Светът все още продължава да го има. Смехът на двамата гръмва отново. Те остават там. Историята я знаеш.

…Прекрасното изкуство в историята да изчезваш.
Иван Лалич

За малко ще се опитам да оставя настрана Стария град с неговата древност, архитектурна, културна и историческа значимост и да го изправя в цялата му непристъпност и невъзможност – в поле на шантави игри на време и дух, в пространство, което пита и после дълго мълчи.

Старият град – крепостта, която животът често иска да пробие, но единствен победител в тази война остава тишината.

Когато досадните туристи, накупили магнитчета и наснимали залез от Небета, се разотидат в късния следобед, Старият град бавно се връща към познатата от векове непоклатимост и надвремие, към гигантското спокойствие във вечния сюжет на птици, въздух и липи. Сянката все по-агресивно обгръща стотиците ъгли, стъпала, високи бордюри, които не можеш да обясниш къде са, но безпогрешно намираш, когато историята на света трябва да изчезне.

Няколко налудничаво кръстосани криви улици, протърканият от скитащи обувки калдъръм и къщите от предишния свят, белезите от римляни и гърци, вярвали досущ като нас измамно, че светът е тук и сега. Стърчащите камбанарии и православни кръстове, под които в неделя мъжете и жените се молят да не излъжат Бога, казвайки си, че винаги ще се обичат. И онази безпределна тишина, плашеща и спасяваща, доказателство за излишността на човека. Какъв скучен сюжет само. Какво отчаяние те блъсва, когато попаднеш сред всичко това. Колко нищо не зависи от теб. Гледай само как не можеш да промениш напълно нищо.

Някой е измислил това много отдавна и в този град, където всичко е минало, единствено ти остава да разгадаваш знаците, заложени от боговете на миналите хора. Човеците, които точно като теб са гледали объркани в търсене на отговор кой, как и защо, уплашени са дирели утеха за безначалната си самота. И когато видели как една котка поляга върху нагорещените керемиди на къща, пред чийто дувар на сянка цял следобед играят бридж, тогава съзнавали, че да не разбираш играта на улици и време е единствената добродетел и най-висшето благо.

Но слънцето продължава да пада в края на този един и същ ден многовековен ден и земята бавно изстива от горещината, вятърът леко разнася праха от обувките на преминалите днес оттук, а онези улични лампи светват в приятното жълто-оранжево, на чийто фон се случват големите и малките неща. Иззад стръмен ъгъл се появяват момче и момиче – историята я знаеш, можеш да я съчиниш сам – запознали са се в един от малкото скрити барове в Стария град, не са си говорили много, тя е свирила нещо на пиано, а той много безсилен си е поръчвал ром.

В един момент са тръгнали и сега вървят в недоумение. Дали думите в главата им биха имали някакво значение? Дали са важни, или просто скучно ще повторят казваното между мъжки и женски очи по тези улици. Как да говориш с вече казани думи? Как да излъжеш небето и птиците? Мълчат и отминават сякаш никога не ги е имало… Историята я знаеш.

Светът вече е забравил за тях. Невъзможно е да опитваш да живееш там, където някой вече е живял. Трудно е да се справиш със съзнанието, че думите, ъглите, тайните места, тъмнината с отделни оранжеви светлинки са принадлежали вече на някого другиго. Че алкохолът в кръвта ти също не е нещо ново. Че гларусите не крещят нещо специално за теб, не са знак и птиците. А вятърът и тишината не зависят от теб. Те са функция на мястото – надвремеви и надчовешки, необременени от въпроси без отговори, неупотребени за изпълнението на нечий голям замисъл. Започваш да им завиждаш. Ставаш лек и доброволно се вграждаш в първата стена. Кратка заблуда, че само така можеш да се себепостигнеш на едно такова място – да станеш част от крепостта и по теб идните хора да се чудят дали вече не са минали оттук някога през вековете.

По-нагоре други двама седят облегнати Хисар капия, бутилка вино сменя ръцете, които я повдигат, този път не мълчат, смеят се и дим излиза от устите им. Сякаш напомнят старата Капия, че тя е просто някакъв стар камък, че времето отдавна ѝ е минало и че животът кипи в тях. Колебливо доказват, че живият момент, лек и мимолетен, винаги побеждава тежкото и прашно време, закрепостило в хватката си толкова съдби на този хълм. Когато има шум, тишината се предава. Когато животът се смее, зад ъгъла, нищото търпеливо и отмъстително чака.

В смеха бутилката пада и се чупи. Замлъкват за момент. По хилядолетния калдъръм потича кръвта на живота и попива в непоклатимата земя. Мъртвите, вградили самотата на крачката си в студения камък, блажено отпиват от бялото вино на днес. Усмихват се леко. Кадри от спомени минават през тях. Светът все още продължава да го има. Смехът на двамата гръмва отново. Те остават там. Историята я знаеш. На сутринта чистачките, нищо неподозиращи за разместените пластове на вселената, ще пометат натрошените стъкла, цъкайки недоволно с език. Епохите се споразумяха.

Слънцето изгрява по-бързо, отколкото залязва. Котките се протягат и проверяват дали всичко си е на мястото. Нов ден ще тормози вековните камъни. Нови хора ще си мислят, че за пръв път минават оттук. Че всичко, което ще им се случи, ще е някакво приключение. Предстои им разочарованието и пътят към отказа от разбиране на Стария град. Тук всичко, което се движи, рано или късно изчезва, но оставя себе си в пукнатините на къщите. В процепите между паветата, в тишината. Незабележимо променя ехото от камбанения звън, толкова, че само ти, някъде там от другите светове, да чуваш и леко да се усмихваш.

Фотография: Нула32

Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!