Тя, край бреговете на Марица късно вечер, безцелно шляене, обгърнато в симфонията на фауната...

В края на следобеда ще я видиш някъде да се мотае. Ще я гали слънцето в апатията на лятото – сезона, който най ще ѝ отива. През останалите всички могат да са тук и да дефилират. Сезонът, който тя ще дави в безделието на хоризонта, в непресторения мързел на града и в южняшкото му лекомислие. Сезонът, който тя ще режисира и в който най ще е възможна да се сбъдне.
Пловдив в отсъствието на суетата.

Ще те примами първо със вида си, но няма да се престарава, не трябва много, за да я последваш. Маниерите ѝ ще са повод, за да не ръждясаш откъм писане, ще разместват етикета и въобще алгоритмите на флирта, досадата в общоприетото. После ред ще дойде на гласа ѝ – най-хубавият плътен женски, който някога ще чуеш. Ще ти се прииска мигом да те озвучава оттук нататък, да те презапише целия, да те изпее. Би го пуснал да върви по радиото гласа ѝ, по телевизията, по „точно време“ и навсякъде, където може, би съобщавал националните тревоги с този глас. Ще оставиш мелодията на нея и ще я послушаш как те мае с волността си.

Ще има много имена.

Ще разбереш, че ще е обидно да я чакаш по мрежите на клишетата си, да я мислиш като муза, затова дори няма и да се опитваш, ще се оставиш на произвола, ще оставиш корабокрушението си на нея. Навярно великите неща така се раждат. После ще говорите за вкусове, вина и кино, за пътешествия и фестивали. За бъдеще, а не за минало. Ще се разхождате насред еснафщината на града, антична сцена, декор на много преди нея, но не сега. Сега е само тя, а тя знае как да я мечтаят. Тази ничия и на всекиго жена.

Ще те изкушава и пързаля по пороците, хазартът само как ще ѝ отива. Рисковано за теб ще е тя дори да съществува, но ти не знаеш и играеш. Ще залагаш мигове за вечност, вечности за миг. Ще я пишеш и ще я четеш по върховете на тепетата, ще я разказваш на небето, а тя ще се съблича долу някъде. През мислите и думите, на поезията и теб напук. Няма да разбираш, но няма и защо да искаш. Ще ти се струва, че е безподобна, но ще се повтаря. По-късно ще я търсиш във всяка друга, ще я колекционираш, по спомени ще я рисуваш. Или по желание. Отговорът не те интересува всъщност. Спрямо нея ще се ориентираш.

Тя, крехкост в раменете, чупливост даже...

На лунна светлина на ръба на някой хълм, скала, отвесен камък… Как само ще сияе на лунна светлина, каква подробност ще са в пейзажа раменете ѝ. Нощта ще бъде несмутима в този кадър. Тя, край бреговете на Марица късно вечер, безцелно шляене, обгърнато в симфонията на фауната. По течението през отражението на светлините – лодките на обещаното. Някой ден ще ги настигнеш, ще плаваш успоредно с тях, но всъщност– само ще ги гониш. Тя, която ще те усъмнява в младостта ти, в часовете и във времето. Не се вълнувай, това е просто текст. Тя, измислица за предпочитане, не толкова реалност. Тя, на която другите жени ще искат да приличат. Тя, лъжа и прах в очите, непостижима истина. Тя… Никога обезжелана.

В края на следобеда ще я видиш някъде да се мотае. Ще я гали слънцето в апатията на лятото...

Фотография: Катерина Георгиева

Защо... Градът в краката ѝ?
Краката, които разхождаха мъжете по Главната
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!