Колелата нервно отскачаха от каменистия път. Каляската беше лошо боядисана, а седалките покрити с ярко оцветена материя. Четири коня в редица теглиха неуморно. блестящите ѝ сини очи, винаги будни, гледаха замислени в далечината. беше достолепна жена. профилът ѝ изящен, посребрените коси дискретно прибрани в кок. Облечена с тъмни цветове, носеше черно-бяла шапка. С нищо не издаваше умората си от дългото пътуване. бе краят на ноември на, скрежът по клоните на дърветата отразяваше плахите слънчеви лъчи, а лъчите – нейните очи.

Преди два дена напуснахме Виена и се отправихме към София със специален влак. С баща ми –  граф Грено, новоназначеният маршал на двореца в София, и майор Винаров бяхме неотлъчно до принцеса Клементина.

На 26 ноември 1887 г. спряхме на сръбско-българската граница, където ни очакваше делегация начело с министър-председателя на България Стефан Стамболов. вече бяха минали малко повече от три месеца, откакто най-младият ѝ син Княз Фердинанд положи клетва и се възкачи на българския престол. Бе дошъл моментът, в който дипломатическата ѝ прозорливост трябваше да помогне на княза в грижите за новоосвободената балканска страна.

Принцеса Клементина е родена в Пале Роял в париж на 8 юни 1817 г. Като дъщеря на Луи Филип, наричан „кралят гражданин“ на Франция, е възпитана в духа на либерализма. Тя е интелигентна и от крехка възраст се интересува от държавни дела. получава най-добро светско образование. Майка ѝ е Мария-Амалия, принцеса на двете Сицилии, Орлеанска херцогиня, която влияе на нейното изключително религиозно образование. Клементина е отраснала в голямо семейство, сред деветимата си братя и сестри. Омъжва се за принц Август-Луи-виктор, херцог Саксонски, принц на Сакс-Кобурггота, с когото имат пет деца. Добре позната и е уважавана от елита на Запада. Тя има влиятелна позиция и пряка връзка с всички властващи семейства в Европа. Прекарва живота си между Париж, Пале Роял, Лондон, Кобург и Виена. А сега тази принцеса пътува по очукания път на една далечна балканска страна, която с нищо не напомня познатия мирис на балните зали.

Клементина не изглеждаше смутена от липсата на железопътни релси по трасето или от старата каляска. Тя попиваше жадно света около себе си. На 70 години не беше изгубила смисъла в живота си. Целенасочена, изпълнена с кураж и трезва преценка.

В два и тридесет часа на 26 ноември 1887 г. бяхме посрещнати тържествено в столицата София. Организирира се голям прием. Фердинанд представи майка си на всички по-видни личности. Само ден по-късно тя вече установи тесни връзки с гражданските и военните власти, благотворителни организации и с малка група от дами, които сформираха светското общество на София.

Клементина започна с реставрацията на двореца. Първата нощ, когато Фердинанд пристигнал, спал само на дюшек. Задачата пред принцесата не беше лесна, но тя се зае енергично с нея. Не след дълго принцеса полина Мерених определи двореца като „най-рафинирания и изключително поддържан в Европа“.

Княгинята се отдаде на благотворителност. Тя харчеше от богатството си за интересите на сина си Фердинанд и за княжеството. вложи 4 милиона френски франка за завършването на последната секция на Ориент Експрес, за да свърже България с пряка железопътна линия от Париж до Цариград. Влакът започна да минава три пъти седмично през столицата. Купи нови вагони, даряваше пари за всевъзможни благотворителни каузи.

На 26 февруари 1888 г. Клементина организира невиждан прием по случай първия рожден ден на княз Фердинанд в България. В продължение на три дни в двореца беше суматоха. Прииждаха хора отвсякъде, приготвяха се най-различни блюда, всички бяха оживени и работиха под зоркия поглед на княгинята. Бях впечатлена как тя превърна голямата бална зала в сцена.

Завесата се вдигна. Клементина стоеше на фотьойл, целият покрит с бял тюл и бродиран с кремове, които изобразяват герба на старата Френска империя. Цялата бе обсипана с диаманти. Беше заобиколена от млади жени и мъже, облечени с традиционни български носии от различни области на страната.  На сцената имаше група от три момичета  с цветовете на трибагреника и други две с цветовете на Кобургите. Бюстът на княза бе поставен върху мраморна колона. Централната фигура - граф Форас, който носеше византийска роба и импреска диадема. Той символизираше царете на средновековната българска държава и сочеше към бюста на Фердинанд.  До самия бюст стоеше момиче, облечено като ангел.

По това време Фердинанд още не беше признат от великите сили. Налагаше се да бъде под денонощна охрана. Животът на княза беше застрашен. Клементина използваше влиятелните си позиции в опити да получи признание за сина си. Времената бяха смутни. Никой не искаше конфликт с Русия и всички чакаха тя да предприеме първата стъпка. Русия обаче искаше свой наместник на българския престол. Нещо, което българите се опитваха да избегнат – руското влияние. С „живата картина“, която Клементина „изрисува“ в балната зала на царския дворец,  напомни на всички кой е Фердинанд и къде се намира България като не пропусна да покаже дълбоката връзка, която българи и Кобурги са изградили и приемствеността между Фердинанд и средновековните царе на България. Сред гражданите княгинята си спечели името „баба Клементина“. Навсякъде бяхме посрещани сърдечно, беше всеобщо уважавана и обичана.

По-рано същата година Княжеският двор се премести в Пловдив. Там климатът бе по-мек. След четиричасово пътуване в специален турски влак, от който два вагона бяха предоставени за лично ползване от Клементина,  пристигнахме на жп гарата. Посрещна ни почетна рота на 9-и пеши пловдивски полк. Князът, майка му и всички, които пътувахме с тях, бяхме очаровани. Няколко дни по-късно на бал във военния клуб, князът оповести назначаването на княгиня Клементина за почетен командир на девети пехотен пловдивски полк. Оттогава той стана известен под името Девети пехотен на Нейно царско величество княгиня Клементина полк. Тя вдигна тост с пожелание за щастие, благородно държание и победи.

Княгинята дари 30 хиляди френски франка за разноските по смяната на униформите и знамената на полка. За себе си също поръча униформа, имаше право да я носи при тържествени случаи. „На любимия ми син от най-верния му войник“ – гласеше надписът на снимка, която увековечи командира на девети пехотен пловдивски полк. жена със строг,но благ поглед. Носи мундир, ушит от синьо английско сукно с копринена подплата, позлатени копчета, украсени с гравиран коронован лъв. Пагоните са от златно генералско шитьо със сребърна цифра „9“. Княгинята поиска да бъдат и пришити четири елипсовдини муски срещу уроки. Войниците от полка започнаха да ги наричат „Клементинци“. На пагоните им бе поставен вензел с буквата „К“.

Клементина харесваше Пловдив. Истинско удоволствие представляваха за нея разходките из Родопите и гостуването у местните земевладелци. По същия начин тя ценеше и своя полк. Като нейна придворна дама понякога имах достъп до личната й кореспонденция, която трябва да отбележа, че беше много. Страстта ѝ към писането на писма проличаваше във факта, че тя негласно се бе заела с почти цялата дипломатическа кореспонденция на двореца. В едно от писмата си до принцеса Мария Фьодоровна Пруска, Клементина разказваше за великденските празници и за полка. „Великден беше чудесен. дадох вечеря на моя полк. Офицерите бяха с нас в една палатка, а войниците седяха в каре около маси пред нас. Чудесна картина и блестящ прием. Вдигнах тост за България и за полка.“ В друго свое писмо до братовчедка си –английската кралица Виктория, тя нарича полка „прекрасен“.

Княгинята имаше големи затруднения с българския език за разлика от княз Фердинанд, който вече говореше свободно и пишеше речите си. На 20 ноември 1892 г. се готвехме да се върнем в София след посещение в Пловдив. Князът и княгинята присъстваха на панихидата на загиналите по време на Сръбско-българската война. След това Фердинанд направи преглед на полка, към който беше зачислен и самият той. Клементина поздрави войниците на български език. След много труд тя успя да произнесе всички думи правилно, мъжете я разбраха и ѝ отговориха. „Аз говорих на български за здравето на полка“ – разказа княгинята на кралица Виктория в едно от писмата си.

Клементина беше от онези жени, които винаги спазват благоприличие. Не си позволяваше фриволности и не се поддаваше на емоциите си. Изключение е денят, в който се роди Борис III. Никога няма да забравя как взе новородения си внук в ръце и в смразяващия зимен януарски ден се появи тържествено на балкона на царския дворец в София. Хората ликуваха. Българският престолнаследник се беше родил. Датата - 18 януари 1894 г.

Появата на борис III се прие добре от Великите сили. Този път нови проблеми разтърсиха двора. религията на новороденото дете, син на католици, но престолонаследник на православна страна. българите, Конституцията и Русия бяха категорични – младият княз трябва да бъде кръстен според православния канон. Запада, Папата и семейството на княгиня Мария-Луиза, съпруга на Фердинанд, настояваха детето да бъде католик. Конституцията беше изменена, кръстиха детето като католик, но закратко. Две години по-късно на 2 февруари 1896 г. в старопрестолния град Велико Търново, Борис III бе кръстен като православен християнин. Негов кръстник бе самият руски цар. жест, с който Фердинанд и българския народ получиха така чаканато признание от Русия, последвана от Турция и западните държави с изключение на Англия и Австро-унгария. Княгинята остана удовлетворена от добре свършената работа.

С годините княгинята напълно изгуби слуха си. В началото си служеше със сребърна фуния, която стана неизменна част от тоалета ѝ. По-късно в единствената й връзка със света се превърнаха бележките. И до днес пазя хилядите малки хартийки с нареждания, поздравления или похвали. Почеркът ѝ беше изящен, точно какъвто се очакваше от жена като нея. Загубата на слуха не я спря да се заеме напълно с възпитанието и образованието на четиримата си внуци след ранната смърт на Мария-Луиза. И въпреки затрудненията тя четеше с тях, пишеше, смяташе... Наученото от нея предаваше на своите любими внуци. Не спираше и да се осведомява по всички държавни въпроси. До последно нито една новина не успя да ѝ убегне.

Новината за нейната смърт не убегна на никого. Пресата по цял свят публикуваше некролози и припомняше живота на Мария Клементина-Каролина-Леополдина-Клотилда, госпожица Божоле, принцеса Ореланска и Август СаксК-обург-гота, княгиня на България.

Напусна ни на 16 февруари 1907 г. Отиде си така, както беше живяла. без да се оплаква, до последно жадба за света. Почина в Кобургския дворец. Два дни порано бяхме отпътували от София за Виена, а оттам трябваше да се отправим за Мантон, Южна Франция. Клементина боледуваше повече от седмица, в Мантон ѝ предстоеше лечение.

Беше събота. Княгинята както обикновено се събуди около 9 часа сутринта. Децата ѝ бяха около нея. Всичко беше приготвено за пътуването. Пътуването, което така и не се състоя. Половин час по-късно сърцето на Клементина спря.

Западът скърбеше за загубата, Изтокът също. България скърбеше. В страната бе обявен траур. Шест месеца за гражданите, месец за полка. Но истинският траур не беше в държавните укази. Беше в сърцата на хората. Българският народ изгуби своята княгиня, която през последните 20 години отдаваше цялата си енергия за благоденствието на страната. Девети полк изгуби своя командир. Добро държание и победи му бе заръчала тя. И той не я подведе.

Най-тежко понесе загубата Фердинанд. Той изгуби майка, приятел и най-доверен съветник. жена, която бе стояло неотлъчно до него през целия му живот.

Княгинята лежеше погребана до мъжа си Август в Кобург. Студено е. Кълновете трева са засипани под заскрежената земя. Слънчевите лъчи не парят, а вятърът е затихнал. Пулсът ти се забавя смутен. Единствено прочита на латинските букви върху надгробната плоча пропуква тишината.

„Дъщеря на крал, самата тя не е кралица, но майка на цар.“