През сезон 1903/1904 г. театралните дружества на Георги Миятев и Никола Попов се обединяват в постоянната професионална група „Театрална дружина“. В града обаче липсват достатъчно актриси, които да попълнят състава. В търсене на решение Никола Попов пътува до София и успешно преговаря с актрисата Роза Попова, наскоро уволнена от „Сълза и смях”. Заедно с нея привлича още Евлампия Петкова, Фроса Николова и любителят Тачо Танев. Подготовката може да започне.

За развитието на този епизод от историята и изобщо за атмосферата на тези първи, но все още дълбоко несигурни години на Пловдивския театър черпим богата информация от над 500-страничния ръкопис на едно от главните действащи лица в събитията – актьора Георги Миятев-Грим. Напълно непознатият за широката публика участник и свидетел събира на едно място документи и публикации в пресата оттогава, които на свой ред допълва с личните си спомени. Резултатът е впечатляващ с обема и подробността си: автентичен разказ за първите 70 години театрално дело в града, проследяващ етапите му преди и след Освобождението, през периода на любителския и самодеен театър, до институционализацията и подкрепата му от Общината. 

Нула32 има удоволствието да публикува откъс от ръкописа, който за радост на изкушената аудитория предстои да бъде официално издаден.

Из ръкописа на актьора Георги Миятев

Голяма беше радостта ни, че се сдобиваме с една актриса, която можеше да бъде гордост за всяка трупа, и че най-после отдавнашната наша мечта се осъществява. Стори ни се, че ние изведнъж пораснахме в собствените си очи и добихме голяма самоувереност. Обсъждаме, проектираме бъдещата дейност и всичко замисляме в голям мащаб. Блянове какви ли не, едни от други по-примамливи, но непостижими.

Дойде месец юли. От София подсещат, че ангажираните хора вече се готвят. Дойде август, същите питат и искат да тръгнат, но чакат да им пратим пари. А ние нямаме. Трябват им за пътни, а и тук, щом дойдат – за квартира, за храна и др. А пари все още не можем да намерим. 

Според направената сметка нужни са на първо време поне 300 лева. За времето си те бяха голяма сума. Мнозина приятели, към които се отнесохме и които посветихме в тая благородна инициатива, всички я одобряваха, но щом дойде работата за парична услуга, вдигаха рамене. 

Вече сме в първите дни на септември, а пари все още не можем да намерим. От София бързат и пишат нетърпеливи писма. Кореспонденцията води Атанас Петков, съпруг на Евлампия Петкова, наш приятел и голям театрал. 

Какво да се прави? Тая хубава работа, замислена след толкова труд и грижи, клони да се осуети. Как ще погледнем тия хора, с които сме водили преговори, обнадеждавани, принудени да похарчат пари за тоалети и пр., и изведнъж?! Не, връщане няма, трябва на всяка цена да се свърши! Мъчно бихме понесли този срам и безчестие! 

Всички грижи и мъки лежаха върху мен и Никола Попов, които бяхме начело. Най-после след дълги блъскания и търсение изход сетихме се за приятеля Светослав Калчев, наш съученик, и решихме да направим последен опит. Отиваме у дома му трима:  Н. Попов, аз и Димитър Илиев, който беше определен за касиер на бъдещата дружина. Намерихме го разположил се на миндера, наметнат с останалий от покойния му баща чохен кюрк със самурени боази, а до него лежи цигулката му. Посветихме го в начинанието и целта на нашето идване. Не стана никаква нужда да го уговаряме – отиде в съседната стая и след малко донесе 60 петолевки сребърни. Те решиха съдбата на Пловдивския театър и поставиха неговото начало! 

Тежък товар се сне от плещите ни! Отдъхнахме си! 

(...)

Работата тръгна тихо, спокойно, всеки се задоволяваше да изпълнява каквато роля му се определяше и не жалихме нито труд, нито умора. Всичко беше насочено към целта. Репетициите ставаха в театър „Люксембург” вечерно време и продължаваха до късно, защото освен Н. Попов и Т. Такев всички останали мъже бяха на служба или частна работа. Това обаче не пречеше на работата, а нам само струваше повече труд и умора, която ний леко понасяхме.

За първа пиеса, с която на 20 септември открихме сезона, бе избрана „Празникът в Солхауг”, драма в 3 действия от Хенрик Ибсен, заедно с едноактната комедия „Шестото чувство”. Пиесата се посрещна добре, изпълнението – задоволително и естествено. Най-добро впечатление направи г-жа Р. Попова.

След нея се заредиха сѐ тъй с успех една след друга както следва: на 4 октомври  „Родина”, драма от Зудерман; на 11-ти „Нора”, драма от Ибсен; на 23-ти „Епидемия”, драма от Разсудов, с комедията „В цивилни дрехи”; на 1 ноември „Сватбата на Кречински”, комедия; на 15-и „Чест”, драма от Зудерман; на 22-ри „Христос възкресе”, драматичен  етюд от „Епидемия”; на  27-и  „Монна Ванна”, драма от Метерлинг; на 6 декември – „Чест”, играна в Пазарджик; на 7-и „Епидемия”, играна в Пазарджик.

Посетители на театъра бяха изключително живущите в центъра на града, по чиито улици, макар и мрачни, но все пак тук-там блещукаха по-начесто газови фенери и ги улесняваха по пътя за театъра и обратно за вкъщи. В крайните квартали обаче уличното осветление беше много по-слабо и цареше мрак непрогледен. Малцина, и то ревностни любители, биха се решили на тоя подвиг да излязат от дома си нощно време из грапавия калдъръм на пловдивските улици. Всеки смелчага рискува да си строши краката или главата.

Първите представления, случили се при лунни нощи, бяха добре посетени и благодарение на това можехме да отделим и върнем на Светослав Калчев заема от 300 лева. Макар че в града се заговори вече за новообразувания театър благоприятно, от това приходите не се увеличиха. Пловдивската публика се изчерпваше още на първото представление, така че при повторение на дадена пиеса приходът едва покриваше разхода. 

Принудихме се да даваме всяка неделя нова пиеса, но от тази прибързаност страдаше чувствително изпълнението. Сами ние виждахме и разбирахме, че е невъзможно в 6-7 дена да се приготви и най-леката пиеса, но разчитахме изключително на приходите, които не бяха достатъчни и за най-скромно преживяване на дошлите от София. 

По тези съображения и за да се даде възможност на хората от крайните квартали да посещават театъра, реши се да се дават неделни дневни представления. Първото такова бе на 17 ноември 1903 г.  в 2 часа следобед при цени най-достъпни: 1 лев, 50 ст. и 25 ст. То беше „Епидемия” от Разсудов. Разгласихме го чрез афиши големи и малки. В тези последните се пишеше за значението на театъра и че той е училище за народа. Но дали поради хубавото слънчево време този ден, или поради слабия интерес на публиката толкова слабо бе посетено, че не се покриха разноските. Приход 17.50 лв., разход 50 лева – 25 лева наем салона, афиши, газ една тенекия и др. дребни.

На 14 декември с.г. бе обявена пак дневно същата пиеса, но не се даде, защото в трупата се беше вече загнездил бацилът на разложението.

Преди това бяхме решили да се ознаменува нашето дело с една фотографическа снимка за спомен, нещо, което направихме в ателието на фотографа Велебни. Тук се случи първата неприятност и повлече затруднение в работата ни. При подреждане и заемане места преди снимката стана спречкване между Хр. Галунски и Тача Танев. Първият болезнено честолюбив, а вторият – упорит и непреклонен, предизвика първия да напусне снимката и да си отиде. И от този ден той повече не се яви в театъра. Стана нужда да търсим заместник на ролите му. Полегналият отпред на снимката младеж Петър Манджуков пожела да го замести в драмата „Чест”, но се оказа човек съвършено негоден, дори и ролята не можа да научи. Той няма нищо общо с театъра, а безцеремонно се присламчи при снимката.

 Работата спря, за да вземат връх разправиите. Не някакви си принципни художествени или репертоарни различия внесоха раздора и обтегнаха взаимните отношения до нетърпимост, не! Всичко се разви около подозрителната болест на една от актрисите – госпожица. Намеси се във вътрешния живот на театъра Стоян М. Попов, дошъл на гости при жена си Роза Попова. Тази последната взема страната на мъжа си в разправиите му с Никола Попов, после взаимни обвинения, обиди и пр., всичко стигна дотам, че не беше възможна вече съвместна работа между тия кръвни врагове. 

При новосъздаденото положение за нас, неволни зрители, предстоеше да решим кого от двамата да освободим от театъра: да се лишим от Роза Попова – ще пострада чувствително трупата, да се лишим от Никола Попов, един от най-дейните инициатори – би било жестоко и несправедливо. Най-после, на 20 декември 1903 г., дружината взема единодушно решение да освободи Роза Попова.  

Преди нейното излизане замина си обратно г-жа Петрана Бончева, която беше дошла временно; освободена бе и г-ца Фроса Николова, единствената виновница за раздора в театъра.

Останали само с една актриса – г-жа Евлампия Петкова, и две любителки не можахме да се спрем на никаква пиеса. Още от самото начало в нашата среда влизаше сестрата на Никола Попов – Ана Попова, възрастна госпожица, която обичаше театъра, но не се решаваше да стъпи на сцената от страх да не се хвърли петно на моминската ѝ чест, защото много желаеше да се задоми. След дълги уговаряния и от съчувствие към настъпилото тежко положение на дружината най-после се реши, още и затова, че с участието на брат ѝ Никола Попов  ще се парират зловредни критики.

Нейното идване привлече още едно младо момиче – Ана Андонова, много повърхностно, свършило едва четвърти клас, на думи свенливо, но затова пък чувствата си показваше с кратки бележчици зад кулисите. Покрай тях предложиха помощта си и учителките от града г-жи Донка Велкоте и Мара Тихчева. С този състав се приготви новата пиеса „Мещане” от Максим Горки, чието име след „На дне” стана доста популярно у нас, и се представи на 1 февруари 1904 година. В нея участваха: г-да Никола Попов, Георги Миятев, Йордан Негенцов, Тачо Танев, К. Анастасов, г-жи Евл. Петкова, Парашкева Горанова,  новопристигналите г-ци Ана Т. Попова и Ана Андонова, г-жи Донка Велкоте и Мара Тихчева. 

В споменатия по-горе състав дружината продължи дейността си и до края на сезона представи пиесите:  „Иванко” от В. Друмев; „За короната”, драма от Франц Коппе; „Мечка”, комедия в 1 действие от Антон Чехов; „Женитба”, комедия от Н. Гогол. С последната на 10 април 1904 г. се закри сезон 1903/1904 година.

Чохен кюрк със самурени боази – дълго вълнено палто с ревери от самурова кожа (кожа от дребния бозайник самур, която е много ценна и скъпа) – б.р.

„Сватбата на Кречински” – комедия в три действия от Александър В. Сухово-Кобилин – б.р.

„Христос възкресе” – драматически етюд в едно действие от Константин Кесяков – б.р.

„Монна Ванна” – драма в три действия от Морис Метерлинк – б.р.

„Мещане” – от руски: „Еснафи”, драма в четири действия от Максим Горки – б.р.

„На дне” – от руски: „На дъното”, пиеса в четири драматически картини от М. Горки – б.р.

Заглавна снимка – Фотографията, за която става дума в разказа. Отляво-надясно: Георги Миятев, Йордан Негенцов, Евлампия Петкова, Димо Сотиров, Коста Стоянов, (седнали) Дим. Илиев – касиер, Петрана Банчева, Роза Попова, Никола Попов, Иван Вълкович, Ефросина Николова, Парашкева Горанова, Танчо Танев, Петър Манждуков (легналия долу). Ръководител и режисьор на театъра – Роза Попова.