Стотици пъти диалозите се блъскаха в главата му, играеха си с него, преобръщаха го, разбиваха се по цялото му същество. Помнеше всяка дума, звук по звук, бяха неразделни. Понякога ги променяше, моделираше ги като пластилин. Бе обигран в спомнянето, знаеше от какво има нужда и си го доставяше. Зависим от спомени, иронично и фатално. Погубен в своята безкрайност, като възел във времето, където все се връщаш непроменен. И всички те, истинни и изречени, преповторени в главата му, винаги затворени от една последна глуха върволица звуци „Я дай аз да те снимам“. Искаше му се да го е чул, за да го повтори, много му се искаше. Нещо изречеше ли се на глас, автоматично се превръщаше в истина. Това го разбираше, в това вярваше. Но така и не го бе чул, и никога не посмя да произнесе точно тези думи, точно този словоред. Щеше да излъже спомените, превръщайки бляна, в една истина, а от това го беше страх най-много. Изгубеше ли границата, онази дълга и безкрайна преграда между спомените, изказаното и премълчаното, знаеше, че ще бъде загубен. Никога нямаше да може отново да премери в лъжичка дневната доза, а от свръхдозите знаеше какво следва.

Ремъкът на апарата бе оставил траен отпечатък по рамото му, а обективът все гледаше земята, онази прашна сива земя, по която бе стъпвала тя. Не му трябваше капачка, отдавна бе толкова замърсен, че му бе необходимo десетилетие, за да го върне в старата му форма. Десетилетие може би щеше да стигне и на него. Бе забравил натиска на спусъка на апарата под десния си показалец, бе забравил и звука от затвора, а фокусът под лявата му ръка му се струваше толкова безпомощен и крайно безполезен, сякаш никога не е имал силата да определя какво да се вижда през визьора. Понякога просто поглеждаше през малкия отвор на апарата, но сякаш бе станал сляп за околния свят. Очите му бяха обърнати навътре, все в спомените гледаха.

Напоследък бе станало модерно да се снима, това го забелязваше. Момчета и момичета с апарати обикаляха същите до болка познати места. Същите кадри, заснети стотици пъти…Стария град, „Отец Паисий“, тепетата, Главната улица, Цар Симеоновата градина, фонтана пред Общината. Сигурно и котките до университета си бяха същите. Пискливи и все така суетни. Толкова пъти бе заснел всяко ъгълче на града, познаваше плочките, паветата, дупките в асфалта. Десетки пъти бе преброил дърветата на Бунарджика, бе запомнил всяко куче, което минава по Младежкия, а от баналните лампи в Стария град му бе дошло до гуша. Сякаш всичко, което имаше да се снима, бе снимано. Смрачаваше се, както обикновено дочака залеза на пейките на Джумаята, и днес не се реши да снима, без нея му се струваше безсмислено хабене на място и излишни усилия.

Живееше наблизо, един от късметлиите на града, които имаха щастието да виждат през прозореца всеки изгрев над Античния театър. Къщата му беше малка и от няколко години пуста, родителите му бяха заминали за Германия. Какви планове имаха само за двата стари етажа, представяше си ги като от онези картички, които всеки посредствен снимач мечтае да заснеме. Беше четвъртък, ден за поща, можеше да се нарече любимият му ден. Прибра писмата, хартията бе напоена с миризма на нафталин от образцовата поща. Внесе ги в хола, внимателно свали ремъка от рамо, седна на един стар стол, опря ръце на любимата ѝ масичка за кафе и започна да прехвърля белите пликове от ръка в ръка. За негова голяма изненада единият бе тъмносин – любимият му цвят. Вълнението се разстла по гърба му като нежен допир на пясък. Тъмносиният цвят на морето… „Ех, само да имаше едно море в Пловдив – често мечтаеше – всичко щеше да е съвършено“. Отвори плика, някаква картичка. Композицията бе на ниво: симетрична, светлината добре преценена, цветовете преливаха от тъмночервено по небето, до моравозеленото на дърветата. Беше по залез, а мястото банално, кадър заснет от старата чешма на Джумаята. Само едно нещо бе излишно, сянката на мъж, вторачен в нищото, нахално окупирал една от пейките. За момент изтръпна. Вгледа се внимателно, като че ли за пръв път от няколко години насам прогледна. Та това беше той, заснет в нахалната си, понякога дори арогантна, безтегловност. Бе нарушил нечие чуждо съвършенство. Или може би бе създал такова. Обърна нервно снимката. Ръцете му взеха да се овлажняват, а коремът се сви на топка. Простичко и кратко, написано с разпокъсан почерк „Я дай аз да те снимам“. Първо го прочете наум, след това звук по звук, все едно чете свето писание, произнесе всяка дума, а веднъж произнесена, тя става истина.

Взе апарата, снимката пъхна в старата чанта за обективи, забрави за всички онези проявени филми в шкафа на втория етаж, забрави и за гигабайтите спомени в компютъра, забрави за всичко. Тръгна си и никога не се върна. Скоро къщата изгоря.

Фотография: Любомир Атанасов