„Андрей. За кого се боря? За живите. За ония, които трябва да живеят.
Романов. Това сме ние - двигателите на фабриката.
Андрей. Не! Това са милионите, гниещи в тъмни бордеи, това са хилядите, просмукани от минната влага, но отправили очите си към едно огромно слънце…“ *

Те са мъже, жени, деца, млади и стари. Някои са местни, други от околните села и градове. Но повечето от тях са преселници от Родопите или Беломорието. Дошли да търсят препитание и по-добър живот в големия град, те носят със себе си и познанието си за тютюна и неговата обработка. Попаднали в ситуацията на разрастващата се тютюнева промишленост, хилядите работници стават малка и често невидима част от тютюневия Пловдив, влагат в складовете и фабриките сърцата си, вграждат здравето и мечтите си за едно по-светло утре. Мечти, често непостигнати, но нерядко защитавани дори с цената на собствения живот. Хилядите обикновени работници са били готови винаги да нарушат спокойствието на тези, сякаш предопределени от съдбата да са над тях, независимо дали богатите тютюневи магнати или тоталитарната държава. Тогава земята се е напуквала, тютюневият аромат из улиците изведнъж секвал, небето потъмнявало, биели тревогата, сигурността отивала на заден план и ярко в небето засиявали хлябът и справедливостта. Стачка!

В последно време една стачка неволно ми привлича вниманието - тази на гръцките фермери. Изкарат едни трактори на границата, поседят малко, пък събота и неделя опънат едни софри, разсипят узото и усилят музиката, тяхната си. Цяла Гърция стачкува! Държава блокирана, всичките щастливи, весели, бият се с полицията, сякаш са планирали отдавна стачката си като обикновен ежегоден отпуск. „Не можем да стачкуваме гладни“ - ги чувам да казват по телевизията на фона на цвърчащи свински шишчета.

Лесно е да протестираш в свободна държава, лесно е да стачкуваш, когато имаш право на това. И какво ако не успееш? Животът продължава, пак ще работиш, пак ще печелиш, дори и да не е толкова, колкото ти се иска. В днешния свят сигурността е приета за даденост. И съзнанието ни за протест е прието за даденост. И сме забравили да ги пазим. Дали ако осъзнавахме риска да извоюваш правото на протест, протестите ни щяха да бъдат малко по-различни? Убеден съм, че тогава те щяха да са много по-малко, много по-масови, много по-искрени и много по-успешни. И нека винаги, когато някой застане зад някакви искания, да обърнем поглед към пловдивските тютюноработници.

Те били толкова много, че заедно съставяли повече от 1/3 от всички тютюневи работници в страната. Именно от тях тръгва организацията на националните стачки на тютюноработниците. Сведения  за големи протестни действия има още през 1910 година. Малко преди официалния край на Първата световна война за България и подписването на пагубния Ньойски договор, Пловдив е разтърсен от една от първите големи тютюноработнически стачки. На 19 ноември хиляди стачници изпълват площада пред Джумая джамия. Демонстрацията хич не се понравила на властта, на която в такъв тежък момент въобще не ѝ било до проблемите на простите работници и изпратили въоръжена полиция срещу протестиращите. Повечето от организаторите били арестувани, не липсвали и изстрели срещу непокорната тълпа, десетки били ранени. Но бунтовният ноемврийски ден е само прелюдия към двете най-големи стачки, които се открояват в историята на пловдивските работници.

Най-масовата стачка в България през бурните години на Втората световна война е именно тютюноработническа и с център Пловдив. Стихията на народното недоволство започва в горещите юнски дни-на 17 юни Пловдив се надига, следват Асеновград, София, Дупница и Кърджали. Вълната вдъхновява не само тютюневите работници, последват ги и работниците в захарните и каучуковите заводи. Защо им е на всичките тези хора да стачкуват, когато цяла Европа се тресе, когато хиляди невинни умират на всеки час? Вълната е предизвестена още от 1939 година. В града безработицата достига критични нива. Стоките от първа необходимост са дефицит, а черната борса с тях се разширява. Стоките от първа необходимост - хляб, олио, сол, горива - поскъпват значително. Войната силно удря бизнеса с тютюн и производството в редица предприятия намалява, което води и до съкращения сред най-ниските слоеве на работещите. Близо петнайсет хиляди остават без работа. Държавата е безпомощна, тя е в капана на избор между лошото и по-лошото, в безизходица пред настъпващите немски войски, които в никакъв случай не трябва да посрещаме като врагове.

Усетили колко силно се клатят гредите на Царството, работниците решават, че е дошъл най-удачният момент за стачка. Те се готвят да продължат да пълна победа и обещават да не се върнат в складовете, докато това не се случи. Поставят следните искания: увеличение на надниците спрямо поскъпването на всички други стоки от бита, запазване на осемчасовия работен ден, организираните работници да се приемат с предимство на работа в складовете. По-добрите условия, сигурното заплащане и достойния труд са може би непредходните ценности, които всеки един работник преследва през човешката историята.

Планът е - в деня на стачката при сигнал работниците да прекратят работа и да напуснат складовете. Те се изливат по пловдивските улици като приливна вълна. Пеят песни, развяват лозунгите си, а полицията е в недоумение какво се случва. Конна полиция пресреща стачкуващите на площад Съединение, където се заформя схватка, в която като оръжия на работниците влизат прътове, щайги, зелки, домати, картофи и всичко, което им попадне около Четвъртък пазара. Подкрепленията на полицията на няколко пъти нападат стачниците и разпръскват тълпата. Успяват да арестуват стотици работници и основните организатори от стачния комитет и БРП, много от тях са интернирани в други градове.

Впоследствие целият град се вълнува от съдбата на тютюноработниците. Тяхната искреност и жертвоготовност в името на хляба жегва всички пловдивчани. Протестни писма в защита на арестуваните и ранени стачници изпращат до Царя стотици граждани, организирани по квартали. Те настояват протестиращите да бъдат освободени, а за да подкрепят семействата им, събират пари и храна.

Въпреки всички трудности, стачниците са готови да продължат, но Централният стачен комитет взима решение стачката да бъде прекратена. Успехите на стачката са малки - надниците са увеличени с 10%, премахната е картонната система, отчитаща производителността на всеки отделен работник, взима се решение за строеж на работнически болници. Но тези успехи не са най-важните, те бледнеят пред самочувствието и гордостта на всички работници, ясно осъзнали силата, която притежават, ако са единни. И медийните обвинения, че стачкуващите са болшевики, комунисти и предатели, изглеждат нелепи и смешни, погледнати от днешна гледна точка и събитията, случили се само 13 години след бурния юни на 1940 година.

Годината е 1953-та. Само няколко месеца след смъртта на големия комунистически лидер Сталин. Народите зад Желязната завеса приемат новината за тази смърт с надежда за отпускане на тежкия тоталитарен режим. Десетки години наред в българската история присъства един мит, смазващ самочувствието и гордостта ни. Митът, че у нас никой никога не се е съпротивлявал срещу комунистическия режим. Че сме нямали нашето въстание от 1956-та, че сме нямали нашата 1968-ма, че дори и през 89-та сме си стояли вкъщи и някой другаде е режисирал всичко. Един изкуствено наложен срам за липсата на гражданско общество, който днес се чувстваме длъжни да унищожим. Освен горянското движение, водило военна борба срещу комунизма, на помощ в срутването на този мит идват и пловдивските тютюноработници. Тях не ги интересува кой ще е на власт - дали монархисти, или комунисти, те винаги ще имат смелостта да се изправят срещу статуквото, да защитават правото си на достоен труд и семействата си, дори и през най-тежките тоталитарни режими.

Още в края на април 53та започва подготовката за предстоящите стачни действия. Предусетили случващото се немислимо събитие - първата стачка в страна от Източния блок, един куп управници от Комунистическата партия се събират в Пловдив, за да се опитат да възпрат стачниците. Вечерта на 3-ти май нощната смяна на един от складовете прогонват охраната и се барикадират вътре. На сутринта спират работа и работниците от още няколко склада. Всички се насочват към вече окупирания склад „Иван Караджов“. Около бившите складове на Томасян и по улиците на Тютюневото градче се събират все повече работници, дори такива, които не са на смяна в момента. Издигат се искания за увеличаване на заплатите, за връщане на петдневната работна седмица и за целогодишна заетост. Придошлите партийци правят няколко неуспешни опита да разговарят с протестиращите, но към тях веднага се подхвърлят камъни, обиди и са заглушавани от тълпата. По заповед на Пръмов, чийто род още оглавява някои държавни институции, милицията открива огън по стачкуващите. После е повишен в министър на земеделието. Има няколко убити и над петдесет ранени. Възможно е и да са много повече. Народната милиция разгонва демонстрантите из улиците около тютюневите складове. Прииждат камионетки, в които натъпкват по няколко стачници, тези, които не успяват да избягат. Невъобразима гоненица се разиграва между органите на реда и стачкуващите, някои са прегазени от камионетките. Част от тези, които се спасяват, бягат извън граница. Организаторите впоследствие отнасят между дванадесет и петнадесет години затвор. С кръв и смърт е потушено първото надигане зад Желязната завеса.

Вълната, която бучи. И която винаги, ако се заслушаме, ще чуем. Ако я пренебрегнем, ще ни помете. Тази вълна са всички работници в човешката история, тютюноработници, механици, техничари, склададжии, кожари, тенекеджии, обущари… Вълна, на гребена на която грее борбата за хляб, чест и достойнство. Безмилостно жестоката борба на обречения в социалните низини човек. Борба, която се води непрекъснато, независимо дали на власт са комунисти или монархисти. Вълната, която бучи, не се разбива в куршуми, в щитове или палки, и в огромните си размери лесно разсейва всяка малка локва кръв. Вълната бучи и отеква във вечността. Само се заслушай…

*- „Вълната, която бучи“ - Никола Вапцаров