списанията
Какво се случи за Нула32 през 2020?
декември 30, 2020
хора Капана
Чий е Капана?
януари 13, 2021

Всичко отначало

софия несторова

За лирическата антология „Сърдечен арест“ на София Несторова

„Сърдечен арест“ е може би най-зрялата лирическа автоантология на София Несторова, но малко преди отпечатването на тиража от изд. „Жанет-45“, по неочакваните ходове на съдбата, тази стихосбирка се превърна в най-елегантният и красив житейски свършек, който един творец може да си представи. София Несторова ни напусна през май 2020-а година, а последната ѝ книга е жест признание към поезията, дала ни, ако не възможността да изкупим греховете си, то поне способността да ги признаем. Всъщност не само поради трагичната орис на тази стихосбирка, казваме, че е последна. В анотация към нея авторката сама прави това уточнение – „с това слагам край на писането на поезия…“. „Сърдечен арест“ е своеобразно равносметка към личното литературно минало, връщане обратно по стълбата на творческия път в търсене на онова спасително нещо, което помага на човека да продължи да вижда света очарован, самотен, тъжен, развълнуван, уплашен, щастлив.  Да продължи да бъде.

София Несторова дебютира на поетичната сцена през 1983-a година. Тогава се появява нейната първа книга „Целувам камъка“, която печели националната награда за поезия „Димчо Дебелянов“. Повече от десет години след това, през 1994-а година, излиза „Озонова наркоза“, която отново не остава незабелязана и печели първото издание на вече утвърдения литературен приз на името на Иван Николов. София Несторова няма издавана самостоятелна стихосбирка след това. Обединява неиздаваните си стихове под името „Сгъстено време“ и част от тях влизат в антологичните издания „Избрах“ (2005) и „Сърдечен арест“ (2020).

Дори от една такава привидно кратка творческа визитка става видно, че поезията следва София Несторова през целия ѝ живот, без материализирането ѝ в книга и тираж да е непременна необходимост, без да са важни популярността, премиерите, аплодисментите, интервютата по медиите. Един живот, органично свързан с поезията в нейните най-чисти състояния. Затова и заявката за край на писането на поезия в „Сърдечен арест“ звучи тъжно. Тъжно за поезията, разбира се.

София Несторова

В „Сърдечен арест“ София Несторова събира голяма част от творчеството си през годините. Антологичният характер на книгата позволява да създадем една обширна представа за художествения свят на тази поезия, дава ни перспектива да проследим неговите колебания и непоклатимости, да наблюдаваме отношението му към действителността, откриването и затварянето на човека, болката и излекуването от нея, сезоните, времето. Още в ранните си стихотворения лирическият свят на Несторова показва знание за нещото отвъд, за голямата свързаност на незабележимия бит с вечните питания: „Били сме само чакаща материя във тъмното,/ готова да приеме мраз и огън…“ („Любовно“).

Тази поезия знае за „голямата вода“, вижда я „от своя връх“ и въобще не се пита „къде сега ще се укрием“, защото лирическият герой съвсем не е с нагласа да променя един предвидим ход, не цели да пренарежда света, не води решени битки с него, единствено слуша, докосва и разбира, и освен тъгата, това му носи и очарование от кратката възможност за съпричастие с необяснимото чудо на живеенето – „Във пладнето на лятото/ ще се сбогувам със ненужните си дрехи,/ ще се приготвя тихо – като за смъртта./ Или като за ново раждане./ И ще помоля слънцето/ да ме направи хубава,/ за да не се уплаша от сълзите си./ Голямата вода…/ Дано не се смили, дано не ме отмине!“ („Голямата вода“).

Героят на София Несторова носи в себе си фатализма, но и разбира, че трябва да извърви един път, един неотменим живот, в който да се вдаде изцяло, да съгради памет, без която не може, а и не трябва – „С гръб към космоса вечен/ и с лице към живота/ (колко мазни петна!/ колко пилешки кости!)/ проумявам с тъга,/ без да крия страха си:/ любовта не е фар,/ щом е дъно посоката.“

В тази поезия човекът е изначално замесен в един прераждащ се конфликт с необяснимото и стихийното. Едновременно създаден от стихиите, той трябва и ще бъде светло погубен от тях, за да стане самият той стихия – „димът от моята цигара/ се сля със пушечето на мъглата“. Двойнствен на света и на себе си, героят на София Несторова съществува както в контекста на битовото, ежедневното – „проблеми за хляб, развалени контакти, газ и родителски срещи, теч във банята, нафта…“, така и успоредно с това вгледан „нататък, където земя и небе са само червено препятствие за очите ни“. И на границата между разбирането за света като върволица от хора, предмети и думи и осъзнаването, че зад тях стои нещо друго, се случва тази поезия.

София Несторова
В кабинета си в управление Старинен Пловдив.

„Не крещи, а шепне; не изобразява, а изразява; не обяснява, а следва асоциативните прескоци на емоциите…“ – така Владимир Янев описва поезията на София Несторова в кратките си „Щрихи за поети“ в двадесетия ни брой. Камерното говорене обаче е подкрепено от мащабни екзистенциални картини – една особена безпределност, която се заражда още в телесната мимолетност, преминава през другите, през творчеството и природата, за да докаже, че цялостният завършек на човешкото е непостижим и непредставим –„И след като така се случи,/ дари ни, Боже, с път обратен:/ от разливите на реката –/ към извора ѝ многозвучен.“ 

„Сърдечен арест“ е книга, в която можем да наблюдаваме как нюансите на тези няколко изначални конфликта влизат в диалози помежду си, как изменят някои от очертанията си през годините на публикуваните стихове, да проследим как във всеки по-нов текст героят като че ли се отърсва все повече от вещите и прозата, бита отстъпва към периферията на погледа, за да проверим дали „смисълът все още е в синевата“. 

Макар през годините творчеството на София Несторова да е оценявано като художествен факт, да става част от родни и преводни антологии, то така и не предизвиква сериозен и траен критически интерес, остава като че ли в една периферна среда на литературноисторическото поле, поне засега, въпреки че за добрата литература човечеството често разбира по-късно. София Несторова оставя не особено голямо по обем поетично наследство, но за сметка на това много физиономично, последователно в основанията на собствените си търсения, поезия, „опазила се от всеобщия патос и възторг“, по думите на Румен Леонидов, което може би е гарант за все още съществуването на малцина родени поети. Но как е трудно да ги видим, докато са все още тук.

„От хартията е бяло вън, покрито е
със съдби, които няма да възкръснат.
Нека паметта им почетем
и да помълчим пред себе си, във тъмното.
А додето догори и бъдникът,
отсечен от дървото на живота,
Месецът дано отвори скоби,
във които да напишем всичко.
Отначало.“


Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“.

Подкрепете списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!