– Няма ли да ми кажеш как да застана?
– Идея си нямам, просто прави това, което си правиш винаги, не, не ме гледай, говори ми нещо, гледай си в краката, стой на едно място! Не мога да те фокусирам толкова бързо, сега виж небето, не мърдай, имаш слънце в окото!
– Не ми е комфортно като знам, че ме снимат.
– Но ти е комфортно да имаш страшни снимки, нали?
– Тъпак!

Тя беше любимият ми кадър, някак стоеше добре на всякакъв фон – пред къща в Стария град, пред тишината на пустия „Отец Паисий“ в четири сутринта през ноември, под лампа на Младежкия, опряна на олющена стена из уличките под Дановия хълм, седнала и хванала коленете си пред Марица. Отиваше ѝ всякак – нефокусирана, преекспонирана, прекалено тъмна, с много шум, с боке, с вятър в миглите или направила смешна физиономия, докато говори. Имам около 15 гигабайта само с нея и още поне седем филма.

Вече не помня много какво снимах преди нея. Опитвах се да хващам онези неща из улиците, които ти се разкриват само случайно – еднократната подредба на няколко обекта, събрали се за теб единствено за миг – ако те няма там да натиснеш спусъка или не успееш да ги видиш, дори да гледаш право в тях, изпускаш. Никога не ме е  привличало снимането в студио, нагласените снимки, перфектността. Първо снимах котките. Толкова много са в този град. Перфектното допълнение към всеки кадър. Дори и да е нещо скучно – идва една котка в десния ъгъл, сяда, поглежда те и нещата някак придобиват съвсем различен вид. Особено много са котките около университета или в онези стръмни улички в подножието на Сахат тепе, някои дори позират, знаят, че ги снимаш, искат да изглеждат добре. Те знаеха какво правя, докато си мислих, че никой не ме гледа. Виждаха как се колебая по коя улица да тръгна, когато минавах оттук вече десети път, а не отивах никъде. После, както всичко, ми омръзнаха. Започнах да обхождам старите пловдивски улици, където винаги някоя баба или дядо гледат с часове от прозорците и балконите. Те общо взето бяха нещо като мен, само че без камера. Работата ни беше да гледаме как си взаимодействата нещата, докато не ги видим така, както ни се иска, или както никога не са били, за да се учудим за пореден (или пък последен) път. А аз снимах безкрайността на гледането им. Минах и през задължителното снимане на архитектура, изгреви и залези, оглеждащи се птички, кацнали по разни високи места, облаци и отражения на нещата в локви, но на всичко това сякаш му липсваше нещо. Докато не открих нея.

– Защо си мислиш, че е толкова важ-но да ме снимаш навсякъде в този град, нали точно ти ми разказваше как голямата драма на човека била, че той си отива, а нещата около него – градът, улиците, сградите, тепетата, реката, другите хора – не, или поне малко по-късно? Или пак си си променил мисленето за седмица. Според твоята логика, не би трябвало да съм нещо специално тук.
– Нищо не разбираш, просто върви и гледай по онзи начин, все едно ти е непоправимо досадно от цялото това безкрайно въртене на Земята и няма какво да направиш освен да гледаш по точно този начин, докато ръцете ти висят така неопределено и прекрасно, очите ти са в някакъв радикален конфликт със земното притегляне, а на косата ти просто ѝ се ще да е море, на чийто брегове няма туристи. Не мърдай!
– Наистина не знам откъде си въобразяваш всички тия неща. Харесват ми.
– Не е до въображение. Имам истинска нужда, някакъв шантав фетиш, да виждам на снимките си всичко това, получавам абстиненция, когато не се получава. Ако трябваше да приема нещата така прости – съм заникъде, бих се побъркал. Точно затова снимам и отделям някакви фрагменти от целия свят – за да си докажа, че всяка улица, всеки квадратен метър, всяко малко облаче над града, всеки твой поглед могат да бъдат малка вселена, дом, в който да отида, когато няма къде.
– Много си смотан!

Тя имаше единствените достойни очи, в които да се отразява всеки дълъг залез в края на лятото, а аз да съм пред нея и да ги снимам. Вървеше по паважа толкова леко, сякаш се опитваше да не настъпи някоя от безбройните стъпки, минали оттам през годините.  Попиваше самотата от улиците и после я пренасяше върху снимките и мен самия. Чувствах се длъжен пред човечеството да съхраня трептенията на вечност в миглите ѝ. Тя превръщаше всяка снимка в убежище на нова надежда. Правеше така, че да ме е яд, много да ме е яд, понеже жени като нея ще продължават да ходят по същите улици, когато аз отдавна няма да мога да ходя, ще продължават да се отегчават от дните, когато аз няма да ги посрещам, ще продължават да гледат движенията на облаците по небето, когато...

Затова трябваше да я имам на снимка, всичко друго би било, ако не обида, то поне някакъв голям компромис – думите биха размили възприемането, а дори и значението си с времето, биха били зависими от всеки отделен прочит, четката ще следва треперещата ръка на художника, все ще изкриви някоя линия. Но не и снимката – тя ще запази небето, което винаги е тук, сянката, която единствено сменя стените си, косата ѝ във вечна авантюра с вятъра, улиците – външно променливи, но така същите, наслоили силуети на временни хора – момента, когато аз и тя сме били там и никой друг. Снимката е моята егоистична привилегия да запазвам важното единствено за себе си, защото то кореспондира пряко с мен и никой друг няма да усеща същото, когато я гледа някога. Всъщност не обичах нея, обичах себе си.

– И какво смяташ да правиш един ден с всичките тия снимки? Представям си те как си седиш у вас, стар и мрънкащ, изкарал си ги на хартия, понеже мразиш да разглеждаш снимки на компютър, местиш ги от ръка в ръка, на някои се усмихваш, но на повечето не.
– А след това?
– След кое?
– След мене, знаеш... Mоже просто да си стоят и да ги намират разни хора в прашните албуми, да ги разглеждат, да си казват „Я виж, какво хубаво момиче, коя ли е била...“, пос-ле да ги прибират обратно на тъмно и студено и да продължават да си вършат бъдещата много важна работа. А може и да ги запаля. Мис-ля, че е все тая.
– Я дай аз да те снимам...

Фотография: Vampyr works