Търговецът на дрехи

Фред, Клер, барманът и Бог
12/05/2018
жените на пловдив
Менливите жени на Пловдив
18/05/2018
Фред, Клер, барманът и Бог
12/05/2018
жените на пловдив
Менливите жени на Пловдив
18/05/2018

Търговецът на дрехи

Споделете

Роза живееше в едно малко село в подножието на Стара Планина. Името на това село отдавна е изчезнало от картата, там между гънката на Карлово и Казанлък. Сгушено в тази малка пожълтяла гънка, то живееше свой собствен живот. Кипеше от живот. Хората ставаха рано и изкарваха стадата си, преди слънцето да е зажарило по земята, момите запретваха своите ризи, сплитаха косите си на дълги плитки и се приготвяха за работа. Разбира се, дворовете бяха изметени и чисти, краката обути в шарени чорапи, а зад ухото цвете – да върви на девойката. Роза не оставаше по-назад, въпреки че беше още малка – обичаше тези ранни красиви ритуали, в които несъзнателно се свързваше с останалите жени – с цветната кърпа, вързана удобно на тила, с престилката, пристегната на още момичешката талия, с леко простовати, но много удобни папукчийски обуща. Роза отиваше с удоволствие на полето. Там жените си разказваха истории, смееха се много, когато някоя от тях споделеше любовна тайна и пееха. Много пееха, докато слънцето лека-полека слизаше от трона си и се носеше към своята одая и ризите на работещите започваха да се менят с дълги, богато украсени поли. А Роза приближаваше своите шестнадесет години, когато баща ѝ беше обещал да я заведе в града. Ето че тази сутрин настъпи. Вълнението бе предшествано от лек дъжд, а Роза облече саената си носия, вместо сукман, която стоеше в гардероба само за празници. Любима ѝ бе тази носия, защото тя означаваше тържество, в нея припознаваше особен прилив на живот, съвсем естествен и поривист. Разбира се, днес сложи и богато украсената престилка, чиято живописност личеше с ярки и едри квадрати, а по ръбовете ѝ блестяха искрящи шевици. Пристегна се със сърмен колан, който подчертаваше наивността и детската приповдигнатост, с която тя очакваше да срещне града за пръв път. Наметна единствената обточена със зарафлъци кърпа на главата, както и онзи специален елек с шевиците – нали иска да се представи добре пред гражданите. Тръгнаха. На Роза сърцето подскачаше. Тя знаеше само границите на своето си село и полето, дето пасеше патките на пролет.

Хоризонтите се простираха надалеч. Роза не беше виждала такова нарисувано утро – с всичките цветове и багри, които само беше сънувала. Полето се бе ошарило в попрепечено злато; дърветата, още притихнали, се накланяха едно към друго, като във влюбена ръченица; песните на птиците – сини, зелени и виолетови ѝ напомняха най-ранното детство, когато баба ѝ я учеше да се сплита, подари ѝ онзи специален елек, който се обличаше само в неделя. Този елек беше първият ѝ урок по женственост – скромно, но красиво, едноцветно, но с ярки шевици. Бабата не беше ходила много по града, но имаше усет за тези работи. Жена, която много изгреви е виждала и кошници с ябълки прибрала, чийто поглед е посрещал всички сезони и природата ѝ се е поднасяла на чистата селска пазва в двора, на полето, в овощната градина. Такава жена може да ти нарисува най-пищния костюм. Така я виждаше Роза като дете. И сега, когато пътуваше към своята малка мечта, да види и тя град, и градски дами, се сети за баба си. Утрото на везаните покривки, топлото мляко, разтворените бели завеси с дантела само по края, защото другите са много скъпи. Тези мисли я унасяха, докато първите къщи от града се подредиха като мозайка пред очите ѝ. Още невлезнали в него, тя предчувстваше промяната, чуваше шума и виждаше лицата на хората. Каруцата запрепуска по калдъръма и Роза започна да усеща пулса на града – съвсем друг, непознат, по-забързан, необичайно динамичен за тишината и просторите на село. По улиците се носеха вече първите градски жени. „Малко надути като пуяци“, помисли си Роза и леко се подсмихна на това свое сравнение. Тук беше пристигнала от по-развитите страни, незнайно как за нея, модата. „Мода“ беше странна дума за Роза. Баща ѝ я бе споменал веднъж, когато майка ѝ, чула от съседката, се муцеше за някаква шапчица „буне“. Какво беше това „буне“ и защо беше толкова важно да си „моден“, Роза започваше сега да разбира от улиците, витрините, напетите господарки, хванали под ръка мустакати „жентълмени“ с елегантни бастунчета (Роза се питаше защо са им на толкова млади мъже бастуни, но и този сложен въпрос остави на модните разбирачи). Дантели, дълги рокли, пристегнати в някаква плетеница от връзки и панделки (корсет?), малки чантички (какво успяваха да поберат в тях?), обувки с остър връх и ток, и най-необичайното за нея – тези големи като градината на съседката шапки, обрасли по цялата нежна главица на дамата, с периферия, която крие лицето от слънчевите лъчи, с широка пандела или брошки, с финтифлюшки и изкуствени цветя, забодени на върха, леко надвиснала, като че ще падне всеки момент от собствената си тежест. Роза не беше образована в училище, но си мислеше с лека тревожност, че това нещо „мода“, дето е дошло от богатите страни, ще трябва да е нещо много „тежко“. (Роза не беше виждала картинки на рокли от класическа Франция, затуй си мислеше, че това тук е „тежест“).

И тогава Роза видя табелата. Никога не беше виждала такова нещо като „табела“, камо ли в тази му пищност и суетна детайлност. Табелата се извисяваше над улицата като кралски дворец, надвиснал с цялата си мощ и сила – гравирана, завъртяна, замайваща, с всичките завъртулки, украски на буквите, малки детайли и картинки, стоеше тази табела и те приканваше да ти се завие свят, да се предадеш на мистиката на заглавието и да се оставиш да бъдеш въвлечен. Роза стоеше застинала с меките си обуща и дългите си плитки и не откъсваше поглед от вълшебството на изписаните думи. Търговецът на дрехи. Търговецът на дрехи. Всяка една буква се бе привързала към другата, отиваше ѝ, допълваше я и водеше нататък – към следващата. И в нея се криеше онази необичайна истина, която селското момиче преди малко усети на улицата, сред безбройните рокли, походки и аромати. Роза не се сдържа и забрави за времето. Отвори вратата и влезе в помещението. Звън на камбанка и тракане на обувки. Към нея се приближи възрастен господин. Любопитството, с което тя го наблюдаваше, се открояваше и в неговия поглед. Елегантен, изправен и стилен, но не прекалено, чудесен тъмно-червен, направо винено-червен костюм, черни излъскани обувки с малък ток, който известява всяка стъпка, мек сивкав поглед и верижка със златен часовник, който беше скрит в джоба на прошарения му елек. Господинът я погледна и поздрави с едва забележимо кимване, след което се отправи към някакво тъмно място от помещението, от което се носеха аромати на женшен, рози, жасмин, мента, кориандър. Всъщност, Роза още не знаеше, че съществува кориандър. Точно това я накара да тръгне след него и да попие с поглед всичко, което се беше стаило в онзи край на магазина. Елегантният господин се беше привел над някакво голямо парче плат и го оразмеряваше. После го отмяташе и взимаше друго парче плат. В този ъгъл имаше само една лампа, която оскъдно показваше всички предмети, дрехи, украшения, инструменти и списания, разхвърляни по рафтове, масички, шевни машини и скринове. Роза приглади кърпата, прибра разрошени кичури коса и се взря с цялата сила на погледа, която имаше. Взря се наоколо и тогава успя да забележи всичко. Всичко, което никога не беше виждала – отрупано от представи, въображението ѝ се оттегли и даде път на откриващото се в момента пред погледа ѝ – тафти, дантели, ширити, коприни, подплати, панделки, шапчици, пера, перли, малки кутийки, игленици, кадифета, ръкавици, кожи, брошки, копчета, обувчици, пискюли, връзки, накити, чорапки, мрежички, воалчета, чадърчета, ветрила...Всичко това, разхвърляно хаотично, съставляващо най-чудноватата и зрелищна картина от  материи, цветове, блясък, форми, аромати, светлина и пречупеност. Гласът на мъжа изкара Роза от сънуването, в което за малко беше изпаднала:

– А вашият елек?

Роза не смееше да проговори още.

– Искате ли да ви предложа неустоимо предложение?

Нямаше отговор.

– Вие ще си изберете каквото си пожелаете от моята колекция, а в замяна аз ще получа вашия елек.

Роза се събуждаше и повтаряше наум думите на господина „в замяна вашия елек...“. Тя се усмихна възпитано и скромно, хвърли един последен поглед на шеметната стая и спокойно се обърна. Запъти се към изхода на това смайващо кратко приключение и отвори вратата. Остави зад себе коприните и дантелите, пауновите пера и парфюмите в бутикови флакончета. Намери баща си и се подготви за обратния път към дома. Закопча добре елека си, по това време излизаше свеж вечерник, който леко си играеше с дългата ѝ плитка. Роза харесваше вечерника и обратния път към дома.

Катерина Георгиева
Катерина Георгиева
Веднъж на всеки три месеца Катето пише нещо като разказ за Нула32. Невинаги я питаме какво е искал да каже авторът, но тя самата определя участието си в списанието като комбинация между ролята на шута, притихналия поет и борещия се с театралните реплики в себе си суфльор. Понякога и в обратен ред.
Търговецът на дрехи
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.
Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и Schneider Electric и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!