15 години по-късно „Дзифт“ продължава да възбужда сетивата ни. Въпреки международното фестивално участие и боксофис успех, немалка част от българската публика дамгосва най-добрия жанров български филм като „стил над съдържание“, „претенциозен“ или „лишен от смисъл“.

Любителите на родната кинематография не могат да се оплачат от недостиг на нови филми през последните години, но ето, че лятото се оказа сравнително пусто откъм премиери. В топлите месеци видяхме краткото участие на Захари Бахаров в един от най-скъпите филми на всички времена – „Мисията невъзможна: Пълна разплата – част първа“. В това издание на критичеката рубрика обаче ще припомним за един от любимите ни съвременни български филми – „Дзифт“ на Явор Гърдев.

Погледът е най-бързото нещо, Молец. Веднъж хвърлен, погледът лети със скоростта на светлината и за да се скриеш от него, трябва да превишиш тази скорост. За което няма открит природосъобразен начин.

Само един поглед към „Дзифт“ е достатъчен, за да разберем, че пред нас стои нещо, което не сме свикнали да виждаме в българското кино: култов и безапелационен жанров филм. Високо оценен по време на 30-ото издание на Московския международен кинофестивал, филмът си тръгва със сребърен „Свети Георги“ за най-добра режисура на Явор Гърдев. Председателката на журито Лив Улман го определя като „изключителна смесица от екшън и разяждаща сатира за тоталитарното минало на България от 1960-те“.

Сред многото плюсове на „Дзифт“ тогава е свежият кастинг: увереният Захари Бахаров към онзи момент има само една поява на големия екран, а за ролята на фаталната жена, Ада, е избрана моделката Таня Илиева. Силни са поддържащите изпълнения на ветераните: Михаил Мутафов в ролята на Ван Вурст – Окото, съкилийникът ментор на Молеца, и Джоко Росич в ролята на Отеца. Няма да преувеличим, ако кажем, че сцените с тях доближават филма до гротесковата нео-ноар чувствителност на шедьовър като „Sin City: Град на греха“.

„Дзифт“, както и едноименният роман на Владислав Тодоров, няма как да се понрави на всеки: езикът е мръсен и лепкав, а текстурата на филма е пропита с кръв, слюнка и фекална маса. Тодоров пише сценария на екранизацията едновременно със самия роман, от което печелят и двете произведения. Романът, издаден през 2006 г., е подвижен и кинематографичен, с прецизен диалог, а филмът, чието основно действие се развива в рамките на денонощие, преплита 1960-те години на 20. век с миналото и затворническите преживявания на Молеца двайсет години по-рано. Гласът на Молеца зад кадър е и структурното, и метафизичното лепило на „Дзифт“. Монотонният разказ на протагониста засмуква зрителя в черно-бялата тъкан на историята и го повежда на пътешествие с предизвестен фаталистичен характер.

Сред любимите ни моменти са поредицата от винетки – кратките визуални разкази, наподобяващи материализирани сънища, заснети в зърниста 8-милиметрова филмова лента с по-малък брой кадри в секунда. Отлично решение е вкарването на разказа на гробаря в самото начало на филма – тематична рамка, която моментално настройва зрителя за това, което ще последва.

С вас е извършено убийство.
Убитият е още жив.

Уви, „Дзифт“ продължава да е единственият филм на Явор Гърдев. Опитът в театъра несъмнено му помага да вдъхне екранен живот на стилизирания ретро-соц ноар свят на Владислав Тодоров. Наложилият се от тогава насам битовизъм в българското кино отсъства напълно. Зрителят вижда нови лица. Въпреки скромния си бюджет от 1 200 000 лв., сме свидетели и на разнообразие от локации, които се запечатват в паметта: затворът, градската баня, кабарето, болницата. Основен виновник за тях е и един от титаните на операторското майсторство у нас – Емил Христов („Каръци“, „Ф1.618“). Заснет в три различни киноформата (35 мм, 16 мм и 8 мм), основно с широки анаморфни обективи, визията умело обслужва различните жанрове и тоналности, в които „Дзифт“ оперира.

15 години по-късно „Дзифт“ продължава да възбужда сетивата ни. Въпреки международното фестивално участие и боксофис успех, немалка част от българската публика (включително професионалисти) дамгосва филма като „стил над съдържание“, „претенциозен“ или „лишен от смисъл“. Ако все още не сте се сблъсквали с него, направете си услуга и му дайте шанс. Той може да бъде прекалено вулгарен, ексцентричен, мрачен, жесток или (без)смислен за вашия вкус, но си заслужава всеки залък.

Молецът. Представете си само как лети. Той не лети, а безразборно криволичи. Ако се опитате да начертаете полета на молеца, ще получите неведома скица. Моят живот беше нещо подобно. Всъщност всеки един живот.

„Дзифт“ може да бъде намерен в платформите: gledam.bg, HBO Max и Netflix.