Тогава те видях за пръв път, не помниш ли?

Календарът е едно от най-важните творения на човека изобщо. Първият ни ориентир в безграничния хаос; опит да поставим живота си в ритъма на нещо по-голямо – вселена, природа, време, богове; утеха, че някога ни е имало. Първата необходимост да разберем изгревите и залезите, деня и нощта, снеговете и ветровете. Първата метафора на живота.

Хилядолетия след появата на календара, днес той е част от прозата на всекидневието. Носим го на ръцете и в джобовете си, закачаме го на хладилника, надписваме го, понякога дори го наизустяваме. Планираме живота си до точност – на коя дата превеждат заплатата, кога се плаща кредита, кога сме на театър, кога ще се видим, мога в петък. Спокойни сме, защото модерният календар няма начало или край, няма нищо, което да ни напомня, че и последният ни ден ще е просто дата в безкрайното сметище на дните.

Ние се поровихме в това сметище, в което всяка година някой изхвърля никому ненужни вече дни, за които само понякога за кратко ще се сещаме с усмивка или пък не. Произволно извадихме някакви месеци и години, разни нервни вторници и бавни недели, слънчеви понеделници и студени съботи. Датата на нечия сватба, която винаги един от двамата забравя. Нечие раждане, нечия смърт. Тогава те видях за пръв път, не помниш ли, беше толкова отдавна. Дни, които нямат никакво значение, но навярно чакат в ъглите на нашата памет да ги потърсим отново. Как бързо мина това време, сякаш беше вчера.

Краткият ни календар е практически абсолютно безполезен и ненужен. Той не изпълнява функциите, които изпълняват всички други календари – не отброява идващото време и не прави опити да го планира, не ти казва, че остаряваш и не изисква от теб отново да заграждаш в кръгче всички важни дати. Освободен от примката на отговорностите, календарът на Нула32 единствено си спомня за вече случилото се. Събира лицата на миналото, които вече не изглеждат така, с историите и дните, които няма да се повторят. И докато прелистите докрай красивите му фотографии, още малко време ще се натрупа в купчината. Време, в което някой се е раждал. Време, в което някой е обичал…

Милан Христев е едно от най-важните имена в българската фотография. Носител на редица международни отличия. Негова е една от двете български снимки в алманаха „История на европейската фотография“. Вградил живота си във фотографията. Уловил както патоса на големите събития, така и тишината на ежедневието. Фотограф, който се опита да ни разкаже светогледа си не само със снимки, а и с думи:

„Всяка една изкопирана фотография беше преживяване. Като влезеш в лабораторията, ти не влизаш за две, пет, десет минути или за половин час – влизаш за четири-пет-шест часа, за десет часа. А когато правиш изложба, стоиш с дни вътре, не излизаш. За селекция от сто фотографии, ти трябва да си изкопирал поне петстотин. А в десетте минути, нужни за изкопиране на една снимка, ти виждаш момента отново, сещаш се за него, усещаш го, преживяваш пак и пак емоцията, която ти носи. Дори чуваш какво сте си говорили с хората, какви думи сте използвали, спомняш си движенията им… Фотографията беше преживяване.“

„Кратък календар на миналото време“ може да поръчате оттук или да намерите в антикварната книжарница „София Т.“ на ул. „Абаджийска“ в Капана. Всяка покупка съдейства за издаването на следващия брой на списание „Нула32“!