Да вярваш, да се развиваш, да се трудиш
юни 14, 2019
Дом, детство, приятелство
юни 14, 2019

Уважение всекиму, страх от никого

Иван Глухчев е легенда. Напук на цялото олекотяване на думата. Част от шампионския отбор на „Ботев“ през 1967. Статистически най-успешният треньор на клуба за всички времена. Човек, в който са се огледали най-знаменитите играчи на страната ни. Онова, което го прави наистина голям обаче не се е случило на терена или на пистата. Глухчев е парче история, защото е изчезващ вид. Скромен, великодушен и до болка влюбен в играта старец. Невъзможен за шаблоните на модерния футбол.

Говорим си с часове. Въпросите ми са бримки, които се опитват да разплетат десетилетния му опит. Затова и този разговор беше така труден за подреждане. Глухчев не спира да се отклонява, сякаш за да потвърди, че може да се разкаже целият през футбола. Преживява като дете отново всичко, което си спомня. Очите му се изцъклят при разказа за „Левски“ и „Берое“, които отнемат титлата на „Ботев“ през 1986. Справедливостта тук никога няма да възтържествува, но ни остава вярата в красотата. Защото, както казва Глухчев, може да се побеждава и красиво… И това е, което има значение – готовността да пишеш поезия на игрището.

Г-н Глухчев, спомняте ли си началото на кариерата си в „,Ботев“?

Когато дойдох в Пловдив, бях едно непознато момче, а в отбора бяха хора като Дерменджиев, Попов, Апостолов, Райко Стойнов, Ненов, Костадинов, Найденов, Карушков и т.н. Бях слушал за тях само по радиото, когато благодарение на Гунди „Ботев“ започна да играе най-хубавия футбол в България. С млади момчета, бързи, технични и резултатни. Бях влюбен в този отбор още преди да дойда в Пловдив. Защото, за разлика от „Спартак“, който стана шампион през 1963 със сила, „Ботев“ побеждаваше с красив и атрактивен футбол. Макар и непознато момче от провинцията, приеха ме добре и започнах да се боря за мястото си. Когато го намерих, Пловдив стана вторият ми дом, а вече може би и първият, и тук ще си умра.

По-старите пловдивчани могат да изредят единайсеторката на „,Ботев“ от 60-те и 70-те дори и насън. Това ли е най-златният период на клуба?

След спечелването на царската купа през 1929, моето поколението сме щастливци, че и в по-новата история отново станахме шампиони на България. И то във време, когато нестоличен отбор да вземе титлата беше равносилно на подвиг. Софийските клубове не само взимаха най-добрите играчи от цялата страна, но и бяха покровителствани от властта. Примерите са безбройни, но ние сме горди, че само с наши футболисти успяхме да преборим онези привилегировани в много отношения отбори.

Каква беше Вашата роля в онзи състав?

Аз съм може би единственият футболист в „Ботев“, който дойде като нападател, в основата на кариерата си беше дефанзивен халф, а през последните си две години попадна в центъра на защитата. Утвърдих се като полузащитник, който умееше да чете играта и да разгадава противниковите атаки, да пресича пасове и да отнема топката, преди да е достигнала до адресата си. Мисля, че в съзнанието на публиката останах точно такъв – наричаха ме „крадеца на праскови“. Треньорите винаги ми даваха задачата да пазя най-добрите футболисти на противника – Жеков от „ЦСКА“, Аспарухов от „Левски“, Богомилов от Варна, Дремсизов от „Черноморец“, Драгомиров от Враца, Бонев от „Локомотив“. А аз бях халф, но играех като стопер. Срещу мен се изправяха страхотни играчи. Това бяха не легенди, а чародеи на футболната игра. Те имаха обаяние като личности, хората ги обожаваха. Но моята задача не се състоеше в това да ги опазя, а да не им позволя да играят с топката. Защото за да играят с нея, все някой трябваше да им я подаде. Точно тук се проявяваше моят нюх. Четях играта. Знаех, че те дебнат топката, но аз предвиждах намерението на халфовете и пресичах пасовете им, изпреварвах ги. Защото Якимов, Бонев и Аспарухов можеха да излъжат целия отбор с топка в краката. Това беше моят принос. Не че съм ги надигравал, целта ми беше да играят по-малко с топката.

Поради доминацията на софийските отбори, а и поради извън футболни причини, в Цар-Симеоновата градина се ражда мохабет, че шампион е всъщност онзи, който завършва трети в първенството. Като треньор се окичвате цели пет пъти с бронзовите медали…

Абсолютно вярно. Беше много трудно да излезеш пред „ЦСКА“, пред „Левски“, че и пред „Славия“, ако щете. Когато станах старши треньор през 1984, първият ни мач беше с „ЦСКА“ на Армията и всеки си мислеше, че ще им легнем като сателит, но това беше дебютът ми, а аз горях от желание да се докажа. С каквато и работа да съм се захващал, винаги съм имал тази амбиция. Затова накарах момчетата да играят за победа. Сложих за централен нападател Ивайло Стойнов, наш юноша, който към онзи момент още не беше записвал мач. Всички очакваха разгромителна загуба, но ние си повярвахме и какво си мислиш, че стана… Бихме ги с 1:0, с гол на Стойнов, а след мача направихме кълбо напред в чест на победата. Два дни по-късно по време на тренировка в Пловдив идват да ме разпитват за това, за тези демонстрации пред министъра на отбраната Добри Джуров. Привикваха ме при шефа на Втора армия генерал Панайотов, а аз нито го познавам, нито нищо. Викам си, сега ще ме разжалват, задето съм бил „ЦСКА“, и то в София. А то какво се случи – наляха ми питие и ме поздравиха за победата. „Чест ви прави, че играхте като истински спортсмени. Показахте, че победителят е този, който може“, бяха думите на генерал Панайотов.

Една от историите зад мотото Ви „,уважение всекиму, но страх от никого“.

Да, изобщо не съм мислил за последствията. В онези години имаше треньори, които се подлагаха, но ние винаги сме излизали за победа. Следващата година отидохме и пак ги бихме. Този път с 3:2. Правехме немислимото, но обърни внимание кои вкараха головете – Благой Блангев – ляв бек, Васко Синов – халф, Петър Зехтински – халф. Три гола на Армията с изцяло нападателен футбол, а не като онзи ден на финала. Да излезеш не да отбиеш номера на терена, а да се опиташ да победиш. Можеш да загубиш, но за какво тренираш тогава, когато в най-важния си мач оставаш безличен? Ето това е нещо, върху което играчите трябва да се замислят. Защо излязоха така? Обидна е не загубата, а начина, по който тя се случи. Това е.

Що за хора бяха Вашите футболисти?

Имах щастието да разполагам с много скромни момчета, изключително добри футболисти. В тях нямаше мания за величие. Това бяха едни обикновени хора, но с огромни умения. Ние нямахме слаб футболист. Даже и по мое време, когато станахме шампиони, имаше добри и по-добри футболисти, но слаби в „Ботев“ нямаше. Така е било винаги, защото ние практикувахме футбол, базиран на стремежа да се играе красиво и със сърце. Трябваше да има горене на терена, да се доставя удоволствие на публиката. Това е мотото на играта на „Ботев“.  Не да се мъчим с всякакви средства в името на победата, дори и с грозен, груб футбол да побеждаваме, напротив. Може да се побеждава и красиво. Затова хората ни харесваха, където и да играехме в страната. Не сме били освирквани от нито една публика. Ползвахме се със симпатия навсякъде, а тя идваше от това, че ние играехме хубав нападателен футбол.

С какво друго е различен онзи футбол от днешния?

Преди всеки футболист имаше своето „аз“. Дерменджиев, бог да го прости – съвременен футболист – и сега да играе в който и да е европейски отбор, ще бъде голяма работа. Повратлив, скоростен, дрибльор, импровизатор. Разбирате ли? Той беше неуловим. Георги Попов – невероятно бърз футболист. Оставяше ги десет метра зад гърба си, а когато стигнеше аутлинията, обръщаше главата и търсеше на кого да я качи, за да направи гол. Добри Ненов, бог да го прости, вълшебникът му викахме. Имаше незабравими извеждащи пасове. 90% от головете на Динко се дължаха на Добри. Виден Апостолов – модерен ляв защитник с добър извеждащ пас, който често се включваше и в атака. А сега в „Ботев“ се откроява само един Тошко Неделев. Стиловете на всички останали си приличат, няма кой да направи разликата. С една дума преди имаше по-ярки личности на терена. Струва ми се, че сега са по-малко.

Каква беше връзката между Вас и привържениците в онези времена?

Много силна и близка. Нашите привърженици тогава бяха много чисти в подкрепата си към отбора. Имаха подход към действията си. Сашо Петковски беше организаторът на нашата публика, той беше тарторът, така да се каже. Агитката ни се славеше открай време със своята интелигентност, темпераментност и находчивост. Хората измисляха всевъзможни начини само и само да въодушевят отбора. Правеха шоу навсякъде и бяха винаги коректни – не чупеха, не трошаха. Въздействаха с лозунги, плакати, знамена и шествия. Пълнеха влаковете, когато играхме в София, но подходът им и към тази изява беше културен и възпитан, а не хулигански. Което не им пречеше да бъдат шумна и впечатляваща агитка и да ни дават криле. Идваха често и на ежедневните ни тренировки, има-няма хиляда души. Ползвахме се с обич и авторитет сред публиката ни, защото я радвахме с отдадеността си. С порива си да защитим себе си и отбора си с игра, а не с други средства, неприсъщи на нашия клуб. Кога някой започва да пише стихове? Когато е влюбен. Така бяхме и ние – влюбени във футбола и готови да пишем поезия на игрището.

Как се отразяваше живеенето Ви в социалистическия лагер на играта Ви на терена, когато пътувахте на запад?

Може би много от младите хора днес няма да разберат какво ще кажа, а то е, че ние нямахме никакво самочувствие, когато излизахме навън. Изявите ни на европейско ниво бяха малко и нямахме почти никакъв опит. А и откъде да го имаме това самочувствие, когато отивахме в Лондон да играем с „Ковънтри“ и още в автобуса на Хийтроу виждахме телевизор. Телевизор, какъвто в България нямахме дори в домовете си. В квартала, ако имаше един, си ходехме на гости, за да го гледаме. И изведнъж виждаме телевизор на обществено място, което ни влияеше зле. Как да излезеш нахакан после на терена? Човек без самочувствие може да свърши работата на половина. Още повече срещу английски отбори, които имахме за божества.

Но все пак сте съумявали да покажете качества и да превъзмогнете тази липса. Няма как да не споменем победата Ви над „Байерн“ Мюнхен като треньор. Има ли нещо, което не знае публиката?

Има една подробност, която не съм разказвал. След първия мач в Германия журналист помоли Удо Латек да направи съпоставка между „Ботев“ от мача с Барселона през 1981 и „Ботев“ от мача с „Байерн“ тогава. Така се случи, че Латек води последователно и двата тима в онези години, но на въпроса отговори, че за пръв път играе срещу нас, че никога не е идвал в България. Не разбрах дали не помнеше, или прояви надменност, но това ме жегна. Очевидно ни подценяваше. Срещу „Барселона“ бях помощник- треньор, а срещу „Байерн“ – старши. На разбора преди реванша в Пловдив казах на индивидуалистите в нашия отбор – Георгиев, Пашев, Зехтински – да ги скъсат от лъжене още от центъра. Мачът започна, а ние започнахме да им разказваме играта. Латек разбра, че тук имаше работа с нестандартни футболисти, нещо, което в Германия трудно се срещаше, и го шокира. 30 минути преди края не спираше да гледа часовника си, защото усещаше, че всеки момент можем да ги отстраним.  Един гол не ни достигна, за да ни запомни завинаги. Нямахме късмет, но обърнете внимание, че в четирите мача срещу тези колоси ние вкарахме пет гола. Ние винаги искахме да играем футбол, футбол, футбол! Защото това е характерно за „Ботев“. Не антифтубол. Пак повтарям – уважение всекиму, но страх от никого. Така исках да мислят и футболистите ми.

Като теглим чертата излиза, че сте вече от 54 години сте свързан с „,Ботев“. Бил сте свидетел на по-голямата част от историята на клуба, посветили сте му живота си…

Това е някаква магия, втори живот, приказка с щастлив край. Едно обикновено момче като мен да дойде в Пловдив от Велинград и да се наложи, а след това и като треньор да постигне успехи, да го възприеме публиката. Да ù бъда полезен, както мога… Това за мен е нещо невероятно. Мога само да благодаря на бай Георги, тогавашния треньор, че ме взе в „Ботев“ и на съдбата, че ми даде възможност да играя с такива добри футболисти. „Ботев“ ме приюти и ми даде криле в живота. Тук създадох дома и семейството си. И до ден днешен се учудвам, когато вървя по Главната, и ме спират хора на преклонна възраст, за да ме поздравяват. Но аз не съм направил нещо кой знае какво, всичко това е благодарение на „Ботев“ и на футбола. |32