Това е изкуството – то не само ти казва „Пази се, враговете идват!“, но също така ти казва „Вслушай се как ти го казвам!“ Милчо Левиев

Случвало се е и може би ще се случва. Сред руините на този град ще се раждат хора с особена чувствителност към света, с органическа необходимост от свобода, направени изцяло от свобода. Хора, които ще са в състояние да разместват пластовете на установеното единствено със своята индивидуалност, да правят изкуство от всичко, да творят онази действителност, която нито се вижда, нито се чува. Хора, които, без да имитират света, да го пресътворяват в нещо по-красиво, по-безболезнено, по-съвършено, и то не заради моди, течения и нагласи, а според настройката на собственото си вътрешно пиано – понякога несъгласно, понякога разстроено, но винаги продължаващо да свири – да си играе в света и със света.

Така през декември 1937-а година в Пловдив в среднобуржоазно, по думите му, семейство, се ражда Милчо Левиев. В дома им има старо и обикновено пиано, на което младият Милчо първоначално започва „да дрънка разни мелодийки“. Учителката му веднъж, запитана от майката на Милчо какво свири синът ѝ, отговорила „Каквото му идва отвътре!“. Негов съученик от Музикалното училище в Пловдив пък му намира нотите на „Рапсодия в синьо“ от Джордж Гершуин. Милчо я чува за пръв път, докато я свири, и оставя дълбоко впечатление у него, влияе му при формирането му като творец.

„Рапсодия в синьо“ е първото голямо смесване на класическа музика с джаз. Тя никога няма да умре! Тя е като Петата симфония на Бетовен – милиарди пъти е свирена. Тогава нищо не съм знаел за смесването на жанровете, какво е джаз, но някак си съм усетил, че това ми харесва – мешана салата, да не е само домати например, колкото и хубави да са“ – споделя Левиев пред „Jazz FM“.

Милчо Левиев завършва Консерваторията, където негови учители са Панчо Владигеров и Андрей Стоянов. Като ученик там Левиев пише първите си творби – те са класическа музика, но в основата на подхода към музиката вече се долавя джазът, а първото място, където намира творческа реализация, е Пловдивският театър.

През 1962-а вече забелязаният млад музикант с все по-нарастващ авторитет е поканен за диригент и художествен ръководител на Биг бенда при Радио София. А първите му пиеси там се свързват със „Студия“ и „Блус в 9“. Стремежите на Милчо Левиев да твори нещо по-различно, по-неравноделно, по-необичайно за все още консервативната музикална среда, се приемат с доза скептицизъм. В радиото е и една от първите горчиви срещи на музиканта с опитите на властта да се намеси в естетитиката. Държавата налага репертоарна политика. В радиото трябва да се изпълнява 50% българска музика, 40% съветски поп и 10% западна музика, от които 5% американска и 1/12 джаз. В една такава среда, задушаваща творчески свободолюбивата същност на Милчо Левиев, той няма друг избор освен да напусне.

Целият живот на Милчо Левиев е белязан от това – стигащо до крайност – чувство за антиконформизъм. Усещане, че не трябва да си част от нещо, в което не разпознаваш своята индивидуалност. Усещане, което само след няколко години ще накара музиканта да замине отвъд Океана. И това чувство Левиев проявява не само в контекста на социалистическото битие, което се опитва да сложи живота в релсите. Да маркира, да опише, проследи и осъди всяко действие спрямо това дали е правоверно на времето.

Милчо Левиев притежава тази съпротива срещу установеността на едно голямо екзистенциално ниво, когато става дума за изкуство. А може би и не само. Онзи характерен стремеж към новото и различното, към недокоснатото, към експеримента. Но като отричаш една традиция, трябва и да я познаваш! „Учи се от миналото, но живей днес. Лесно се казва, но трудно се прави“ – споделя Левиев. Той разказва свой спомен за пиесата „Антивалс“ и въпроса на партийния секретар „Защо анти?“. „Така ми харесва“ – отговаря Милчо.

„Най-честият въпрос на младите хора е – това позволено ли е. Отговарям им, че в изкуството всичко е позволено, а теорията върви след практиката. Но ги разбирам, те са възпитани в почит към забрани и табута“ – пише Левиев в сборника „Живот в 33/16“ (София, 2004).

Друго любопитно и донякъде комично доказателство за бунта в съзнанието на Милчо Левиев, е поводът за закриването на джаз клуба в София, който не успява да просъществува и година, а негов председател е Милчо. Музикантът прави аранжимент на химна на св. св. Кирил и Методий в стил диксиленд. Малко след това се озовава в кабинета на секретаря на Съюза на музикантите, който, размахвайки пръст, иска обяснение за подигравката със светите братя, какъв бил този диксиленд. Десетилетия по-късно президентът на България Георги Първанов награждава Милчо Левиев с орден „Св. св. Кирил и Методий“, на церемонията музикантът разказва историята от 1967-а и завършва „Един от светите братя, философ Константин, беше затворен в тъмница през Х век като еретик. Е, на мен едно клубче ми затвориха, а човекът в тъмница бе хвърлен. Благодаря за ордена!“.

Животът в столицата среща Милчо Левиев с една от много важни личности на свободния дух по времето на социализма – Радой Ралин. Поетът и сатирик бързо усеща, че в Милчо се крие един невъобразим талант. Събира него и още трима музиканти (Симеон Щерев – Банана, Любен Борисов – Камилата и Крум Калъчев) в състав с името „Джаз фокус ’65“. Поводът е озвучаване на поредицата кратки сатирични филмчета „Фокус“ – отдушник на общественото недоволство. Съставът предизвиква фурор в страната, а първият им концерт от 1966-а година е емблематичен – билетите се разпродават месец преди събитието.

Само ден-два преди това обаче директорът на зала „България“ решава да спре концерта с думите „Тук не може да се свири „джаста-праста“ на рояла, на който преди два дни е свирил Святослав Рихтер“. Радой Ралин спасява положението, като заплашва с бунт. Концертът в крайна сметка се случва, а един от най-впечатляващите му акценти е адаптацията на народната песен „Полегнала е Тодорка“.

Въпреки огромния интерес обаче „Джаз фокус ’65“ изнася едва три концерта в България за цели две години. Само за сравнение – по време на турнето в Западна Германия съставът изнася над сто концерта. Там издават и грамофонна плоча. Малко преди това печели и наградата на критиката (най-престижната) на първия джаз фестивал в Монтрьо. Френските медии пишат за Милчо и компания. „Подреден и сбит език на изразност, виртуозност, както индивидуална, така и ансамблова, съвършено чувство за нюансировка“.

И така, отвратен от родната действителност, в последното си лято тук, Милчо Левиев свири в ресторант „Меркурий“ в Слънчев бряг. Един от гостите, чужденец, го моли да изсвири темата от „Доктор Живаго“ – забранен не само като роман, но и в екранизацията си. Още на следващия ден Левиев е при управителя на хотела, който го смъмря, че е свирил забранена пиеса, и го глобява.

В цялата тази невъзможност да прави изкуството, което той смята за достойно, в невъзможност да надскача фалшиви рамки и измислени авторитети, в забрана да бъде различен, нов, да бъде индивидуалност, Милчо Левиев напуска страната през 1970 година. Поема към Германия по покана на продуцента на Радио Франкфурт за работа като диригент, а няколко месеца по-късно до него достига и поканата на световноизвестния Дон Елис. Впечатлен от Кривото садовско хоро (емблематичното Bulgarian Bulge), музикантът кани Левиев да се присъедини към него и урежда пребиваването му като политически емигрант.

„Ако човек бе със силно развито чувство за справедливост, трябваше да мине във вътрешна емиграция, да се пропие или да стигне до лагер. Заминах! Беше въпрос на съществуване…“ – споделя Милчо Левиев. За разлика от редица дисиденти, които правят героичен ореол около бягствата си, Левиев далеч не смята своето заминаване за геройство. За него излизането, емиграцията е слабост, невъзможност да се продължи борбата. Милчо дава като пример за героизъм точно обратното. „Като Солженицин, да те ритат да излезеш оттам, а ти да искаш да останеш. Да им кажеш: „Вие трябва да излезете, а аз оставам тук!“.

Следват няколко години, в които Милчо Левиев е част от бенда на Дон Елис. Макар още с пристигането си, Дон Елис да не му обещава всичките пари на света, Милчо остава верен на изкуството. Партнира си с някои от най-големите имена на американската музикална сцена, създава бляскави пиеси. Печели любовта на една напълно непозната култура. Отново пред „Jazz FM“ Левиев разказва как звукозаписна компания му предлага 80 000 долара, за да бъде техен артист. Уловката е ясна – трябва да свири, каквото те пожелаят, ако нещо не им хареса – да го поправи и да го изсвири пак. Отговорът на Милчо също е ясен – не. „Аз не мога да правя нещо, в което не вярвам. Някои музиканти могат, и то много добри. Но те артисти не стават. Артистът е човек, който успява да изрази себе си, а не да имитира ситуацията наоколо, за да се харчи музиката.“

Една от причините Милчо да изпъкне толкова много с таланта си в САЩ е органическата му връзка с неравноделните ритми. Докато за американските музиканти неравноделният такт е резултат от продължително практическо и теоретично изучаване, то за Милчо той е някак изначален и формиращ неговия творчески свят. Смесването на българския фолклор с джаза е не само революционно, но и в резултат от стремежа му да излиза от рамките на всичко установено. Да експериментира, да създава нови действителности. „Не бъди джаз пуритан, защото джаз и пуризъм са две несъвместими неща“ – пише Милчо Левиев в сборника „Живот в 33/16“.

Предстоят изключителни години за Милчо Левиев. Издава солови албуми, печели „Златна плоча“ за пианист и аранжор в изпълнение с Ал Жеро, номинация за „Грами“ с аранжирана за „Манхатън трансфър“ пиеса на Чарли Паркър, още една номинация за наградата с аранжирана пиеса на Чарли Паркър, записите с Арт Пепър, квартета „Free Flight“, безброй споделени сцени и сътрудничества с музикални величия от цял свят, чак до знаменития концерт на Милчо Левиев след падането на Желязната завеса през 1990 в НДК и нестихващите аплодисменти за „Imagine“ и „Bulgarian bulge“. За всичко това един текст в този брой не стига.

Този разказ за живота на една извънредна личност може да продължи още много. С хиляди творци е кръстосан животът на родения в Пловдив, но принадлежащ на света, Милчо Левиев, отишъл си от този свят в края на 2019 година. Но след всичките думи и имена, албуми и награди, ще остане само и единствено музиката. Мелодията, в която всеки нов човек ще се опитва да открива и да разкодира нещо ново. Eдва ли за света, но за самата личност. Да открива версиите на себе си и може би да намира онази предвечна тъга и опиянение от живота, за които Борис Христов пише:

„Sad A Little Bit, защото…

„Четейки историята, не може да не настръхнем от ужас за човешкия род“ (Волтер)

Sad A Little Bit, защото…

„Светът безумства, търсейки нов ред и закони, и се надява на съвършенство“ (Леопарди)

Sad A Little Bit, защото…

„Ние бихме могли да си устроим един чуден свят. Бихме могли – но не го правим…“

И защото: „Вече никой човек не може да играе ролята на невинен“ (Дюренмат)“