „Къщата е необходима за нуждите на властта, трябва да напуснете за два дни“. Във време, когато нямаше жилища, нито осигуряваха такива. Помните ли зелената порта и дървената ограда, керемидения покрив и отворените към улицата прозорци? С едно дърво пред прага и едно зад него. Надничали ли сте през прозореца, докато се разхождате из католическата махала, за да полюбопитствате? Да огледате за кухненската маса, на която Алваджиев пишеше, или да потърсите с поглед миндера, на който сядаше да работи, ако масата е заета? А виждали ли сте пишещата машина? Със сина му я ползваха на смени, бяха му я дали за служебна.

Надничали ли сте просто да разберете, дали е у дома бай Кольо Алваджиев? Помните ли и него? Висок и строен, облечен в костюм с прави крачоли и вратовръзка. Имаше широки рамене и напориста походка. Чертите на лицето му бяха остри с изпъкнали скули. Косата бе прилежно вчесана назад. Усмивката  –  блага и широка, с тънки и характерни устни. Погледът му бе питащ и отговарящ. Виждаше теб и през теб, наблюдаваше те изследователски и приятелски. Поглеждаш го и за миг вече му вярваш. Разказваше увлекателно с такава лекота, че се чудиш дали всичко не е просто плод на едно красиво въображение на проницателен и буден ум. Имаше приятели от всички народности и прослойки, а в къщата му прииждаха гости ежедневно. Помните ли го как неуморно работеше, а сякаш все си бе вкъщи? Табиетлия човек беше, занимаваше се и с домакинството, готвеше, обичаше луканката и пастърмата да бъдат нарязани на тънко, а мастиката – студена. А помните ли всички онези чудни гости, които прекрачваха прага на скромния му дом? Все големи имена в нашата култура като Цанко Лавренов, Димитър Талев, Николай Хайтов и още, и още. Играеха табла и карти, разговаряха дълго.

Но къщата отдавна я няма. Няма го и Никола Алваджиев. Разглеждаме черно-белите албуми и мислено ги оцветяваме. Наслагваме цветовете и сглобяваме картината. Но на тази картина ѝ липсва дух. Липсват ѝ разговорите, случките, празниците и делниците. Липсват ѝ главните и второстепенните герои. Липсват на нас, които я гледаме черно-бяла, само с въображение. Тази картина е пълна за онези, които са я живели и рисували. Които са били част от нея. Но нищо, не е вечно. Остава само споменът, ако има кой да го разкаже. И ако го разкаже така, че да се отпечата трайно в нечие сърце, то споменът ще живее и ще се предава през поколенията.

Някогашната къща на ул. Капитан Райчо 36, където Никола Алваджиев пише своята „Пловдивска хроника“

Така разказва журналистът Станко Стоянов, син на Никола Алваджиев. Споделя за детството си и за живота с баща си, с когото прекарват 39 години под един покрив. Какъв е бил в дома си, какъв приятел и буден гражданин, който реагирал при всяка нередност, която забележи в града, с писма до отговорните институции, какъв кибритлия и табиетлия човек бил. Говори за любимите места на Пловдиволюбеца Алваджиев, както по-късно пресата го нарича. Това били Бунарджика и Стария град, където най-често се разхождал. Стоянов си спомня и трудните години за семейството, когато Алваджиев е уволнен от работата си в общината и обвинен във фашизъм, а ръкописите му стоят неиздадени. „По онова време[1] баща ми беше изгубил дух, освен това той имаше и житейски проблеми – да осигурява препитание на семейството – бяха го уволнили от общината, бяха трудни години и това, което ми е останало като ярък спомен, е от гостуването на Димитър Талев веднъж, когато той се обърна към баща ми: „Не се притеснявай, другарю Алваджиев, и аз съм минал по този път“. А Талев е бил няколко години в концлагер, където едвам е оцелял, благодарение на други затворници, които са му помагали. (…) И баща ми след това му беше много благодарен, казваше: „Талев ме върна към живота с тези думи“. Освен това Цанко Лавренов е идвал вкъщи, Хайтов също много пъти, благодарение на когото излезе „Пловдивска хроника“, която сега има пет издания. Баща ми на онзи свят никога няма да го повярва, защото, за да се появи на бял свят „Пловдивска хроника“, той мина през деветте кръга на ада. Чукаше по вратите на издателства, пишеше писма до различни институции с молба за съдействие. Тогава книгоиздаването беше голям проблем, защото издателствата работеха по план, не беше като сега, (…) много мъчно се пробиваше“. Разказва ни още за скромността на Алваджиев, който никога не се е приемал за писател или за историк. За това как все повтарял на обкръжението си: „Снимайте, защото след някоя година няма да си спомняте какво е било тук!.

Никола Алваджиев ни завещава да снимаме, да документираме, да пишем и да помним. „Пловдивска хроника“ ни напомня за нуждата да разказваме и да бъдем разказани. Без излишни претенции. Страница след страница оживяват сцени от бита и пловдивския делник и празник, които го правят толкова пъстър и привлекателен. Алваджиев ни разказва историята на един град в точно определен отрязък от време. Моментна снимка, която притежава всички необходими качества, за да я съпреживеем, да се пренесем в нея и усетим. В предговора на  „Пловдивска хроника“ Алваджиев пише: „Книгата ми не е нито роман, нито научен труд, а летопис на отзвучалия градски живот, една хроника, която започва от първите години на XX в. и продължава до обявяването на Балканската война в 1912 г. Хроника на местния живот, описание на разните градски части, разказване на малки събития. Моята задача в тая книга е скромна: да възстановя по памет живота в Пловдив отпреди 50-60 години, какъвто съм го видял и почувствал. Лаская се от мисълта, че все някому това ще дотрябва, когато дойде ред до подробната история на Пловдив, когато настане време да се сглобява пъстрата историческа мозайка на нашия голям и хубав град.

Премиерата на първото издание на книгата се е състояла на 13.06.1972 г. в Етнографския музей в Пловдив. Изданието е представено от Николай Хайтов, който тогава се заема с трудната задача да популяризира ръкописа. Книгата много бързо набира популярност сред жителите на града. Писателят Йордан Велчев, който е присъствал на премиерата, я описва като „възторжена“, тъй като част от хората, за които Алваджиев пише, са били на представянето. Въпреки това книгата има трудна съдба и излиза години след написването си, защото е жанрово неопределена. Във въведението на първото издание, на което е и редактор, Николай Хайтов пише: „(…) В тази книга събитията, фактите и случките не са подредени в хронологичен ред и в този смисъл тази книга не е чистокръвна, типична хроника. (…) Голямата особеност (и голямата хубост) на тази книга е, че без да е хроника, летопис, роман или научен труд, тя обединява хрониката с летописа, романа с научния труд, есето с мемоара, за да се получи една рядка, пълнокръвна, интересна, богата с нюанси книга за града Пловдив от началото на XX век.

Големият български художник Цанко Лавренов в писмо до Никола Алваджиев от 25 януари 1972 г. по повод отпечатването на „Пловдивска хроника“ пише: „Книгата ти ми много хареса, а пък аз съм мъчен на харесване. Радва ме успехът, който имаш с тази книга. Иначе не можеше и да бъде! Тя е прекрасна, увлекателна, написана с любов и чувство за мярка. Още веднъж те поздравявам. И си мисля, какво е загубила българската литература поради това, че един талантлив писател е бил принуден години наред да търка панталоните си по столовете на Пловдивската община! Вместо да пише, да твори! За чест и слава на българската култура!“.

Никола Алваджиев оставя един труд след себе си, който буди интереса и усещането за минало и принадлежност у редица поколения. „За да пишеш такива книги, трябва да имаш  вроден усет за детайлите. Това е особена порода хора“, смята писателят и журналист Евгений Тодоров. Самият той в книгите и телевизионните предавания, които води, обръща специално внимание на значението на „Пловдивска хроника“ за пловдивчанина и за това как тя отключва онова, което вече е традиция в Пловдив, а именно запечатването на спомена за града от летописците, които започват да издават книга след книга за родния град.

„Мисля си, дали всички, които пишем днес, не сме ученици на Никола Алваджиев. И се сетих за признанието на Достоевски: „Ние всички сме излезли изпод шинела на Гогол“. (…) Та споделих с телевизионните зрители, че и аз, и останалите автори – веднага направих уговорката, че нямам пълномощия да говоря от тяхно име, сме излезли изпод „Хрониката“. И веднага се обади Юлий Славов, който неотдавна издаде „Помня Пловдив“, че е съгласен да говоря и от негово име. И негов учител бил Никола Алваджиев“, пише Тодоров.

Алваджиев издирва материали за отшумелите пловдивски времена още от ранно юношество. Заветът, който оставя на новите поколения е да не забравят, че това, което е днес, утре го няма. В своя статия той споделя: „Радостно е, че в Пловдив напоследък у мнозина се наблюдава желанието да търсят и събират материали за далечното или по-близкото минало на града ни. Не се уморявайте, млади събирачи на материали за историята на Пловдив, да копаете в тези ниви на безшумен труд. Не пропускайте никакъв случай, защото това, което е днес, утре го няма. И не забравяйте, че след време вие ще бъдете живата история на града“. Алваджиев пише още, „че хората неусетно свикват с новосъздаденото и спомените за предишното избледняват и че ако фотолентата не е могла да грабне образа, той е завинаги загубен“. Може би този страх от загубеното минало, което от своя страна би довело до скъсване с корена, поражда нестихващия интерес у пловдивските писатели, а и не само. Хората, които прекарват повече време в миналото от всеки друг, за да го разкажат и пренесат в бъдещето.

Интересът към спомените не е нито нов, нито необичаен. Той е наследен и предаден. Виждаме това по пълните рафтове с пловдивски летопис, виждаме го и в петото издание на „Пловдивска хроника“. Почти 50 години тази книга интригува пловдивския обитател, усмихва го и го води из калдъръмените улички на един друг, видян и запомнен Пловдив.

„400 страници настройват човека в един патриотичен дух, виждаш и откриваш много неща в историята на големите исторически събития, но все пак за мен сякаш е по-важно или беше по-важно, когато книгата минаваше от ръце в ръце, тук има мои връстници, които си спомнят какъв голям интерес предизвика тази книга, как се предаваше от различни хора, как различни хора харесваха различни страници, най-вече свързаните с типично филибелийското моабетчийство, за типично филибелийските празници, начини на общуване и т.н. (…) И в този смисъл е удивително как Никола Алваджиев се е интересувал от всичко, което е общоинтересно в живота и от всичко, което е субективно интересно в проявлението на неговите съграждани. (…) Никола Алваджиев най-педантично изследва даден факт и го предлага като една чиста информация, и когато се възторгва от едно чисто дело или се умилява от някои вече останали в детството проявления на миналото, и когато създава, мистифицира легенди с особен поетически дух, и когато отправя погледа си към унижението и оскърблението, той говори както за мръсотията на Пловдив, така и за болестите, за ранната смърт. В този смисъл той обхваща всичко в битието и затова е интересен, особено интересно е и неговото чувство за хумор“ – споделя Владимир Янев, писател, историк и критик, по време на премиерата на петото издание на „Пловдивска хроника“ на 11.06.2019 г.

Пет издания на една и съща книга, които продължават да се препредават, търсят и четат. По страниците се преплитат истории за големи възрожденци като Иван Вазов, Захари Стоянов, Найден Геров, с историята на сиромаха Асан, обущарничката на Кочо Чизмаря, за жените и незаконните аборти и много, много други, пъстри и любопитни случки.

Помните ли пловдивските кафенета и кръчми? Чували ли сте за любовите и техните истории? Знаете ли за занаятчиите и дюкяните, и пазарите? Познавате ли улиците и имената, кръстосвали ли сте ги с галоши? Виждали ли сте тепетата и градините с екзотични растения? Разхождали ли сте се някога из Плов-див такъв, какъвто е бил, различен и омагьосващ, друг, чужд, но и Ваш? Картината е не просто цветна, тя е изживяна, разказана и запазена. От поколения за поколения.

[1] Бел. ред. Времето след 09.09.1944 г.