Вкусът, този паднал ангел

Да се довериш на мечтите
30/01/2022
Възходът на Пловдивския театър през 1970-те
09/02/2022

Вкусът, този паднал ангел

Животът трябва да бъде критикуван, за да бъде подобрен. Съобразявам връзката между театър и вкус. Вземам предвид бързото, ускорено развитие на театъра, допущам успоредната промяна на вкуса. (...) Но провокацията не бива да достига степента, където тотално се скъсват връзките между артисти и публика.

По някои от сцените на света, а напоследък тук-таме и у нас се забелязва активен процес против романтичното, поетичното и философското начало. Най-общо казано – против високите категории, психологически и нравствено-етично. Примитивизиране на духовния живот, лумпенизиране на поведението, огрубяване на фактурата. Преди това явление да стане неприемливо, то е имало свои основания, свой „бунт“. Причините сигурно са много или поне – сложни. Да се спрем на тези, които най-лесно могат да се открият. До крайност се стига, когато се отрича друга крайност. Фалшивата патетика, сладникавата красота, студеното мъдруване, представяни съответно като романтика, поезия и философия, стоят в основата на този протест. Явлението не е ново, веднъж то се осъществи, да речем, в края на 50-те и началото на 60-те години. Но сигурно недостатъчно резултатно, за да се наложи след двадесет и пет години да се повтаря. А може би всяко поколение преразглежда стойностите, предлага свои правило по свой вкус. Нова представа за романтично, поетично, философско. Склонен съм да се присъединя в критичното отношение към остарялото, „демодираното“ и да приема новата тенденция. Но… донякъде. Според мене подобен бунт има смисъл само тогава, когато засяга изразните средства и театралните похвати, защото те са, които остаряват и престават да въздействат. И ако се стига до крайност на пренебрегване, заличаване на стойности от съдържанието, на прекрасни душевни пориви и човешки качества, то е, защото животът на остарелите средства и похвати нерядко упорито, изкуствено се удължава до онзи момент, в който те се изпразват от съдържание. Тогава всъщност „бунтът“ нищо не унищожава, тъй като липсата на едно съдържание се замества с липса на друго съдържание.

Нарушената театралност е трябвало да бъде възстановена и в най-добрите постановки „след бунта“ процентите романтика, поезия, мисъл са запазени. Употребени са само нови средства и похвати, понякога груби, наистина „неглижирани“, съответстващи на откровеността на съвременния живот. Нека употребим друго понятие вместо „огрубяване“, може би „естественост“ е по-точно. Под нея благородството на вълненията и съвършенството на мисълта остават непокътнати. Но веднъж уточнен по този начин, принципът поставя допълнителни въпроси и един от тях е: „Чия откровеност върши най-много работа?“.

„… императорският Бургтеатър беше за виенчанина, за австриеца повече от проста сцена, върху която играеха актьори; той беше микрокосмос, който отразява макрокосмоса; пъстрият отблясък, в който се оглежда обществото, единичният верен „кортиджиано“ на добрия вкус – пише Стефан Цвайг в „Светът от вчера“ – По дворцовия актьор зрителят виждаше как да се облича, как да влиза в стаята, как да разговаря, коя дума бива да употребява като човек с вкус и коя да избягва; сцената вместо да бъде само място за забава, беше говорно и пластично ръководство за доброто държание, за правилното произношение и ореол на почит окръжаваше всичко, което беше дори в най-отдалечена връзка с придворния театър…“ Днес след вглъбената, дъблоко духовна задача, която Станиславски отреди на театралното изкуство, след социалната просветеност, внесена от Брехт, подобно предназначение на театъра, като описаното от Цвайг, звучи смешно, даже „гардеробно“, „банално“. Усилията да се разкраси животът на сцената не са театрални по природа. Достолепното поведение може да бъде обект на изследване, и то на комедийно-сатирично, но не и препоръчано за подражание. Животът трябва да бъде критикуван, за да бъде подобрен. Съобразявам връзката между театър и вкус. Вземам предвид бързото, ускорено развитие на театъра, допущам успоредната промяна на вкуса. Може би онези представления наричаме „етапни“, които пораждат напрежение у публиката, носят ново „подобрение“ на вкуса. Но провокацията не бива да достига степента, където тотално се скъсват връзките между артисти и публика. Подобен вкус не може да опосредства желаната идея, напротив – свеждайки до минимум общуването, той я прави ненужна, мъртва. Като спазва едно капризно равновесие между „приятно“ и „неприятно“, вкусът е в правопропорционална зависимост от желанието ни да бъдем убедителни и разбрани. Противопоказен е онзи вкус, който откъсва сцената от залата.

Преди повече от десет години, когато за пръв път се срещнах с изкуството на Любимов, моите представи не само за вкус и мярка, а и за театър изобщо претърпяха истински трус. В постановката му „Пугачов“ по Есенин мужиците на сцената се блъскаха, тичаха, биеха, влачеха тежката „автентична“ желязна верига. По големите им тела се лееха потоци пот. Гласовете им бяха груби, дрезгави. С много страдания и неизразим копнеж те воюваха за отнетата свобода. По същото време гледах пиесата на Марлоу „Едуард II“, представена от Кеймбриджката театрална трупа. След представлението потърсих в пиесата как е описано екзекутирането на Едуард. Ремарката се състои от едно кратко изречение. В иначе сдържаната, аскетична постановка актът на екзекуцията беше осъществен подробно, разтърсващо. Отново не бях подготвен за подобно зрелище, нямах подстъпи да го възприема веднага. Доста по-късно се приближих до идеята за потресението на човешката жестокост и нейното гневно отрицание. Самата екзекуция като проява на вкус беше извън обикновените представи, но за нея не биваше да се съди откъснато. В съчетание с всичко до нея и след нея тя не оставаше само с въздействието, което оказва грубата действителност, а се превръщаше в изкуство. С други думи, влизаме в нормите на вкуса.

Театърът наистина е ярко, дръзко, „плебейско“ изкуство, но то не е „просташко“. Вкусът е тънка мярка между извисеното и грозното, която трудно се улучва. Понякога за вкуса по нашите сцени може да се говори като за паднал ангел. В тази връзка има изказани редица съображения и възражения от срамежливи театроведки, нравствени ритористи-театроведи, бунтарстващи режисьори-прощъпалници… Не е това, не е това. Въпросният вкус е някъде сред пластовете на съвременната интелигенция. На най-безкористната, най-целенасочената част от нея, чужда на тщеславие и празен шум, способна да види всичко на сцената, но можеща от намек, от знак да си изгради сложна, богата асоциация. От типа на Чехов и Горки. Без да си срамежлив – да бъдеш съществен, с изискан профил.

7 октомври 1980 г.


Фотография: Архивен фонд на БНР


gdpr-image
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.
Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Получавайте първи авторските материали на списанието и препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Успешно записване! Благодарим!