Безкрайното опиянение на следобеда и омагьосването...

Каня я на кафе. Тя идва навреме. На вратата пита за закачалка, отмята дългата си коса и сваля дебелия си шал. Събува внимателно кожените си обувки и ме поглежда кокетно. „Шушоните или чехлите?“ Аз ù казвам да избира свободно и се връщам при кафеварката. Тя е вдигнала целия квартал с олелията си и пуши като пияна теснолинейка в Нощта на музеите и галериите. Предлагам бисквити. „Не повече от две“, казва и се усмихва с  крайчеца на очите си. Сяда на един стол, защото не може да седне на два, изважда цигара от красива златиста табакера и пали. Аз не ù казвам, че тук не се пуши. Движението ù е така обрано и плавно, че нямам право да прекъсвам каквото и да е нейно решение. Великолепните ù пръсти държат цигарата и леко треперят. Зимата е изострила нервите, но погледът ù е все още така изискан.

Сипвам ù кафе в най-хубавата чаша, за да допълня величественост ѝ в следобеда и сядам. Мълчим. Прозорецът е отворен и се чуват прегракналите крясъци на гларусите от покрива. Тя ме гледа и опитва от кафето си достойно. Така се пие кафе само ако наистина знаеш как да се държиш като дама. Никакво сърбане, възгласи и топене на бисквита. Трохите от нея биха развалили изяществото на енергезиращата течност, биха полепнали по последната глътка кафе и биха просмукали аромата му с пародия. Биха могли!

А следобеда сме си обещали само да пием кафе и да не говорим. Бъркаме в чашите си и втренчено наблюдаваме стаята, сякаш това е много интересно действие и от него зависи живота ни. Но с нея е хубаво, защото се разбираме през рамките, чиниите и вазите с лавандула. Красиво се сливаме в тази измислена от нас игра на „който проговори е магаре!“ и превръщане на предметите в живи същества.

Тя винаги е романтична и си представя, че чайникът е намерен от някой средновековен трубадур в подножието на шотландски хълм, а аз записвам на стар театрален афиш фантазиите ù. Начинът, по който гледа нещата. Той изписва историята. Знам, че когато погледът ù се изчисти и се унесе, се е пренесла в някоя ренесансова картина. Ако внезапно се размърда и зениците ù се разширят, то тя е на битка или я преследва хайка вълци в тъмна гора. Присвиването на очите ù означава среща на друг поглед, от който ù се иска да избяга. Тогава е малко дете, което не знае как да реагира.

Има такива погледи, казва, от които ти се иска да бягаш много бързо. Казва го с миглите си, защото не иска да проговори и да стане магаре. Иска да си остане там, в историята на рицарските подвизи. Понякога се навежда леко към мен и ме поглежда лукаво. Знае, че се хващам, защото косите ù падат леко върху рамената и се изсипват върху спокойствието ми с такава живописна тържественост, че забравям да мисля. Тя не харесва това и аз предпочитам да се възнасям по уж случайните ù небрежни отклонения от играта. Когато слънцето прехвърли старата планина, на нея ù става скучно.

Тогава иска да започнем да говорим или да пием вино. Аз съм се отнесла в света на липсващите думи и за миг ми се приисква да ù откажа, но нейният изсветлял от мълчанието поглед ме гледа така класически закачливо, че автоматично отварям бутилка червено. Пускам леко завесите, които вече се раздвижват от оранжеви зайчета, и намирам любимата ù плоча. Плочата за вечерната игра. Пускаме я и всяка има право да изпее само едно парче. Тя винаги избира Джоплин, а аз се осмелявам на Холидей. Играта е такава, че който не успее да издържи докрай, без да се засмее, трябва да измие зъбите на котката Хари. Котката Хари е по принцип много възпитано животно, но не обича да си мие зъбите.

И така проверяваме взаимно търпимостта си към игрите. Понякога долавям колебанието ù към импровизацията. Предпочита да стои в унесено съзерцание, вместо да нарушава световния ритъм на замечтаното си присъствие. Една крачка встрани би развалила магията. Една мимика в повече би посегнала на елегантната ù загадъчност. После отново ù става скучно, защото е научила до болка етюдите на собствената си постановка и внезапно на лицето ù се появява копнеж по нова игра. Това е нейният таен код, някои биха го нарекли порок. А може би и начин да преживее времето по-безболезнено. Вечното измисляне на игри. Този безкраен хипнотизиращ копнеж по играта. Новите правила, малките наказания, сладките победи, минутите слава, преобразяването и после отново сън. До следващата.

Така завършваме с криеница. Тя се крие по-умело. На тавана е тясно, но се откриват чудесни скрити пространства, където можеш да се пренесеш с всичките си запаси от мечти и да се скриеш. Тя знае местата по-добре от мен, защото го е правила безброй пъти, когато е оставала сама. На онзи, другия таван*. Понякога я моля да ми каже кое ù е любимото място за криене, но тя не издава тайната. Тогава аз я търся много дълго, плочата с Джоплин свършва, слагам нова и продължавам да обикалям. Никога не мога да разбера как толкова голямо момиче като нея успява да се скрие така добре на най-малкия таван. Отварям двете скрити врати, които водят към най-тъмните помещения. В едното събират прах стар телевизор, кашони, рафт с компоти, стъклена маса, чаршафи и странни предмети. Другото е мрачна стаичка с много малък прозорец. Легени и кофи. Там вечер чайките се събират да репетират своята пънк тирада, след като всичко човешко е утихнало. Още не съм я намерила, докато гласовете им се извисяват над стария квартал със складовете. Тогава започвам да си мисля, че никога повече няма да се върне и сядам да довърша студеното кафе. Смрачило се е. Този момент от деня най-сантиментално ми напомня за детството. Тогава бяхме по-близки. Тя идваше по-често, аз я прегръщах повече, а разстоянието в летата, които не се виждахме, само засилваше желанието ни за нови срещи през есента. Сега то роди тези ритуални виждания с кафе и игри.

Продължавам да си мисля дали ще я видя отново, а тя се появява леко рошава от прозореца. Влиза елегантно през триъгълния му небосвод и се усмихва. „Имаш нова загадка ли?“, изстрелвам бързо и се правя, че не ми е било любопитно къде се е криела през цялото това време. Тя отново не отговаря, защото пази най-интересното само за себе си. Винаги се е отнасяла така към мистиката, споделяше я само със случайно прелитащи птици или някой пазач в градската градина.

Тогава аз започвам да си измислям истории наум и ги записвам по-късно, когато нея вече я няма. Промяната е в основата на чара ù. Никога не разбрах как успява толкова бързо да смени настроението си, така че да накара дори сезоните да се усъмнят в своето равноденствие. И после тази така добре изградена механика за привличане на бедствия и драматизъм. Без да иска. Без да го желае. Просто защото рязко се отегчава.

Обиграла е всички сцени, рисувана е от всички велики художници и е описана от най-тъжните поети. Какво повече ù оставаше, освен да играе с мен вечните си детски игри на мистификации и да пие кафе. Една малко уморена легенда. Една достатъчно добре написана приказка. Безкрайното опиянение на следобеда и омагьосването. Винаги ми се е искало да я попитам къде е намерила онзи поглед, който предизвиква дъждовете, но не отронвам нито дума и я завивам с най-меката завивка. Душата е чувствителна, а единственият ù порок е, че не може да спре да си играе на криеница, за да поддържа тръпката на живеенето. Отново и отново.

*И двете живеем на таван, от-там и тази необятна страст по криенето... |32

Порочни размисли
Сексът и градът
Светлината си отива на разсъмване
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.