Вкусът, този паднал ангел
03/02/2022
10 театрални плаката на Ганчо Ганев
15/02/2022

Възходът на Пловдивския театър през 1970-те

Когато Пловдивският театър няма равен на себе си

След залеза на Младежка сцена Пловдивският театър не изпада в ситуация на криза, а дори напротив – десетилетието, което го очаква, остава в театралната памет на града като Златен период. Натрупванията затова са налице.

През 60-те и 70-те на 20. век в Пловдив работи плеяда от ярки творчески индивидуалности, която обновява и на свой ред разширява възрожденската представа за града като духовен център. За немалка част от имената и процесите тогава вече е ставало дума по страниците на Нула32. Общуването и синергията помежду им несъмнено оказва влияние и ражда своите плодове. Това обаче, което досега може би съзнателно сме пропускали в разказа си, е тъкмо случващото се на сцената на театъра. В настоящия текст прибавяме следващото парченце на пъзела от годините, в които градският театър няма равен на себе си.

1970 – 1971 г.

В началото на сезона на гастрол е поканен режисьорът Любен Гройс, работил дотогава в новосъздадения Смолянски театър, според някои – за назидание. Малка биографична скоба от значение за събитията: като дете на ликвидиран от „народната власт“ детството и юношеството му са осеяни с предизвикателства. На два пъти му е отказано да следва висше образование, а когато най-после е приет във ВИТИЗ, настъпват Унгарските събития от 1956 г. и е изключен заради унгарския произход на баща си. Гората обаче не може да спре да се разлиства. Гройс печели конкурс за създаване на пиеса и е възстановен като студент. Когато завършва, е разпределен в Родопите, далеч от блясъка и суетата на столичните сцени. Честа практика за отстраняване на хора в онези години, която обаче има и своето голямо предимство – отдалечеността от прекия контрол и цензурата на репресивния апарат, съсредоточен в София. Така в края на 50-те години на 20. век се ражда явлението Бургаски театър, това се случва и в Пловдив, а по-късно и на други места в страната. Както пише в своите „Уловени мигове“ Атанас Бояджиев, директор в периода 1975 – 1982 г., Пловдивският театър тогава е освободен от догмите, не се вълнува от соцреализма, а гледа преди всичко доколко пиесата предоставя възможност за ярка театрална и духовна интерпретация. „Не ни плашеха пленуми и идеологически съвещания. После ни гълчеха, но какво от това?“

Първата постановка на Любен Гройс е Шекспировата „Комедия от грешки“. В юбилейната книга „Сто сезона“ драматургът Стефан Янков отбелязва работата на режисьора по следния начин: „Зрялост на утвърден майстор, който в интерпретацията на произведението е далеч от традиционния „прочит“ и по съдържание, и по форма“.

1971 – 1972 г.

Постижението на сезона е „А утрините тук са тихи“ от В. Василев, поставена от стажант-режисьора Пантелей Пантелеев. Още първата изява на дебютанта постига безапелационен успех на Националния преглед на постановки с младежка проблематика. Пантелеев е отличен за режисура, Светослав Генев – за сценография, а артистите Иван Златарев, Цветана Манева, Мария Стефанова, Мая Драгоманска, Величка Георгиева и Паша Берова обират актьорските награди. И макар да знаем, че медалите през социализма, а впрочем и днес, невинаги са най-добрият критерий за стойността на даден артефакт, през следващите години трупата на Пловдивския театър се окичва със завидно количество. Пресата не пести суперлативите си, но не посредством познатата ни днес пиар активност, а със съждения и дълбочина в рецепцията, каквато днес не просто липсва в медиите, но без която културният живот сякаш е осакатен.

1972 – 1973 г.

В началото на сезона Пловдивският театър гостува в Познан и Варшава. Представени са вече споменатата „Комедия от грешки“ и „Майстори“ на Рачо Стоянов с режисьор Асен Шопов (50 години по-късно „Майстори“ отново е част от репертоара със същия режисьор). За главния драматург на театъра в Познан тогава – Анджей Ванат – интерпретацията на Гройс може да се сравнява с най-прочутите по отношение на режисурата спектакли. Следващото сериозно завоевание на Любен Гройс е „Мизантроп“ от Молиер, в което блестят актрисите Цветана Манева (Селимена) и Димитрина Савова (Арсения). Тандемът между Гройс и Манева дава заявки за обещаващото си бъдеще.

1974 – 1975 г.

Сезонът е богат на премиери – цели десет на брой, но големите театрални събития са постановките на Любен Гройс и на младия Иван Добчев, който е поканен на гастрол. Претърпял качествен етап в развитието си, Гройс вече е доказал, че не се бои от експерименти и посяга към „Нора“ на Ибсен – спектакъл, който според Стефан Янков бележи един от творческите върхове на театъра. Участието на Цветана Манева в главната роля е високо оценено. „Тя трябваше да се срещне с образа на Нора, за да разгърне цялата сила на своето дарование“ – пише проф. Гочо Гочев в книгата си „Изкуството на актьора“.

© Ганчо Ганев, плакат
© Ганчо Ганев, плакат

С дълго замислената си работа по провокативната пиеса „Обърни се с гняв назад“ от „сърдития“ Джон Озбърн Иван Добчев затвърждава намерението на ръководството на театъра да го привлече за постоянно в трупата си.

Зарядът на двамата режисьори през сезона обаче не се изчерпва дотук. Гройс започва работа по „Ромео и Жулиета“ и с прочита си предизвиква вълна от противоречиви отзиви сред критици и публика. Иван Добчев поставя „Чичовци“ по драматизацията на Методи Андонов и отново впечатлява с категоричната си режисура. Двете поставени заглавия през сезона заедно с „Дървеница“ от Маяковски два сезона по-късно Добчев окачествява като най-важните му в Пловдив, определили естетиката му за дълго време напред.

1976 – 1977 г.

Режисьорската колегия е съставена от Юлия Огнянова, Уляна Матева, Иван Добчев и Любен Гройс. „И четиримата са заредени с неизтощима творческа енергия, с различен опит, художническа нагласа, с различни, дори взаимоизключващи се работни методологии“ – разказва Стефан Янков в очерка си за сезона. За мощта на колектива свидетелстват и думите на Атанас Бояджиев: „Ако за всеки актьор сме водили битки, то за всеки режисьор, когото искахме, сме отваряли войни“. За изкушените от театралната история е ясно – с такива имена няма как да не очакваш резултати, но какво предизвикателство са те за артистите? Можем само да се възхищаваме на умението им да се приспособяват към изискванията на всяка от тези сложни творчески индивидуалности.

В онзи период на пловдивската сцена се изявяват актрисите Цветана Манева, Илка Зафирова, Северина Тенева, Соня Маркова, Мая Драгоманска, Елена Райнова, Елена Баева, Петя Колчева, Лили Йосифова, Димитрина Савова, Кина Мутафова, актьорите Георги Василев, Илия Секулов, Мариус Донкин, Явор Милушев, Никола Тодев, Георги Пенев, Стефан Бобадов, Ненчо Йовков, Стоян Миндов, Иван Златарев, Димитър Панов и още много др. Пловдивският театър се е превърнал в гара, на която слизат стотици артисти, привлечени от ръководството и талантливата млада режисура, членове на която вече са били Христо Христов, Кръстьо Дойнов, Крикор Азарян, Пантелей Пантелеев, Николай Колев.

© Неизвестен автор, плакат
© Неизвестен автор, плакат

Привлечен от работата на Любен Гройс през 1977 г. е и актьорът Стоян Сърданов, част от трупата на театъра без прекъсване и до днес. „Имах щастието да работя с най-добрите!“ – споделя пред Нула32 Сърданов, който играе в някои от най-запомнящите се заглавия в репертоара тогава. През годините участва още в постановки на Крикор Азарян, Николай Ламбрев, Здравко Митков и десетки други режисьори, но най-високо цени работата си с Любен Гройс.

„Репетициите с него бяха празник. Невероятно добронамерен, учтив и внимателен, таеше огромна любов към артистите, която беше признак, че това, което работим, ще се получи. Вършеше всичко като в най-красивите приказки, представленията му излъчваха истина и любов“ – спомня си с благодарност актьорът. Заедно с актрисата Ивана Папазова през 2004 г. основават школа за актьорско майсторство на името на режисьора за деца от 8 до 12 клас. На реторичния въпрос за избора на патрон Сърданов не се замисля: „Това е еталонът“.

1978 – 1979 г.

За Националния преглед на българската драма и театър Добчев предлага да постави романа „Антихрист“ на Емилиян Станев като сам го адаптира за сцена. Твърди се, че след реализацията му представлението се превръща в най-рецензираното, предизвикало най-много отзиви и изказвания в историята на театъра към онзи момент. Успоредно Любен Гройс подготвя „Босилек за Драгинко“ от Константин Илиев. Изборът на двата текста, с които Пловдивският театър се явява на прегледа, е резултат от последователната политика на ръководството да представя съвременната българска драматургия – в афиша на театъра присъстват още Коста Странджев, Йордан Радичков. Линията на работа по български текстове е оценена на всички нива – „Антихрист“ и „Босилек за Драгинко“ си поделят първите места и на регионалния, и на националния етап на прегледа.

© Ганчо Ганев, плакат
© Ганчо Ганев, плакат

През същата година Цветана Манева изиграва за 150-и път пред публика своята „Нора“. След превъплъщенията ѝ в някои от най-великите женски роли под режисурата на Гройс, сред които още „Ромео и Жулиета“, „Двама на люлката“, „Двамата веронци“, „Албена“, идва време и на „Медея“ от Еврипид. Постановката бележи кулминацията на симбиозата между режисьора и актрисата. Легендарна е срещата на спектакъла с великия Уилям Сароян в София, след която писателят определя изпълнението на Манева като най-доброто от всички, които е гледал в ролята на древногръцката богиня. Няколко години по-късно, през 1982 г., с възстановен от актрисата вариант на постановката се открива сцената на Античния театър, а във в. „Народна култура“ театроведът Никола Вандов пише: „Съизмеримо древни текст и сцена по време на спектакъла си подават ръка и търсещи и намиращи опора един в друг, с лекота преодоляват вековете“.

1979 – 1980 г.

След Националния преглед през 1979 г. немалка част от основното ядро на театъра поема в посока София, вследствие на което трупата се разцепва, а афишът значително обеднява. След десетилетие съвместна работа на пловдивска сцена в театър „Сълза и смях“ преминават Любен Гройс и Цветана Манева. Според самооценката на режисьора, периодът под тепетата съвпада с изцяло с неговото „най-завършено, най-осмислено, най-щастливо творческо време“.

Заслуга за тази златна страница в историята на театъра имат и редица други имена, които може би е рисковано да изброяваме в нашия кратък „Антракт“ – списъците никога не са завършени докрай. През следващия сезон Пловдивският театър отбелязва своя стотен юбилей. Започва нов век: очакванията към най-стария професионален театър на България са заслужено високи.


Фотография: Цветана Манева и Георги Василев в „Нора“ от Хенрик Ибсен, постановка Любен Гройс


Панайот Стефанов
Панайот Стефанов
Завършва журналистика в Софийския университет и се интересува от всичко онова, което я изгражда. Създава Нула32 в плен на заблудата, че познава този град достатъчно добре, за да започне да го разказва. Вярва, че хартията е и ще си остане най-добрият източник на дълбочина, с който разполагаме.