Режисьорският дебют на Биляна Кирилова създава богат портрет на Димитър Воев, без да прибягва до патетика и манипулации.

В живота ми си „суперстар“, със теб по-малко се срамувам.

„Воев“ е пример за това как документалните филми в някои случаи са за предпочитане пред художествените. Идеята да съществува продукция, в която спънат български актьор влиза в кожата на най-култовия (в истинския смисъл на думата) текстописец и фронтмен, с когото страната ни се гордее, звучи като безгранична наглост.

За сметка на това документалният „Воев“ е наистина чудесен.

Режисьорският дебют на Биляна Кирилова покрива активните години на вокалиста, простирайки се от джаз дуета „Воцек и Чугра“, създаването на „Кале“ с Васил Гюров и стига, разбира се, до революционната „Нова генерация“. Умелата спойка между архивни кадри, интервюта с близки приятели, родители и съратници, както и интелигентната употреба на музиката в точните моменти, създава богат портрет на Димитър Воев, без да прибягват до патетика и манипулации. Достойно допълнение към филма е и книгата „Непрочетено“, която наскоро излезе под логото на издателство „Парадокс“ и която включва първите тетрадки на вокалиста, изобилстващи от поезия, мисли, фотографии от разголената душа на един изключителен дух.

Обесете се в неделя, това е най-добре. Никой няма да ви гледа – всеки себе си чете.

Големият проблем на биографичните филми е без съмнение идеализирането, едностранчивият поглед, излъсканото
огледало, в което виждаме как някакъв фалшив човек суетно се оглежда. Което би било пагубно, би създало пълен дисонанс с всичко, зад което стои името Димитър Воев – свобода, индивидуализъм, създаване на чисто, безкомпромисно изкуство. И такъв го виждаме тук, безспорно особняк, инакомислещ, саможив, но в никакъв случай далеч от хората.

Изненадващо е колко позитивен и дори щастлив изглежда Воев, когото незапознати свързват единствено с депресии, самота и дори (погрешно) с прием на наркотици.

Виждаме го като човек, който искрено обича това, човек, когото единствено смъртта може да раздели от тази любов. Единственият момент, когато прозира някакво отчаяние, е когато близките му, хората от групата, решават да заминат за чужбина. Това прави „Воев“ и филм, който надхвърля биографичния жанр и се докосва до проблема с емиграцията. За разлика от сухата социологическа лекция, едно добре издържано художествено произведение или в случая документ, съумяват да вникнат дълбоко в разочарованието и болката от загубата.

А ваш‘то сърце се разтваря в чиния за „сръбско“, „хеви метъл“ и гроздова ракия.

Колкото и да е ценен като артефакт от миналото, филмът „Воев“ насърчава да продължаваме тази линия на свобода и будна мисъл, тъй като битката за тези ценности ще съществува, докато сме хора. Посредствеността, лъжите, злоупотребата с власт са все така актуални в обществото ни и по щастливо стечение на обстоятелствата помним хора като Димитър Воев, които, въпреки спънките, успяват да предадат факела на следващото поколение. Защото са действително безсмъртни. Думите им пулсират със същата сила в младите сърца, както е било преди 30 години.

Още от критическата рубрика на Нула32:

А ти знаеш ли изобщо коя е Петя Дубарова?

Захвърлени в природата

Завръщане в Пловдив, без никой да ви пита

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“