Чувство за историчност
октомври 31, 2019
Очарованието на погледа
ноември 5, 2019

Вратата, която не можем да отворим

Йордан Велчев е от онези богатства на Пловдив, с които малко градове по света могат да се похвалят. „Анонимни жития“, „Градът между Изтока и Запада“ и титаничният тритомник „Балканският човек“ са големите епоси, в които Йордан Велчев изпраща лирическия си човек да търси една тайна и една врата.

Да започнем с уговорката, че този разговор не е толкова за историята на Пловдив, колкото за Вашата лична история, за това къде се пресичат двете.

Това е ключът. И досега не мога да си обясня какво е това влечение към паметта. Къщата на единия от дядовците ми в Копривщица беше до Любен-Каравеловата, делеше ги един зид. Играл съм си там като малък, а по-късно, когато ходехме с трабанта в онази посока и се изкачвахме от Стрелча към Сополивите камъни, по някакъв странен начин винаги се разплаквах. Идваше ми нещо отвътре и започвах да пея „Хубаво си, моя горо“. Качвахме се горе на платото и слушахме тишината. Много е странно, защото вуйчо ми ми е разказвал как, като са тръгвали с майка ми през 30-те години на 20. век с каруцата, конярът спирал на същото плато, разпрягал конете и те, невръстни, гледали осеяното със звезди небе, докато се съмне, като омагьосани. Същевременно със същите тези очи вуйчо ми е виждал някакви много възрастни мъже как влизат в двора на Любен Каравелов, коленичат и започват да пеят „Хубава си, моя горо“. Може би от всички тези работи, които съм чул, и много от които съм забравил, идва това разплакване. Страхотно вълнение, и то доста преди да стигнеш горе. Разказваха ми и как, докато спели, ги будело някакво „туп-туп-туп“. Това били плодовете, които падали в нашия двор от крушата, засадена от самия Любен Каравелов в техния двор. Падат крушите и тупат долу. Наскоро бях в Копривщица, същото дърво май още стои там.

Такива тайни неща, които сами се превръщат в стихотворения – „дирещ обратната страна на земята, чоплейки с лопатка пръстта в градината“. Това също е истина. Като много малък помня как сам чоплех с лопатка до пътеката в пловдивския ни двор, за да стигна обратната страна на земята и бях убеден, че ще я стигна. И може би във всичките тия асоциативни истории, които разказвам, стои тайната, която ме е направила такъв, какъвто съм, но го разбирам едва сега. Живял съм го и съм го дишал това, без въобще да се замислям. И пак не мога да си отговоря на въпроса  защо аджеба се осмелих да посегна към тези 2000 години история, описани в „Градът и „Балканският човек“.

Може би в тези няколко хиляди страници стои едно момче, което чопли с лопатката и се разплаква… Но в същото време, без то да има нищо общо с разни патриотизми, национализми и т.н. Родолюбието е мълчание, то е отношение към света като към свещенодействие, но насочено не толкова към миналото, да възкресяваш онези поколения, за които никой няма да си спомни, както и за нас, а просто да го описваш обърнато към живия човек, да ги направиш тях, мъртвите, живи по начин, по който ние си седим сега и си пием кафето така, както са си пили кафето и отпреди 1000 години. Да, те са били абсолютно същите хора, с абсолютно същите копнежи. И ние казваме – това било робство, това било владичество, българите били най-велики и т.н. Българите са бежанци, те идват тук от 7. век насам, но преди това има още 6-7000 години летопис на много по-ранни местни хора, чиито наследници сме всички ние. Но не като род или националност, а като нещо много по-висше, което е човечеството. Това е смисълът, а не в отделния етнос, макар и да сме рож-би на нашите деди, които не е ясно какви са.

Другият ми дядо, полковник, участник във всички войни за национално обединение, временно командир на прочутия Трети пехотен бдински полк, за който е песента „Бдинци, лъвове, титани, в битката при Чаталджа, е роден е 1861-а и умира 1949-а. Почива няколко месеца след като съм се родил, но за кратко двамата с него сме дишали един и същи въздух. Което е удивително – да си живял редом с човек, роден по времето, когато Раковски прави първата си легия, и чиито три имена нося. И като се замислим, всъщност онова време не е толкова далече. И ето ме сега – внук на човек, роден в средата на 19. век, и имам наглостта да крача жив и здрав и през 2019-а година. Това чувство го има и в стиховете ми между редовете – усещането за смиреност и за огромно уважение към тези, които аз не познавам, както и никой съвременник не ги познава, но благодарение на които в края на краищата ни е дарено да живеем днес. Дължим им страхотно много. А не да ги правим на роби, въобще не са били. Били са живи хора, които са се радвали по същия начин, както ние се радваме, и са плакали по същия начин, както плачем и ние. Не сме виновни за това, че сме родени.

Накратко се разходихте из всичките ни въпроси.

Няма конкретен въпрос, нито конкретен отговор. Цяло чудо е живеенето на човек. Да се събудя сутринта възприемам за чудо. И вече въобще не ми е нужно дори да пиша. Просто ставам и гледам облаците, отварям вратата и усещам все още острия раннопролетен мирис, дъха на живота. Само преди няколко дни ето тези дървета отвън нямаха нито едно листо, а съм ги дебнел и никога не съм видял как става така, че за един-два дена изведнъж бухва в зелено всичко. Ние сме част от тази природа, от силата ѝ. Тя съществува във всеки един от нас. Тази сила, която кара дървото да ражда листата и плодовете си. Ние сме част от нея, обаче сме забравили. Ако човек се огледа в себе си, усеща страхотните сили, които са му дарени, като че ли някакво листенце ще излезе от самия него. Дали ще е книга, мелодия или просто едно възхищение от това, което вижда окото… От света. И всичко това отново е свързано със сълзите на Сополивите камъни. С тази мелодия на онези старци, които продължават да пеят. Изумително е. Но тези сълзи не са от радост, не са от изумление, не са от тъга, а идват от самата природа, от соковете на земята. Защото ние сме природа в края на краищата и трябва да знаем, че в себе си имаме огромни енергии, които в никакъв случай не трябва да пропиляваме. Трябва да си задаваме въпроси, да уважаваме природата в себе си, да бъдем проветрени и просветлени, а не изпълнени с омраза, със завист и злоба, с които е изпълнен нашият живот. Но така… Няма да се научим да живеем като природата. Обществата не са се научили, сякаш не искат. Тази алчност да имаш, да притежаваш…

Кой е най-яркият Ви спомен от града от юношеските Ви години?

Копаенето. Много ясно помня мястото. Къщата ни беше до Трети милиционерски участък, делеше ги една тухлена ограда. Нощно време чувах „олееле“, „оооо“… Имаше една слива, на която се качвах, за да видя какво става. Виждаше се малкото вътрешно дворче на милицията. Там са биели някого, тези стенания още звучат в ушите ми. Много по-късно си отговорих какво е било, какво се е случвало. Точно от това дворче след Девети веднага комунистите са извеждали хората и са ги разстрелвали край Марица до железопътния мост. На един приятел баща му е бил там, в двора, със завързани очи, но един от милиционерите го познал. След няколко часа извели чичо Боре, оцелял, но на цената на един етаж от къщата на баща му. Затова и винаги съм се чудел защо на втория етаж на къщата на моя приятел живеят хора с друга фамилия. Комунистическо семейство, спазарило на цената на един имот живота на чичо Боре.  Такова съчетание. Това копаене…  И тези викове, които съм чувал като момче на 4-5-годишна възраст отвъд тухлената стена на един отдавна несъществуващ двор.

А коя беше Вашата родна махала?

Дядовата къща на баща ми, синът на полковника, в която живеех, бе в началото на Съдийския квартал, на улица „Константин Величков 4, но аз съм роден в подножието на Сахат тепе, на улица „Константин Фотинов 20,  където известно време бяхме под наем, докато в дома ни живееха чужди хора. Дядо ми и баба ми, произхождаща от стар и известен Свищовски род, по-рано  са живели на ул. „Хан Аспарух“ в София, срещу НДК, точно срещу старите казарми. И по някакво странно съчетание на обстоятелствата всички тези улици също влизат в маршрута Копривщица – Самоков – Свищов – Перущица – Мачин в хоризонтала, по вертикала – един бог знае къде отиват. Всъщност от тези пътища и съдби по белега на кръвта съм останал аз. Като някакво сладко мъчение е, такова едно… Тайна, която цял живот съм се опитвал да разбуля. Знам, че няма да я разбуля, но така съм се враснал в нея. Човек не може да избяга от съдбата си и да иска. Има някаква висша сила, която бди над нас, която ни помага да постигнем нещо и да си отговорим на големите въпроси без думи, само на себе си. Но трябва да го желаем силно.

Спомняте ли си първата история, която разказахте?

Не, но цял живот много бавно и мъчително съм писал стихове. И в един момент не знам какво се случи, 1981-а да е било, малко преди да излезе втората ми стихосбирка „Нощна азбука“, преживях катарзис, питах се дали да продължа да живея. Тогава с хонорара от книгата излязох една година в неплатен отпуск. Забих се на един таван и започнах да пиша, без да знам какво. Текст, който нямаше нов ред. Тогава написах „Анонимни жития“. Разбрах, че стиховете не са достатъчни да се изразиш. Не е само това. Започнах да се уча на хоризонтално писане, което е много сложно, но за това помага поезията и чувството за музика, за ритъм. Да напишеш 3000 страници никак не е лесна работа, не е и трудна, но въпросът е, че трябва да ги напишеш и да задържиш с всеки ред вниманието на този, който чете. Да сменяш гледните точки, дори в две съседни изречения, да го провокираш, после пак да се връщаш. Много сложна организация, която не е плод на ума, а на вътрешен усет, на натрупвания и на себеотдаденост в текста. Живееш там.

Коя е вратата, на която сте чукали най-дълго?

Вратата, зад която е тайната може би. Тайната на живота, на предците ни. Като стана дума за вратата, в „Балканския човек“ имам цяла отделна книга, която се казва „Вратата“. Вратата от 1981-а и вратата от 1999-а не е една и съща. Не мога да обясня каква е връзката, но тя е там във всички случаи. Автобиографична връзка, за която не мога да отговоря. И стиховете, и прозата, и въобще всичко това не възприемам като различно писане. То е едно и също. Не можеш да ги отделиш едно от друго. Като че ли и „Градът, и „Балканският човек“ се съдържат в междуредията на стиховете ми, като обяснителни бележки. Освен  тези 3000 страници непременно има още, но те са вече неведоми и там е вратата, която не може да се отвори, но на която трябва да се опитаме поне да почукаме, поне да направим жеста.

Както онази врата, за която имате ключ, но вече не съществува.

Това също. Докато учех в университета, живеех в една стара къща във Велико Търново. Когато завърших, хазяинът ми каза, че от тук насетне няма да дава повече стаята ми под наем. Каза ми да задържа ключа и когато идвам, да отсядам там. Години наред ходехме на литературни четения в града всяка пролет с Борето Христов, Марин, Таньо, Паруш, Панко и останалите литературни приятели. Влизах в стаята и бях у дома си. Днес къщата вече отдавна я няма, но аз пазя ключа. И това  е истина – един човек с ключ, за който не съществува врата. По странен начин това е финалът на едно от стихотворенията ми, което е за Хьолдерлин – също едно чудо. Еманацията на германския дух, авторът на „Хиперион, един от най-великите  поети, живял в стая като студент в Тюбинген с Хегел и Шелинг. Тримата в една стая. Хьолдерлин е изключителен. И тези врати, ключове… По неведоми пътища се озовах в Тюбинген за четири дни. Ходих в онази къща, през чиято врата е минавал и той цели 37 години. Някоя сила ме бе запратила съвсем неслучайно там.  И не мога да обясня защо, може би, както  казва Кант – „аз се опитвах да уловя невидимия живот между вейките и листата“. Същата тайна, която се е опитвал да разгадае и Хьолдерлин, за чието писане Ницше казва, че е най-висшата художествена еманация на германския дух. И ето така, аз нямам чувството, че живея тук и сега в момента. Аз живея в Копривщица, живея в Пловдив, живея и в Тюбинген. Да, едновременно…

И в Пловдив. А има ли такова нещо като пловдивчанин?

Има. Не знам какво е, но го има. Макар все се повече да го няма, защото Пловдив се напълни с пришълци, започва да става като София. Аз съм роден 1949-а, което значи в детството ми все още живи са били хората, родени в 19. век, някои от които са градили тези великолепни къщи. Те са били живи и аз съм им гостувал вероятно, но това няма никакво значение. Живял съм с тях, сред тях. Този град е особена нощва. Тези хълмове, реката и всичките неща, скрити под земята, които още не са разкрити и никога няма да бъдат. Руините на пловдивските стари градове стоят отдолу и излъчват нещо, което по особен начин ни прави пловдивчани и създава духа на мястото. А пловдивският дух е средиземноморски, обърнат е с лице към Егейско море. Когато бях в Авдира, древната Абдера на Демокрит и Протагор, посетих местния археологически музей. На последния му етаж видях карта, която ме изуми. На нея беше описан културният ареал на Абдера, в който влизат островите Тасос, Самотраки, Лемнос, а като тръгнеш нагоре с най-голямата точка е отбелязан именно Филипопол. Това обяснява защо в Пловдив от 6-5. век пр. Хр. са намерени страшно много монети от Абдера и Тасос от онова време. Сложил съм изображения на две от тях в „Балканския човек“, в който уж става дума за 14 – 17 век, но всъщност е амалгама на всичко, случило се тук през хилядолетията.

Това е Пловдив, но „Балканският човек“ не е текст за града. Това е книга за духовната история на цивилизацията. Пловдив е използван само като повод. Защото, ако седнеш да разказваш историята на света като хронология, не би могъл да я разкажеш. Това важи за всичко, което пише човек. Има една мисъл, която казва така: „пространството е средата на вписване на най-бавните колебания, които историята познава“. И за да разкажеш истории, много по-достоверно е, когато ги опредметиш, когато минат през един средищен град. И през Траянови врата, както се движи от хилядолетия историята на Балканите. По този начин можеш да разкажеш цялата история на света. Не обичам тупането в гърдите, но истината е, че през Пловдив като локален център са минали всичките цивилизационни натрупвания.

Този постоянен живот в ежедневието сред руини  и минало…

Никога не съм имал усещането, че живея сред минало. Никога, нито за секунда. Но годините минават и човек започва да си задава все повече въпроси. Благодат е да живееш тук. Дори заради едната разходка, която е чисто физическо усещане. Колкото пъти се качиш на хълмовете, като седнеш на камъка, колкото и да си напрегнат, напрежението изчезва. Просто седиш, сякаш нещо изсмуква всички отрови, които носиш като човек, но ти не го усещаш. Стоиш и си блееш, гледаш света. То ти помага да живееш, ведно с всички посоки.

А има ли друга страна тази благодат, че живеем тук, сред толкова много истории?

Ние не живеем чрез миналото. Живеем си живота и не е нужно дори да знаем, че се намираме сред толкова история. Имам усещането, че хълмовете и къщите, и реката ни гледат с някаква доброжелателна насмешливост – допускат ни да минем, знаят, че сме временни, че те са, които ще останат извечно, но ни позволяват, дават ни възможност, ако имаме очи, просто да се усетим като част от общото време на света. Ей такова усещане. И като махнем хората, ако щат индийци да дойдат тук, това няма значение, градът си остава, той е независим и е извън всякакви политики, обществени строеве и етноси. Градът – като нещо изумително, каквото е вечността.

Защо сме обречени да оставаме на бреговете на реката?

Защото не можем да отворим вратата. Реката може да бъде разбрана само ако влезем в нея, но не ни е съдено, нито да успеем да отворим вратата към водите й. И може би в това се крие красотата на живеенето – да не забравяме, че винаги има някаква тайна. Ако знаем състава на този облак, физическата му формула, какво ще помогне това на усещането ни за него. Ще знаем това, каквото знае целият съвременен свят, който отива в света на формулите, като забравя за първородността на голямата тайна. Съвременният свят е оголен свят на разума, на разсъжденията, но не и на душата,  докато на Изток е обратното. Тези два свята са се скъсали и е много трудно да разберем един персиец, който мисли във вертикалата. Хьолдерлин го е написал отдавна. Неговият Хиперион стои над руините на древна Атина и ги наблюдава като призрак на гигантско корабокрушение. И в едно писмо разсъждава: човекът на Запада е човекът на разума – преди да усети , че има душа, той се научава да разсъждава. Обаче разумът не е друго освен един прост надзирател над безконечната работа на калфите и чираците, без да знае повече от тях какво ще се роди накрая от цялата тая работа. А човекът на Изтока, добавя поетът, преди да се научи да разсъждава, е приучен да се моли. Според Хьолдерлин, единственият цялостен човек в историята на света е бил човекът на антична Гърция, където, ще се осмеля да добавя аз, разумът и духът на човек живеят прегърнати като в неразрушима прегръдка. Хьолдерлин описва това по блестящ начин в една много тънка, но велика книжка. Та така.

Според мен за това трябва да се разговаря. Не че е престъпно за друго, напротив. Важно е да пишеш за големите събития, но не по-малко важно е да опишеш ей тази холна маса, дори цветовете на тези шарки по покривката й. Това е летописната памет, но когато навържеш тези подробности, имаш възможността чрез тях като първичен текст да си отговаряш и да търсиш взаимовръзките между всички други неща. Както е в живота, в любовта, в ежедневието ни, което се състои от същите връзки, от които се състои и историята. Своеобразното творене на цивилизацията. С раждането и умирането ѝ. Възход, упадък, смърт – така ще се случи и с нашия свят. Може би ще загине наведнъж, а не на части, за да дойдат други. Светът стана глобално село и може да е за добро, но може и да не е. Ако можем да отворим вратата, ще разберем, но не можем.

Чакаме ли варварите като Кавафис?

Цивилизациите се сменят и светът се движи по същия начин, както в стихотворението на Кавафис. Варварите не са непременно лошо нещо, те са много кървави (нима цивилизованият 20 в. не е най-кървавият от всички предходни), но носят и обновление. Когато една стара империя загива, значи, че тя вече е изживяла своя възход, както се случва и с човешкия живот. Всички са загинали по този начин, а след тях просто идват други. Де факто варварите взимат обаче за основа на своя живот градовете на победените, повтарят нравите и законите на старите цивилизации, идещи още от времето на Хамурапи.  Някои повтарят, други променят леко.

Страшно е, че се отнасяме към миналото като към някакво мъртво и по-нисше нещо, та там са заровени всички мъдрости, на които дължим себе си. Има една фраза, която гласи, че между 15. век пр. Хр. и 15. век сл. Хр. са казани всички велики мисли. Всички велики открития са направени. Всичко нужно на човека е промислено  точно в периода на тези 3000 години. И оттам насам започва периода на дробене. Така, че „миналото не е чужда страна“. Това са някакви закодирани послания, които ги пише в книгите, но ти не трябва да ги търсиш с голия си разсъдък – а да пишеш за тях по волята на сърцето. Когато се ровиш в старите текстове, за да продължиш да го правиш и на другия ден, ги намираш.

(Пушим и пием кафе 5 минути).

Херменгилд Шкорпил, който е ботаник и геолог, в  края на 19 в. изследва и описва състава на пловдивските хълмове. Казва още, че когато копали, за  да търсят извора за бирата на фабрика „Каменица, достигат до дълбочина 55 метра и на дъното откриват черупки от сладководни миди. Цитира още какви растения виреят по скалите на хълмовете и се оказва, че сред тях има средноевропейски, но и персийски, и средиземноморски видове. Като навържеш  нещата, излиза, че склоновете на скалите са обърнати към Средиземно море. Затова като мине човек Траянови врата и слезе насам, усеща такъв особен полъх. Пловдив не е котловинен град, а е свързан с оттатък, с морето. Хълмовете му са видимата част на една огромна скала, простряна на югоизток. Това са върховете ѝ, а покрай тях минава Марица, която с трите си заливни тераси е била огромна река. Страхотно място. Има тайни, които по някакъв начин, дори и да не знаеш всичко това, създават усещане за място, където човек се чувства като избран.

Върховете и реката – това ли са символите на града?

Те са неговата люлка. Самите хълмове в неолита и после са били смятани за свещени камъни. Вярвали са, че точно там, където земята допира небето, е сакралното място на докосване до божественото. Това идва още от древните вавилонци. Тоест, тези хълмове на Пловдив са свещените места, които именно са привличали първите заселници, после племената, накрая народите. Тук, където има вода и хълм, може да има живот и светилище. Защото човек не може да живее без Бог или без вяра в нещо свише. Иначе не би съществувало човечеството. Без надежда. И така – Пловдив е такова място.

И как се отнасяме към всичко това днес?

Ние го рушим. Да издълбаеш хълм, за да построиш мол. Не знам дали въобще в историята на цивилизацията има такъв абсурд. Не да го построиш мола на една почва, както си му е редът, а да къртиш в продължение на години с взривове. Все едно да свалиш Бунарджика, за да построиш извисена над града тоалетна с асансьори. Хубавото ще е, че поне няма повече да стърчи там окупаторът с шмайзера… Трябва да си пълен тъпак. Затова, че го позволихме, българите трябва да кандидатстваме за Гинес. Световно откритие в архитектурната мисъл. Ужасява ме… Изумителна простотия!

И въпреки това, ние си мислим, че сме вечни, не градът. Докато градът ни гледа със снизходителна насмешливост. Какво не е съборено – Куршум хан, през „Аптека Марица“, през Дом „Кудоглу… Толкова много е рушено и въпреки това градът остава. И ще си остане и когато и от нас няма да остане дори прашинка.

А има ли нещо ново, което създаваме и което ще остане? От нашето време. Какво ще разкаже историкът за нас?

Той няма да разкаже за нас. Ние ще бъдем анонимни. Затова най-важното е човек сега да живее. Докато диша, да осмисля собствения си живот. Да го обогатява и да го развива редом с ближния, с приятелите, с любимата и да го живее истински. Другото няма смисъл. А какво ще остане след нас, не знам. Странно е. Не ми се иска да останат тези зидани без въображение нови сгради-спални, но това е естественото развитие за един град, в който идват и се заселват хора  от цяла България, хора с чужд на града манталитет. И все пак нормално е да никнат тези кооперации. Като белег на времето ни. Но това е някаква разхвърлена, нехармонична, еклектична архитектура. Ако по нея ще съдят за нас след векове, ще остане, че и душата ни е била разобщена и еклектична. И алчна. В безропотността си. Но кой да мисли и записва днес. Само колко прекрасни исторически книги като да са били написани
напразно… |32