Градът в творчеството на Иван Теофилов е като някакво следващо ниво в разбирането за град – пространство, събрало в себе си всички предходни свои състояния, наслоило ги в паметта на предметите си

Живеенето в Пловдив означава ежедневно очароване. Това е прехласването в някоя захвърлена руина, изтръпването от обкръжението на нещата и онова необяснимо огромно и леко замисляне сред географията на улиците, което идва и си отива неотговорено. И в това благодатно-трагично живеене творчеството е начин за справяне с мащабите на света, които надничат зад фасадите, помахват ти и се прибират обратно в своята спокойна вечност, оставяйки те в нервната краткост на бита.

В ранното творчество на Иван Теофилов Пловдив заема особено място. Стихосбирките „Амфитеатър“ (1968), „Град върху градове“ (1976)  и автоантологията „Богатството от време“ стават причина определението „поет на Пловдив“ да бъде свързано с името на Иван Теофилов, а другите фактори за това вече се опитахме да обясним. Въпреки погрешната склонност за регионализиране на поезията на Теофилов, в неговите стихове може би за пръв път се изгражда една много плътна и цялостна философия на града.

И ме изпълва бавно този град
със своя свят, дълбок и целомъдрен.

Да, Пловдив е физически град, територия от сгради, хора, автомобили. Симфония от напълно естествените шумове от ежедневния ход на бита. Поредното място на Земята, където се редуват изгрев със залез, добро със зло, живот със смърт. Понякога непоносима скука, друг път обаче рядка привилегия. Mожеш да я използваш, да имаш дом, наблюдателна кула към миналото и бъдещето, а можеш и прозаично да се слееш с настоящето. Иван Теофилов наблюдава Пловдив с привилегията на мисълта да вижда и чувства в най-незначителните детайли проявленията на хилядолетните натрупвания от хора, съдби и време.

Ключ. Основа. Склад. Отломък от живот,
съединен с друг живот, неповторим и постоянен.
Живот от камък, от вятър, от гюл, от лоза,
от пръстен на император, от шпори на кон,
от кости на кон, от мраморна пословица,
от римски числа, от шадраван, от мозайка,
от ечемичено зърно, от камък и вятър…

Иван Теофилов успокоява напрежението на епохите, хармонизира безкрайните човешки блъсканици, които, така важни в мига на случването си, утихват, разсейват се от вятъра, а после се наслояват по хълмовете, по стъпалата, по камъка и само надареният със сетивносттна на „мисленето“ човек узнава за тях. „Време, което се отваря към други времена, паралелни на сегашното човешко ежедневие“ –пише Яница Радева в книгата си „Обетован кръг – времена и пространства в поезията на Иван Теофилов“ – „градът е едно сега, което събира минало, настояще и бъдеще“.

Понякога ме обладава радост,
на мислене подобна. Цял изтръпвам
от обкръжението на нещата,
излъчващи замислени сияния.

Животът – „неповторим и постоянен мираж“. Често си мислим, че нашите лични съдби са най-важното нещо на света, но това едва ли важи за града. Много повече от просто територия, Пловдив е духовно ядро, препълнено от значения и смисли, от езици и религии. И тук нашият собствен път изглежда е обречен да ходи все по стари пътеки – да открива все забравеното и нищо ново, да се вглежда в онова, което на много изморени очи вече им е омръзнало да гледат.

Животът на града ни подарява мигове,
но тяхното значение не го засяга: той,
към други мигове запътен, се явява
спасен от погледи и прикован от светлини…

С поетическата метафора „град върху градове“ Иван Теофилов дава едно от най-кратките, но и най-сложни определения за Пловдив. Защото познаваме градовете си като мрачни пространства на екзистенциална самота и отчуждение, виждали сме ги в еуфоричния устрем на събитията, притихнали, шумни, разрушени, но и създаващи се отново. Градът в творчеството на Иван Теофилов е като някакво следващо ниво в разбирането за град – пространство, събрало в себе си всички предходни свои състояния, наслоило ги в паметта на предметите си. Престанал да бъде обект на творчество, Пловдив вече сам е способен да твори, равноправен участник в живота наравно с хората. Мислещ град.

Долавям в съвършеното ти мислене
единството на твоята постройка
с могъществото на бои и форми,
с движението чудно на нещата.

За Иван Теофилов Пловдив е „градче“ – често говори за него с миловиден поглед на място, където дори тревата в гробището е нежна и смъртта е някак по-човешка. Но Пловдив е и „градът“, достоен за думи като могъщество, божества, философия. Градчето и градът са двете съществуващи едновременно визии на мястото, които Теофилов споделя. И невинаги е необходимо това да е действителен град, отвъд абстракцията на езика, въпреки множеството реални места, които Теофилов назовава. Градската универсалия, отразена в личната перспектива на погледа, натрупала паметта от дните, вещите и отминалите животи, е центърът в лирическия свят на „пловдивските“ стихосбирки на Иван Теофилов.

Инстинктивно вдигнал
очите си към бляскавия спомен,
се блъсвам в грубото отвикнало небе
и в тръпнещото тяло се завръщам,
надмогнал възрасти, неща и време…

Но там са Джумаята, Капана, хълмовете, Амфитеатърът, Тракия, историческите названия, имена като Атанас Кръстев, Георги Божилов, Атанас Згалевски, Енчо Пиронков. В тази поезия са географските и духовни ориентири, по които чертаем, рисуваме и оцветяваме себе си. Взирането, спомнянето, усещането, че това, което привидно е само мозайка, шадраван, дърво или просто вятър, носи една много стара тъга и очарование, носи познанието на други хора, живели или просто минали оттук. И ние сме част от всичко и всичко е част от нас, а градът е кръстопътят, който събира през епохите всичките нюанси на това да бъдеш човек и да живееш. Те често прашасват или се променят. Но веднъж виждаме как „един внезапен слънчев лъч се спуща/ и с местене по плочите изписва/ пламтяща арабеска – като знак/ за свойто приземяване. Изчезва“. И се сещаме. И поглеждаме нагоре.

И забелязвам своята усмивка
в усмихнатия свят на битието… |32