Oткакто се помня, покрай избори Пловдив е определян като „синята крепост на България“. Статистиките на ЦИК и нагласата на повечето хора в града на пръв поглед напълно подкрепят това журналистическо клише. Дори днес, след като десницата (във всичките ѝ превъплъщения) положи наистина големи „усилия“ да отчужди избирателите си, тя отново разполага с най-сериозната подкрепа под тепетата. Но с това съвсем не се изчерпва цялата политическа история на този град. Имало е времена, когато местната община е била наричана „пловдивската комуна“, когато полицията на Царството трескаво е търсела враговете на монархията сред калта и кирпича на новите „квартали“ на Пловдив, а морето от мизерстващи тютюноработници е започвало стачки, които са смущавали псевдопатрицианското спокойствие на висшите чиновници и крупните капиталисти в столицата… Споменът за това обаче все повече избледнява, както от личен опит се убедих. Затова нека побързаме да проследим тънката червена линия насред синята крепост на България, преди, за добро или лошо, напълно да е изчезнала. А тя, познайте….отново ни отвежда в Кючук Париж.

По-разпространената версия за произхода на името Малкия Париж е тази, свързана с Оловната кула. Тя звучи правдоподобно и логично. Твърде логично за този квартал. Заради интереса ми към историята и политиката, а и поради съдбата на част от рода ми, другото обяснение на това название винаги ме е привличало повече – „Кварталът е наричан Кючук Париж заради борбите на населението за социална справедливост“. „Социална справедливост“ – типична книжна фраза, чак изящно стерилна, но пък безспорно подходяща за днешните времена на политическата коректност. А колко много всъщност се крие зад нея или поне така чувствам. Да, „чувствам“ е най-точният израз – когато става дума за Кючук Париж не мога да кажа, че знам. За съжаление на педантичната ми природа, се оказа, че не мога и да прочета, съответно науча много. Просто усещам историята на това място, макар и никога да не съм живял в легендарния квартал. В гимназията учителката по литература се опитваше да ни обясни разликата между знание и знаене. Пишейки тези редове, години по-късно сякаш разбирам какво точно е имала предвид. Настоящият текст е много повече следствие на ирационалното ми знаене, на интерпретация на лични чувства, разсъждения и кръвна (в двояк смисъл) памет за „борбата за социална справедливост“ на кючукпарижани, а не анализ, подкрепен с изследвания и литература. А ето и какво имам предвид:

Особено изостреното ми патриотично чувство и греховете на БКП към националните ни идеали винаги са ме карали да изпитвам ненавист към тази партия. Ето защо системните поражения на социалистите в Пловдив ми носят особено задоволство. Но това ми удовлетворение всеки път се смущава от нещо. И по-точно - от спомена за баба ми, която до последно бе болезнено отдадена на лявата идея. Така и не успях да полемизирам с нея, да я разпитам за подбудите ѝ, да я накарам да ми обясни защо подкрепя идеология, която принуди братовчедите ѝ във Вардарско да се отрекат от българския си произход. А тези парадокси ме измъчваха и затова трябваше сам да потърся отговорите. Те, според мен, се намират в Кючук Париж – мястото, където тя е родена.

Като подготвях статията, имах голямото желание да не я превръщам в родова история, а напротив – да обхвана квартала и неговите жители като цяло. Но, както по-горе загатнах, срещнах неочаквани трудности в набавянето на обективна и пълна информация. Търсех данни в интернет, заявих един куп заглавия, които да проуча в библиотеката. И все не намирах достатъчно подробен разказ за политическата история на Кючука. Впрочем малко беше информацията и за района изобщо. Изглеждаше така сякаш става дума не за квартал, а за проблем, който трябва да се спомене, но набързо, така че да остане повече време за „ценностите“ на града като Стария град, Джумаята, Панаира, хълмовете и т.н. Когато става дума за Пловдив, нямам как да не се отделят няколко думи за Малкия Париж, но те обикновено са „бежанци“, „бедност“, тук-таме „тютюнева индустрия“. В стремежа си да събера материали, се принудих да отворя книга, озаглавена „История на пловдивската окръжна организация на БКП 1892-1975“. С чувство на почти отвращение прелиствах страниците – названието Кючук Париж (кв. „Въстанически“) постоянно се появяваше, но се губеше сред безкрайните усилия на автора да обясни, че дори когато Партията взема грешни решения, в дългосрочен план те се оказват правилни.

Нямах друг избор освен да се обърна към „родовата памет“. Потърсих сестрата на баба ми (също с леви убеждения), за да опитам чрез нейните спомени да проследя тънката червена линия в града ни. Очаквах да чуя подробности за партийната организация в Кючука, за агитацията сред малки и големи, за стачките, за претърсванията и погромите на полицията, които са озлобявали и без това изстрадалите преселници. Вместо това разбрах, че историята на този квартал през първата половина на XX в. наистина може да се очертае с трите думи, които откривах и сред книгите - „бежанци“, „бедност“, „тютюнева индустрия“. Нещо повече – оказа се, че те описват и историята на семейството на моята баба…

Баща ѝ трябвало да бяга след етническото прочистване, което гръцката армия организирала в Беломорието, а майка ѝ се измъкнала от зверствата на башибозука в Източна Тракия. Срещнали се в Малкия Париж, където трагичните им истории не впечатлявали никого. И както всички останали в квартала, трябвало да започнат от калта. Да, съвсем буквално – от калта. Крачели сред нея, използвали я за кирпича, необходим за изграждането на малкия им дом, а също и за прекрасната градина, която създали. Историята на семейството е толкова типична за това предградие, че се чудя дали вместо да я разказвам, не трябваше просто да цитирам един очерк за Пловдив от онези времена: „На мнозина бежанци търпението се изчерпва и те започват да строят без позволение, без план, без регулация. Това създава специфичния вид на тези нови квартали – едноетажни схлупени къщурки, пристроявани според нарасналите нужди на семейството, но с китно дворче с цветя, лозници и овошки“. Бащата на баба започнал да се занимава с търговия и заради това, по думите на сестра ѝ, те били сравнително по-заможни. И посред разказа ме удари поредният кючукпарижки парадокс. Били „сравнително по-заможни“, но майка им работела сред отровните тютюневи изпарения, а по обед двете сестри ѝ докарвали невръстното си братче, така че тя в кратката почивка да го накърми. Наред с това, сред думите на разказвачката за детството ѝ постоянно се появяваше калта. Говореше ми за „почти заблатеното поле“ около къщите и „изскачащите от пукнатите в пръстта жаби“, които, макар да били любима „играчка“ на моята баба, ужасявали по-малката ѝ сестра.

Именно на фона на тези експресионистични картини в един миг съзнах, че тънката червена линия насред Пловдив всъщност има своето начало в калта на някогашния Кючук Париж.  А също и в принудата  да оставиш граденото с векове от предците ти и да заживееш някъде, където би трябвало да си „сред свои“, но всъщност място за теб има само „от другата страна на линията“, някъде, където дори земята се оказва негостоприемна. Място, в което други, благодарение на труда си и на мира, вече притежават тютюневи складове, докато най-ценното, което преселниците имат, са техните цветни градини, защото всичко останало им е било отнето от войната.

Същевременно социализмът обещава разбирателство между народите, край на войните и най-вече окончателна победа над мизерията! Та тази идеология е била същинска цветна градина в съзнанието на измъчените бежанци. Представете си я допълнена с пропагандните разкази за случващото се в току-що създадения СССР, които, макар и силно преувеличени, са звучели още по-пленително заради налаганата цензура.

Тези разсъждения, от задочно задаващ въпроси към роднините ми, ме превърнаха в отговарящ на техните питания: Осъзнавайки ситуацията в квартала и психологическата нагласа на жителите му, мога ли да упреквам прадядо ми за това, че е бил комунист? Макар съпартийците му да са разработвали тезиси, според които хора като него са не българи, а македонци? Имам ли право да го съдя, че се е замесил в нелегалната дейност на БКП? Че заради това баба ми едва не остава без баща, след  като пловдивската полиция го пребива почти до смърт? А мога ли да държа сметка на баба, че през съзнателния си живот е видяла начина, по който е бил установен, а по-късно е рухнал комунистическият режим, но, въпреки това, продължаваше да подкрепя тази идеология? Не, не и пак не... Дори вече съм сигурен съм, че, ако бях на нейно място, с мъка и с гузна съвест щях да преглъщам жестокостите, извършени след 09.09.1944 г., с разочарование щях да си спомням за краха на надеждите ми. И, независимо от това, „почти заблатеното поле“ и скачащите сред него жаби от детството ми щяха да ми попречат да видя, че в днешно време красивите ми идеали са отвлечени от хора, които тикат страната ни към същата тази кал, от която цял живот съм бягал…

И тук някъде трябваше да са заключителни думи за тънката червена линия насред Пловдив. Вместо мен обаче, разказът ще довърши поетът:

„Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв -
величав.
[…]
из гладни поля
из кални паланки
[…]
блата:
изпокъсани
кални
гладни
навъсени
измършавели от труд
загрубели от жега и студ
[…]
неудържими
страхотни
велики:
НАРОД!

[…]

Всичко писано от философи, поети -
ще се сбъдне!
[…]
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й -
ще бъде!“

Заглавна снимка: личен архив Олга Янкова