Разговор на Нула32 с Божана Апостолова

По пътя ни за този разговор се питаме как бихме могли да му придадем стойност, различна от тази в стотиците, а ако не и хилядите други интервюта, които събеседничката ни дава през годините, но, в които, уви, ефирното време никога не е достатъчно. Гостуваме на Божана Апостолова в търсене на историите, които я карат да посегне към белия лист и я формират като поет, но и се оглеждаме за моментите, които бележат опита ù като издател. Две взаимно свързани житейски авантюри, които не биха били възможни, ако го нямаше човека в нея – вечно млад по дух, до болка прям и обичащ.

Спомняте ли си първата среща с литературата и първото осъзнаване на необходимостта да пишете?

Божана Апостолова: Много исках да ме забележат. Бях шестгодишна. И уж бях тартор на махалата, а не виждах любов в очите на другите деца. Често чувах „Коя Божана? Сирачето, бе!“ – казваха те и ме сочеха с пръст. Чувствах се белязана и отритната едновременно. Всъщност животът ни е камари натрупвания в душата, които в един момент те карат да вземеш молива и да запишеш своята преживяна болка. И ако успееш чрез написаното да развълнуваш четящите, да им внушиш своята истина, те искат не искат ще те забележат. При мен поне така се случи.

В училище обявиха конкурс за написване на стихотворение, посветено на патрона на училището – Христо Смирненски. Не знаех какво е стихотворение, нито как се пише. Но желанието ми беше толкова силно, че написах не само едно, а няколко. За жалост не ги пазя. Тогава не познавах още Вера Мутафчиева, та да ми каже: „Много е важно, Божанче, да правиш архив!“. Какъв архив, дете от улицата, което се чуди какво да яде? Архив?! На кое?! На бедността? На глада? На необходимостта често сама да се справям с живота, за да оцелея?

За моя изненада получих трета награда на училищния конкурс. Първа не се присъждаше, втора получи едно момче – и то от нашия клас – а трета – аз. Изкараха ме пред цялото училище, горе на трибуната, за да ми връчат наградата – „Честна дума“ на Цветан Ангелов. Боже Господи, колко пъти галих страничката, на която бе написано моето име. Може би това е първият ми досег с литературата – съвсем неосъзнат.

Още не се бях нарадвала на успеха си, когато попаднах в клопката на съдбата. Повярвах си и реших, че съм родена поетеса. Написах нови десетина стихотворения, открих адреса на Леда Милева и ѝ изпратих стихотворенията си с едно твърде самонадеяно писмо: „Другарко Милева, ако искате списанието Ви да стане по-хубаво, публикувайте моите стихове в него“. И не след дълго дойде отговор. Това е вероятно първото писмо, пристигнало в моя дом, и то на мое име. В него пишеше: „Мило дете, опитите да се пишат стихотворения са хубаво нещо. Четете повече художествена литература“. Да де, ама аз не знам какво е това художествена литература. А няма и кого да попитам. Клетата ми майка беше завършила четвърто отделение. Избърсах надве-натри олиото и червения пипер от устата си и отидох в библиотеката.

Детският отдел на библиотека „Иван Вазов“ беше на не повече от 200-300 метра от вкъщи. Докато се оглеждах да видя що е то библиотека, видях една млада жена с много къса коса, облечена в работна престилка. Застанах смело пред нея и я попитах: „Извинете, тук имате ли художествена литература?“. Тя ме огледа, погали ме по косичката и рече: „А ти имаш ли картон? Тук почти всичко е художествена литература за деца“. Тогава изтърсих втората си глупост – „Какъв картон, за рисуване ли?“. Тя се поусмихна, взе един картон за читатели, попълни ми имената и тържествено ми съобщи, че вече съм абонат на библиотеката. После ми даде три книги по свой избор с думите: „Като ги прочетеш, върни ми ги, ще ти дам нови“. Тичайки на куц крак, стигнах до вкъщи. Толкова бях щастлива, още чувам радостната си въздишка: „Май наистина ще ме забележат“.

Вкъщи беше такава беднотия, че нямаше здрав стол, на който да седна. Облегнах на кухненската маса един клатещ се стол, взех в ръце една от книгите  и зачетох. В това време нахълта големият ми брат – Апостол. „Я, Мунка малката маймунка ще става учена. Айде, бе!“ Взе книгата от ръцете ми, скъса я на две и я хвърли на пода.

Явно беше, че нямах „среда“, в която да раста, но пък имах съдба.

И ето ме, аз вървях през живота, пресичах го, той пресичаше мене, а в душата ми се трупаше, трупаше болка, жал, съжаление, радост… И тези натрупвания искаха да изскочат, да покажат навън муцунките си. Тогава хващах листа и се опитвах да разкажа за тях. Дълги години пишех само стихотворения.

Можем ли да кажем, че немотията е предизвикала творчеството у Вас?

Божана Апостолова: Не. Все едно ми беше от каква трева ще сваря супа. Но исках да оценят моженето ми, таланта. Като си помисля, в умален мащаб днешното его на поетите съм го усетила още тогава. Разбира се, съвсем неосъзнато.

Първата Ви стихосбирка – „Нестинарска орис“ – излиза в Пловдив през 1978-а година, във време на особена духовна атмосфера в града…

Божана Апостолова: В онези далечни години задочно можеше да учиш само онова, което работиш. А аз веднага след гимназията, на 16 години, започнах работа като бакелитопресьорка в Електроапаратурния завод. И за да не забравя да уча, записах Механотехникум задочно, след това химия в Димитровград и чак накрая, когато известната журналистка Елена Чакалова ме взе в радиото да правя сборни предавания, записах и завърших „Българска филология“ и втора специалност „История“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Но истинският университет, който завърших, бяха срещите ми и общуването с хора на изкуството – писатели, поети, художници, музиканти… В Пловдив си имахме общество. Събирахме се в Клуба на културните дейци и там се раждаше атмосферата – такава, каквато трябваше на твореца.

А аз вече минавах за поет, харесваха ме, току някой ме рецитираше, а аз умирах от кеф. Първата ми поетична книга „Нестинарска орис“ влезе в плана на Издателство „Христо Г. Данов“ три години, преди да види бял свят. Ще си кажете – защо приета книга е чакала 3 години? Ами, защото на година държавните издателства издаваха по две поетични книги. И като се обадеше някой големец от София, на мое място влизаше някой парашутист. А Пловдив вече се гордееше със страхотни поети – като Николай Заяков, Александър Бандеров, Добромир Тонев, Тодор Чонов, Иван Николов…

Ръкописът ми бе приет за издаване по времето на Коста Странджев. Дори си спомням как Никола Джоков – известен по онова време редактор – казваше: „Айде, вече няма ли да издадем онова талантливо момиче Божана Апостолова?“. А Коста Странджев отговарял: „Че тя израсна на улицата. Цял ден млати чилик и мачка, откъде тоя талант“.

Редактор на „Нестинарска орис“, по предложение на Петър Анастасов, ми стана големият поет и преводач Иван Николов. Но повече от стиховете на Иван ме вълнуваха стиховете на Петър Анастасов. Неговата книга „Тройно огледало“ преминаваше от ръка в ръка и всеки я четеше с лека завист и желание да го стигне.

Една нощ взех да изследвам кое е онова различното у Пешо, което драскаше в душата ми и ги правеше незабравими. Установих, че онова, различното, е предметността. Как да забравиш: „Ще ми скъсаш копче, в бялата ми риза ще запее тънко влюбено щурче“.

Не само Пешо, но и Добри Тонев, Николай Заяков, Сашо Бандеров имаха силна образна система, закачливо опредметяване и монолитност във внушението. Какво повече от това? Четях ги с такова удоволствие и не се изненадвам, че и сега ги знам наизуст.

Не е лесно да напишеш ярко стихотворение, което да харесат повече хора, особено пишещи. Най-често това се случва, когато успееш да
овладееш любовта и органиката между думите – без значение какво пишеш – дали поема, дали кратко стихотворение.

Поеми пишеха главно поетите, които искаха да се докажат. И аз се състезавах с тях – „тия тъпи момчета, да не са по-умни от мен, сега ще видят как се правят поеми“. За няколко години написах 9 поеми, с около 500 стиха всяка от тях. Много важна, влязох във в. „Комсомолска искра“ и предложих на Николай Заяков една от поемите си. Той я взе от ръцете ми, метна краката си върху бюрото, важен, попрехвърли текста оттук-оттам и изтърси: „Цял Валери Петров“. Дръпнах поемата си от ръцете му, взех 20 лева назаем и потеглих за Валери Петров.

Адресът му намерих в Книжката на писателите. Звъня на вратата, а едно дребно човече застана в отрязъка на светлината. „Търся Валери Петров“, казах, мислейки си – това дребно човече няма как да е онзи голям поет, който всички пишещи боготворяхме. А човечето пред мен, скромно, тихо, ведро ми каза „Аз съм!“, „Вие ли?“, недоверчиво доуточних аз. И ме покани в дома си. Това беше първата ми среща с този чудовищен поет. От него научих, че близки по звучене изглеждат поемите, написани в ямб.

Георги Божилов - Слона ми стана художник на първата поетична книга. За него говореха, че бил мълчалив. Това в най-голяма степен зависеше от събеседника му. Но едно е сигурно – че беше харизматичен, с ярко духовно излъчване. Когато и да седях с него в Клуба на културните дейци ми правеха впечатления жадните погледи на момичетата – сякаш всяка го искаше.

Едно от хубавите ми стихотворения – „Ателие“ – е посветено на него. Но никога не написах официалното посвещение, за да не ме объркат с чочарките.

Ето и стихотворението:

Всичко тръгва оттам – подир четката мокра:
залюляно пшеничено в разораната охра,

синя песен над тях и крило, полудяло
от безумната смес между вятър и бяло…

Всичко тръгва оттам… Накъде ли отива?
Накъде си се юрнало, конче с бухнала грива?

Накъде ли пътуват тези български къщи
в тази българска вечер,
в този час на завръщане…

Богомолец и бог… С четка в бледите пръсти,
свити точно така, както мама се кръсти.

Как се стигна до издателство „Жанет 45“?

Божана Апостолова: Обичах хората на изкуството. Често вървях след тях да ги наблюдавам – с какво са облечени, как се държат, как общуват… Веднъж се улових, че вървя няколко километра след писателя Николай Казанджиев. За мой късмет той влезе в книжарницата на Аптека „Марица“. А аз, правейки се, че разглеждам книгите по лавиците, си записвах кои автори търси големият писател. После намирах посочените от него автори и книги и ги четях.

10 ноември ме завари директор на Профсъюзния дом на културата. Петър Анастасов, с който често обядвахме, ми предложи да стана шеф на културата на Стария град. Аз приех, след репликата му: „То е същото, което правиш в Дома на културата, само че в по-голям мащаб. Ще се справиш, Жанет!“. Но 10 ноември завари Пешо в София, беше се издигнал и беше станал един от заместниците на Людмила Живкова. Не последва нова покана, а аз бях напуснала топлото си местенце и се озовах на улицата. Точно тогава реших, че един филолог, с вече две поетични книги, може да си направи издателство.

И въпреки че знаех, че има глад за световна литература, която в соца се издаваше в малки тиражи и се намираше трудно, обявих безцеремонно, че моето издателство ще бъде за българска литература. Чувах подмятания – в тия години кой ще ти чете българска литература, няма да спечелиш и един лев… Но амбициите ми не свършиха с това. Реших, че ще направя печатница, борса. Изтеглих 10 хиляди лева от Държавна спестовна каса и с всичките си човешки амбиции тръгнах напред. 10 хиляди лева за мен бяха много пари. 8 хиляди лева струваше апартамента ми в кв. „Смирненски“, който заложих.

С много неща сте се хванали. Кое от тях докарахте по-близо до върха?

Божана Апостолова: Издателството. Отдадох му цялата си душа. Въпреки че никога не се отказах от писането. Още със създаването на „Жанет 45“ един след друг пристигаха ръкописи на най-големите ни български поети – Иван Динков, Павел Матев, Стефан Цанев, Андрей Германов… След 10 ноември държавните издателства едно след друго фалираха, а широко отворените врати на „Жанет 45“ ги приласкаваше. Издателството бързо набра скорост. Славата на „Жанет 45“ вървеше преди мен. И до днес е така. Вече 30 години сме обичано, желано и търсено издателство. А това е и голяма отговорност. По това време направих и мощна печатница, но и това не ми стигна – създадох и книжна борса. Пишех рядко, само когато душата ми го искаше. Като се връщам назад, преценявам, че можех да се хвана само с едно нещо – примерно с българската литература. Но ненаситната човешка душа все искаше, искаше…

Така че виждах върха, но само да го виждаш не е достатъчно. Трябва да стъпиш на него. Не заради себе си, заради хората около теб.

Точно тогава ми липсваше вътрешен баланс и чрез стиховете търсех онова равновесие, което ще ме направи по-силна. Това личи от едно от любимите ми стихотворения:

Нищо ми няма, всичко ми е наред…
чувам гласа си от дъно на бездна.
А душата ми, Господи, като бучица лед
в питието на мрака се топи... И изчезва.

Днес „Жанет 45“ издава някои от най-добрите български автори, открива и създава поети. Вашето мнение за поезията, която се пише днес?

Божана Апостолова: Поезията е живеене, изгаряне, пресичане на територии. За жалост, днешните пишещи често се опитват да съчиняват, да измислят. А поезията не е дело на ума, тя е душевно натрупване, което изхвърляш на белия лист. Любомир Левчев казваше: „Събирам думички, които се обичат“. Много добри определения за поезията имаше големият наш поет Иван Динков. От него съм чувала, че „Поезията е вдовицата на живота“. 

В едно интервю моят син (бел. ред. – Манол Пейков) нарича част от съвременната поезия „бял шум“. За мен бялото е онази чистото на духа, която води думите след себе си. Бялото е цвят, а тяхното е безцветно нареждане на думи, които не се обичат. Дават ти ръкопис – аз му давам речник. Преди поетът имаше авторитет. Това поблазни много хора и те поискаха да пишат. А поезията е кладенец, в който има огромни тайнства. Спомням си как казах едно мое стихотворение на Георги Райчевски, а той ми отвърна: „Запомни Божана, тук имаш една стряскащо силна метафора. Ако чуеш да ти кажа: „Олеле, каква метафора“, значи няма стихотворение“. Може ли една силна метафора да унищожи цялото стихотворение? Може. И днес точно това се случва.

Автобиографичната Ви изповед носи заглавието „Делнична библия“…

Божана Апостолова: Никога не съм приемала „Делнична библия“ като автобиографична моя книга. По-скоро това са преживени истории, които характеризират времето и психологията българска. Достойнството и е, че е написана честно, безцеремонно, вълнуващо. Писах я два месеца и половина в Родопите. Помня колко много плаках, докато я пишех. Всичко преживяно се връщаше като острие в мен. Бях стигнала до края на книгата, когато някой почука на прозореца. Вдигнах очи – бяха Добри Тонев и Данчо Велчев.

Скочих да ги посрещна, а Добри ме закова с въпроса си „Как върви писането, сестричке?“. „Много съм доволна, Добри, мисля, че става хубава книга, трябва ми само обединяващ финал.“ И не щеш ли, вече пиехме в одаята на Чонски, моя съпруг, когато по милост божия дойде и финалът на книгата. Чонски разказа за живота им в Марково, където баща му имал фурна. Конкурентна на Дядо-Мановата пекарна търсила повече клиенти и за да ги привлече, написала в овала на фурната: „Тук живее един човек, търси се още един“. Какъв по-добър финал за моята книга с преживени истории. Оставих гостите за малко и отидох в кухнята, за да сложа точка на романа си. Това е една от най-четените ми книги.

Към кои от стиховете си се връщате най-често?

Божана Апостолова: Към стиховете за сина ми, за близките ми, за приятелите. За времето. Веднъж, четейки собствените си стихове, установих, че нямам нито едно стихотворение за баща ми. Цяла нощ съчинителствах, опитвайки се да хвана баща ми поне в едно стихотворение. То не беше реване, то не беше смучене от пръстите. Накрая слязох долу и казах на мъжа ми: „Написах страхотно стихотворение за баща ми“ и му го зачетох на глас. Той си понамести очилата и лаконично ми отговори: „Сантиментален боклук. Хвърли го в коша!“.

Знаех, че сантиментът е един от недостатъците на стихотворенията, посветени на близки хора. Изломотих нещо, качих се в спалнята, оставих стихотворението под възглавницата си (кой знае защо точно там) и заспах. Когато се събудих, го прочетох отново. Да, беше сантиментален боклук. Хвърлих го в коша. 

След няколко месеца пътувах с колата си за Асеновград. Отивах в „Аскон“ при един от любимите ми директори Мишо Димов. Трябваше да съм при него в 8,30 ч., за да взема поръчки за етикети за детски пюрета. Но не щеш ли, по пътя ме удари стихотворението за баща ми. Буквално го чух. Отбих колата и на гърба на кочана с фактури го написах. Пристигнах при Мишо в 11,30 ч. Какво съм правила три часа – не знам. Но знаех, че ако не го напиша, както го усещам, то просто няма да се случи.

Влизам при директора, а той ми казва: „11,30 е, Жанет. Срещата ни беше в 8,30“. А аз – „О, Мише, удари ме едно стихотворение по пътя“. „Вие сте луди, поетите! Ти ù предлагаш етикети за милионни тиражи, нея е ударило стихотворение по пътя.“

После ми продиктува етикетите за детски пюрета, които бързаше за износ. Когато тръгнах да излизам, Мишо ми подхвърли: „Забрави нещо“. Недоумяващо го погледнах. И чух: „Стихотворението, не ми го каза“. Казах му го. „Струвало си е“, чух, затваряйки вратата.

Ето го и него:

Баща ми умря на 33

Ще се хвана за ръба на мрака
и ще се изтегля нагоре,
към наднебесното сияние.
Там ме очаква баща ми. 
Милостиви Боже,
най-сетне ще мога да кажа
„татко!“
... на мъж,
два пъти по-млад от мене.

Има ли вина, която не може да понесете?

Божана Апостолова: Има. И тя не е само моя, обща е, на всички нас. Вината, че допуснахме да има толкова бедни хора, които не могат да вържат двата края на домакинството си. Но още по-голяма е вината ни, че всеки ден обедняваме духовно. Дано по-скоро го осъзнаем. |32