Горе на билото нощта отдавна беше засъхнала между пръстите им. Повдигна се, сви и разтвори леко краката си, сложи предмишници върху острите си колене, затвори едното си око, изпъвайки десния си показалец във въздуха, и бавно започна да гали лъскавите гърбове на трамвайните релси. От тук полето долу изглеждаше като прожектиран в тъмнината гръден кош, насечен от безумната оркестрация на тези стоманени ребра.

Зад нея Господ лежеше, облегнат на хълбок, и гледаше как Луната се отцеждаше от върховете на червената ѝ коса.
София се обърна към Него през рамо, показалецът сочеше твърдо в далечината

– Искам от това ребро да ми направиш мъж. А от това ребро – жена.
– А когато свършат ребрата?
– Тогава ще ми пратиш Твоята змия, за да ѝ дам от най-сладките си ябълки.

Тя се усмихна, легна назад, а тъмният профил на полето остана да виси в рамката на свитите ѝ крака. Стисна рязко бедра и заклещи между тях милиони неразбудени души.

Когато и последната ръждива капка луна се спусна надолу по косата ѝ, София вече стоеше пред висящата на тънки въженца метална закачалка за дрехи в таванското на Позитано. Тя откачи тъмнолилавата плисирана пола, закачалката се залюля и цветовете от другите поли се разплискаха из ъглите на стаята. Лунната капка отекна глухо върху дъбовите дъски на пода. На перваза на прозореца, който гледаше към Витоша, утрото започна да се утаява в стъклената бутилка олио. София бързо издърпа нагоре найлоновите си чорапи, обу тъмночервените си лачени броги, грабна бутилката олио и се затича надолу по стълбите.

Спря чак горе, на Семинарията. Сянката на вятъра потръпна в кладенчето между ключиците ѝ. Счупи шишето с олиото* върху релсите и то се плъзна надолу към пл. „Журналист“, по бул. „Смирненски“, разклони се и потече по настръхналите линии на кожата ѝ. Колко хора щяха да се подхлъзнат в хаоса на нейния ден, белите шии на душите им щяха да звъннат при допира с остро желязо и да се разпаднат на малки, ненужни отломъци. Тя наведе глава и се огледа в една от от релсите. Устните ѝ бавно се отлепиха една от друга, зад нея изгревът вече подпалваше червената факла на главата ѝ. Тя закрачи по следата на разлятото олио, а безпощадната голота на усмивка ѝ остана да се протяга върху лъскавия гръб на релсата.

София отметна с ръка един кичур коса назад, а на челото ѝ тънката вежда на Перловска река набъбваше. По двата ѝ бряга припираха хора – множествени в своята тревожност – те чуваха единствено свистенето на бъдещето покрай ушите си. Линията на реката се превърна в туптящата вена на жена, на ръба на нервна криза. София събра сенките, които прекосиха лицата на хората, и удави цветовете им в скута на реката...

По двата ѝ бряга слънцето разсъхваше сърцата на призраците, които се препъваха в собствения си устрем.

По залез София беше във всички свои барове едновременно и се облягаше на ръба на накацалите по масите стръмни лакти. Тъмночервеният лак на брогите ѝ беше излъскан до болка. Тя се промуши с нескрито удоволствие между плетеницата от пръсти, които изпотяваха чашите, седна на няколко стола и изпъна напред острите си колена. По лъскавата повърхност на обувките ѝ започна да се стича притаеният между нечии бедра мрак, ведно с някои недотам търпеливи желания. София се изправи, оправи полата си и излезе през всички врати едновременно. За нея морето от лакти, пръсти и бедра натежа с кикот надолу, случиха се няколко бързи захвата през кръста, желанията настървиха своята нетърпимост... В устата на всички проскърца предсмъртният вик на целувките.

Нагоре-надолу по стълбите на своите безбройни подлези, София пропадна в ръждивите рани на стотиците очи, които издишваха на тласъци алкохолна мъгла в пространството. Разгърденият им смях не успяваше да оглуши димящите им страхове. Умората вървеше по петите им като плъх, изгризваше стъпките им, точеше лиги върху миризмата на мислите им. София избърса кондензираната по миглите им слабост и започна да я наслоява върху напуканите устни на страховете им, докато те не започнаха да капят по ноктите ѝ.

Преди да завърти ключа във вратата на таванското на Позитано, тя облиза пръстите си.

Опръсканата с мазни капки пола остана да лежи на дървения под...

Горе на билото София се изтегна назад, а ребрата ѝ лъснаха на лунната светлина, сякаш намазани с олио.

Господ имаше планове за тях.

*„Майсторът и Маргарита“, Михаил Булгаков, глава 4 (Преследването) –
героинята Анушка чупи по невнимание бутилка олио в турникета до трамвайните линии, което води до смъртта на ...|32

Фотография: Илко Ранджев