Петя Добчева, управител, продажби и маркетинг, БИОНАТ ЕООД

Това е текст, който няма да напиша лесно. Защото всъщност аз безкрайно обичам Пловдив – толкова, че дори съм му простила липсата на море. Единствено то от родния Бургас все още ми липсва след 30 години под тепетата.

Обожавам Пловдив от дете, затова го избрах за студентски пристан. И за житейски. През годините обожанието се замени от онази спокойна, осъзната любов, при която трезвото възпрятие на обекта не намалява силата на чувствата. Напротив – обичаме го с всичките му недостатъци. Колкото и да е трудно понякога.

Трудно ми е например спокойно да приема гледката на започнати и недовършени строежи, стоящи като рана в сърцето на града. Един от тях – новото крило на хотел „Марица“ – повече от 10 години се извисява като монумент на беззаконието, безсилието и безволието. През 2018-та един от преградните панели едва не уби дете. Вече живеем в 2021-ва, а строежът все така стърчи недовършен.

И с градския зоопарк е така. Не знам точно какъв е проблемът там, но подозирам, че причината пак е дяволската троица от трите думички, започващи с без-.

Такъв ни е манталитетът, си мисля. Иначе щяхме ли да търпим това? И като споменавам манталитет - липсата на толерантност у пловдивчани ме дразни и замисля ежедневно.

Изненадващ детайл за жителите на града, приютяващ толкова култури, религии и етноси. Шофирането е нагледен пример – някои смятат мигачите за излишни, за други е въпрос на чест да не „пуснат“ някого да се престрои, трети шофират като на рали, а четвърти – преднамерено бавно, сякаш единствената им задача за деня е да стигнат от точка А до точка Б. Някакси. Без да им пука за другите.

Признавам, че никога няма да се примиря с всичко това. Но и не си представям други житейски пристанища. Защото обичам Пловдив – с всичко, което е, и въпреки всичко, което не е.

Текстът е част от броя на списание Нула32 – 32 причини да не обичаш Пловдив

Защо… 32 причини да не обичаш Пловдив?

Снимка © Личен архив