Фестивалът в Капана – пъстрата нишка в живота на града
януари 25, 2021
капана на времето
В Капана на времето
февруари 5, 2021

„Това не е даденост“. Разговор с Велизар Димчев.

Велизар Димчев

Велизар Димчев: Може да го подценяваме, но в по-голямата си част кварталът е запазен в оригиналния си вид. Това не е даденост.

В ценностен план спорът за духа на квартала можеше да ни отведе в различни посоки. Можехме да потърсим гледните точки на всички обитаващи го поотделно – жители, гости, собственици на бизнеси, занаятчии, артисти, галеристи. Вероятно поради малобройността на представителите ѝ обаче решихме да акцентираме върху последната група, а и защото ни се струва, че напоследък галериите в Капана се превърнаха в изчезващ вид. 

За добро или лошо, открихме, че споделяме това усещане и с повечето от хората, с които разговаряхме по темата – културата и изкуството бавно отстъпват мястото си в квартала или са изправени пред трудности, принудени да търсят нови формули за оцеляване. Затова, с оглед на казаното дотук, изборът ни на събеседник не беше особено труден. 

Срещаме се с Велизар Димчев, собственик на кафе-галерия „Cu29“ – понастоящем едно от малкото места в Капана, които активно развиват и галерийна дейност. Освен от позицията на малкия бизнес в квартала и като двигател на пространството за изкуство в приземната част на кафенето, мнението му ни е интересно и поради факта, че той самият е художник, а и местен в Капана. Мислим си, че не бихме могли да разговаряме с по-правилен човек – Велизар обединява в себе си почти всички от противоречивите лица на Капана днес. Следващите редове ни показват как успява да ги съчетава. 

Връщаш се в Пловдив във времето, когато градът започва да се подготвя за 2019 г. Отчасти и заради ентусиазма покрай домакинството на ЕСК. Оправдаха ли се очакванията ти? 

Велизар Димчев: Да, напълно, макар и това да не беше основният мотив. С жена ми живеехме в Англия и наблюдавахме как се развива сцената на местно ниво. Видяхме, че се заражда нещо ново. Тогава направиха и първите пешеходни улици  в Капана. Приятели започнаха да ми споделят идеите си да отварят бизнеси там, ателиета, галерии и т.н. Общо взето само това чаках да чуя и се върнахме в България. Живея в Капана сумарно близо 20 години, ние сме от местните жители с родителите ми. Населяването на квартала от семейството ни датира още от прадядо ми. Имаме пространство там, което лесно можехме да конвертираме в галерия. Прибавихме и кафене към нея, което да я подкрепя, и обратно. Развиваме Кафе Галерия „Cu29“ от 2016 г., доколкото ни стигат силите и възможностите, разбира се. 

Медникарница Панагюрище © Семеен архив

Ако не се лъжа, дори първата изложба в галерията беше ретроспективна и разказваше за прадядо ти. Ще ни припомниш ли историята му и тази на фамилната къща? 

Велизар Димчев: Да, прадядо ми идва в Пловдив през 30-те години на XX век и става чирак, а по-късно и занаятчия в Капана. Сдобива се с няколко имота, които ползва като дюкян и складови помещения, и се издига до един от най-видните майстори медникари в България. Десетилетия наред произвежда медни изделия, живее и работи в Капана. По-късно през 90-те родителите ми препостроиха настоящата сграда, в която развиваме дейността си. Първата изложбата в галерията беше посветена на прадядо ми като реверанс към делото му и демонстрация на поколенческа приемственост.

Решихме да направим този мост между старо и ново и да запознаем публиката с един автентичен майстор от оригиналния creative district. Събрахме най-добрите експонати от цялата фамилия – менци, медни съдове, мангали, фотоархиви, дипломите му за медникарство и калайджийство от 1900 г. и др. Това беше първата и единствена изложба от този тип, която сме показвали в галерията. Оттогава насам излагаме предимно съвременно изкуство.

Всичко това е страхотно, но извън вашия частен случай, остана ли друго наследство от някогашния занаятчийски вид на Капана, което да предава спомена за него?

Архитектурата. Може да го подценяваме, но в по-голямата си част кварталът е запазен в оригиналния си вид и това е нещо, което ми прави впечатление. Това не е даденост. Можеше да е разрушен, както например Куршум хан, заради Халите. Това е основното наследство за мен. 

Допреди 10 години имаше останали хора от онази епоха, които съвсем естествено изчезнаха, като например един майстор ключар на „Железарска“, активен до 90 и няколкогодишна възраст. Наскоро му ремонтираха дюкянчето, вече го няма ключарското ателие. Мисля, че той беше стартирал с дядо ми и функционира до преди 10-15 години. Като оставим архитектурата, чисто поколенчески няма какво друго да остане от онова време. Нещата се променят и приемат нова енергия. Хората и времената са други, нормално е да се конвертират в Капана, който имаме днес. Искахме още много да се случи, но смятам, че кварталът изпълнява функцията си добре и днес. Като художник и галерист ми се иска да има повече пространства като нашето, но за съжаление, няма, което е разбираемо. Трудно е да оцеляват чисто икономически. 

Петър Толев © Семеен архив

Както казваш, старите дюкяни се изпълниха с ново съдържание, което промени и представата на обществото за мястото. С какво според теб го свързват хората днес? 

Преди пешеходните улици това беше паркинг, далеч от всякакви занаяти. Към днешна дата обаче има такива заявки – магазинчета за кожени изделия, ръчно изработени подаръчни магазинчета, провеждат се фестивали и базари, което отново прави връзка между преди и сега. Епохата обуславя този тип индустрия – няма необходимост от коларска работилница днес или от някой, който подковава коне, няма необходимост от някой, който прави ковано желязо на ръка. Всичко се променя, за добро или за лошо. 

Да поговорим за концепцията на галерията. 

Велизар Димчев: Функционираме като пространство за съвременно изкуство и нови форми. Излагали сме видео инсталации, обекти, изложби с по-конвенционални форми, но и инсталативни. Опитваме се да създадем една устойчива галерия, която да остане във времето, без да правим компромиси със съдържанието. Или правим важ-ни за нас проекти, или не правим нищо. Имало е цели месеци, в които галерията е стояла празна. Тя не се отдава под наем. 

Единствената галерия в квартала сме, която представя съвременно изкуство. Има и други галерии за традиционни визуални и изящни изкуства, които излагат живопис, графика и скулптура, които, разбира се, също имат своето място в Капана. Персонално на мен обаче ми се иска да виждам по-актуални неща от нашето съвремие като видеоарт или инсталации и намеси в публичната среда. Неща, които се правят по-рядко в Пловдив и България. Това би ми било интересно. 

Велизар Димчев – Безкрайно забавлениe

Всъщност колко са оцелелите галерии понастоящем в Капана? „Лаутлиев“ затвори миналата година, ако не се лъжа…

Да, не е приятно, дори е тъжно, че вече я няма, но изложбата, която сега ни гостува, е част от Международните фотографски срещи, организирани от г-н Лаутлиев. Важното е, че се продължава и се търсят начини фотографията да достига до публиката, но освен „Arsenal of art“ и малкото пространство на ъгъла на „Куртевич“ и „Кожуарска“, където също се излагат неща понякога, не мога да посоча други. Появи се и галерия „Капана“, която не е точно в него, по скоро на ръба на Капана.

Тъжно ли е, че все повече хората асоциират квартала като място за ядене и пиене?

В действителност това са предпочитанията на масовата публика – място за срещи, за по едно питие или за по бира. Заведенията са много. Това е икономическата логика, която движи Капана. След това идват неща, които са повече кауза, както при нас, но ентусиастите сме малко. Повече са бизнесмените, в което няма нищо лошо, зависи дали е направено с вкус, трябва да има и от едното, и от другото, трябва да има и култура. Най-вече това е важно за мен.

Като стана дума за теб, определят те като откритие на Кольо Карамфилов, излагал си в U.P.A.R.K., имали сте и планове за съвместни акции на Альоша. Работил си и с Албена Михайлова от група „Ръб“…

Велизар Димчев: Това са моите кумири и моите учители, които са ми подавали ръка. Хора, на които се възхищавам много и до които се радвам, че съм се докоснал. С Кольо съдбата ме срещна съвсем случайно, а Албена от най-ранна детска възраст ми беше учителка по рисуване, правила е изложби при нас, после тя ме е канила в Базел. Продължаваме да обменяме идеи, независимо колко порастваме.

Коста Тонев – This Land Is Your Land

Сякаш отново си проличава тази нишка на приемственост, която съпътства заниманията ти. Нещо много хубаво. Сега работиш и с по-младото поколение художници в града. 

Мисля си, че младите хора уважават по-старото поколение. Хубаво е да сме иноватори и бунтари, но е добре да уважаме това, на което стъпваме, хората, които са били преди нас. Да се опираме на техния опит и да търсим нови пътища за нас самите. Да, мисля, че тази приемственост я има в артистичната общност.

Има ли кой да изпълни със съдържание известния израз за Пловдив като града на художниците днес? 

Може да се каже, да. Имам много приятели и колеги, които работят активно на тази толкова тясна и трудна сцена на визуалните изкуства, каквато е българската. Това е едно ядро от професионалисти и хора, с които споделяме идеи и гледаме в една посока. Имаме ателиета в една и съща сграда. Не е някакво клише или останала отломка, в Пловдив действително има активни художници, които излагат у нас и навън.

Какви теми ги занимават?

Разнообразни. Няма общовалидна тема, хората са разнородни като характери, но художниците са като че ли първите, които регистрират социалните и визуалния сътресения. Някои с чувство за хумор, други по-сериозно. Общо взето ние сме едни чувствителни хора, които пресъздават различни житейски ситуации през изкуството си. Опитваме се да коментираме с визуални средства всичко около нас.

Как би подходил, ако трябваше да пресъздадеш Капана в изкуството си?

Не знам дали бих го пресъздал, идеите ми са по-скоро как да се намеся в него, чисто като публична среда. Не е пейзаж, който бих нарисувал. Бих се възползвал от тези тесни пресечки. През годините има подобни намеси като например Проект 0 – Огледалната стена, организиран от галерия Сариев, с която Кирил Кузманов беше затворил цяла улица, или премигването на уличните лампи при раждането на бебе в АГ болниците в Пловдив, проект на Сдружение Изкуство Днес. Това са любопитни моменти. Бих направил нещо такова. |32


За да не пропускате нови броеве на Нула32, абонирайте се за списанието и получавайте персонализираните си копия безплатно до адрес оттук – Клуб Нула32 през 2021 г.

Слушайте първият епизод на Plovdiv Calling:

Подкрепете списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!