"Какво да ѝ гледаш на София бе, копеле. Ремонтират само, после пак ремонтират, рушат сгради, кич, селяните отсекъде дойдоха тука. Кво да ти кажа!"

Събуждам се и ми е много лошо. Оставам известно време с отворени очи и възстановявам събитията от предната нощ. Технопарти, джойнта на огромния негър, който говореше сръбски, Леа си свали сутиена и се пръскахме с вода, после чупихме бутилки около Alexanderplatz докато куките не ни подгониха. Окей. Нормална вечер. Надигам се с усилие и проявявам силна воля, за да не повърна.

Леа е в кухнята и слуша инди тъпотии, докато пуши свити цигари и си проверява инстаграма. Обръща се и върху лицето ѝ виждам огромна пъпка и неравен тен. По всяка вероятност наркотиците и алкохола мъчно се измъкват от тялото. Розовата ѝ суха коса стърчи във всички посоки, трогателния резултат от манията по „Блясъка по чистия ум“, която разви, след като ѝ казах да го гледа.

– Babyy – промърморва с лепкавия си дрезгав глас, който нарочно си създаде, за да звучи по-секси – You are still wasted.
– Аха – отвръщам аз и гледам гърба ѝ, татуировката на египетско божество и бикините с лика на котенце.

Сипвам си студена вода от чешмата и осъзнавам, че я мразя. После се сещам, че не я мразя, просто ми е досадна. Накрая знам, че не ми е досадна,  а  безразлична. В началото ми се стори приятно луда, французойка, освободена, непукист с титаничен смях и уклон към експерименти в леглото. Сега е просто екоманиачка, която не яде месо, облича се с дрехи втора употреба и медитира, докато слуша Billie Eilish и Willow Smith. Хубавото е, че ме оставя сам за дълги периоди от време, защото много цени личното пространство.

– Listen what baby – промърморвам на свой ред докато си свивам цигара – I wanna go back to Sofia for couple a days.
– Noow – тя се обръща и ми се изплезва, за да видя обецата на езика.

Разсмивам се.

– Well.
– It‘s okay baby… But it’s the middle of the semester… I thought we are going together for the summer.
– We are baby.
– And the ticket. It‘s going to be super expensive.
– Don’t bother baby.
– I will miss you baby bunny.
– Just a couple a days
– Okay – тя махва неопределено с ръка, все едно димът ѝ пречи.

Леа отново се втренчва в екрана на телефона си. Може би, ако повърна, ще ми стане по-добре. Облягам се на прозореца и се взирам в бялото берлинско небе.

Два дни по-късно излизам от врата Пристигащи, оглеждам се и случайно виждам отражението си. Висока фигура, качулка, маратонки и тениска с надпис.

– Копелеее – огромното тяло на Иван се поклаща насреща ми. – Копелееее!
– Копелее – повтарям аз. – Благодаря, че дойде.
– Копеле, луд ли си? Къде е мацката със синята коса?
– Сам съм – промърморвам – само за няколко дена.
– Ахаа – той ми намига. – Готина е обаче, откачена по целата глава.
– Кимвам в знак на съгласие.
– Копеле, не си дойде нито за Коледа, нито за рождения си ден.
– Знам, копеле.
– Забрай ни и тва си е.  А аз ти бях подготвил парти изненадка.
– Знам, копеле – повтарям аз.

Докато се возим в бричката на Иван, забелязвам мартениците по дърветата, макар че е краят на март. Странни са. Не живея в Сoфия от 5 години, сепвам се изведнъж. Когато се връщах преди, обичах да казвам, че София ми е като старо гадже, което сега ми звучи като върховна тъпотия. Но почти всичко, което съм казвал или мислил, ми звучи така.

– Еди, към бара на Кристал карам – Иван се обръща с хищническа усмивка и надвиква уредбата. – И там зарязвам колата.

Харесвам бара на Кристал, защото там нещата почти не се променят. Дори образите са същите, все още ги разпознавам, знам с какви проекти се занимават, откъде чакат субсидия, за какво мечтаят, защо понякога не могат да заспят. Има, разбира се, нови попълнения: тийнейджъри, чужденци, пътешественици, авантюристи. Всички отчаяни, развеселени, донякъде опиянени, всички посвоему полудели. Смрачава се и светлините придават особен драматизъм на „6-ти септември“. В София съм, въздъхвам.

– Вижтее кой е тукаа! – крещи Иван.
– Да пием шотове – обявява Катя и скача да ме прегърне. С Катя бяхме в един клас в „Немската“ и на една екскурзия се напушихме и тя ме целуна. После ми разказа как като малка мастурбирала с възглавницата си. Толкова.

Докато чакаме текилите на бара, не спира да бърбори. С къси шорти е и огромен развлечен пуловер. Крехкото ѝ тяло е изпъстрено с татуировки.  Барманката е много висока и има големи, искрящо бели зъби и хищническа усмивка.

– Само на 18 е – споделя Катя.
– Аха…
– Млада е за тебе, старче.
– Да кажем, че шегите за 26 годишни дъртаци не са ми по вкуса.
– Знаеш ли, че Кристи има дете – казва Катя.
– Естествено, че знам, нали имам фейсбук. Кристи е гаджето ми от гимназията.
– Не-ве-ро-ятно – натъртва Катя, – вече сички почнаха да се женят или да забременяват. Баси майката! – отронва, докато си сипва сол по китката. – Всички работят, на никой не му се излиза и София е от умряла по-умряла вече. Само тука става за няколко текили да дойдеш, иначе е пълно с тийнейджъри и комплексари насякъде. Айде наздраве!

Отпивам и шокът от силния алкохол след секунди преминава в приятно отпускане.

– Айде, айде – казвам и я хващам за лакътя, –  важното е да си млад по дух.

Катя се определя като мъжко момиче, работи в студио за татуировки и на описанието ѝ в инстаграм пише Only god can judge me, което за всички непросветени е ироничен апел към онези момичета, които биха си татуирали нещо подобно.

– Как е Берлин, конквистадор? – Сашо  се приближава до ухото ми, видимо пиян и напушен в отлично настроение. Може би има предвид конкистадор, но и аз забравих какво значи.
– О, Саше, екстра е.
– Със Сашо пуших джойнт за първи път.
– Не се ли преучи бе, кво прайш са?
– Магистратура – въздъхвам
– Да крънкаш ваште за пари колкото се може по-дълго, а?
– Аха – потвърждавам.
– Как е Берлин, Едка?
– Екстра е – повтарям.
– Работа нема ли да зафанеш, бе?
– Рано ми е, Саше.

Сашо се смее и припряно вади тютюна.

– Никой не остана тука, копеле. И как да остане, първо страшна полицейщина, майката си е ебало, второ мацките от кухи по кухи, пичетата дето си струва са на по осемнайсе, ама две думи не можеш си кажех с тех, а другите като ей тая – той сочи Катя – са чисто изпаткали по целата глава.
– В Берлин са още по-изпаткали – казвам успокоително.

В другия край на масата чувам откъслечен разговор, който включва Тръмп, гейове, лесбийки, либерали и консерватори.

– Както и да е, защо си тука?
– Е как защо съм тука бе копеле.
– Е, не, сори брат...
– Да ви вида… да вида наште… Да вида София.

Той отново се разсмива оглушително.

– Какво да ѝ гледаш на София бе, копеле. Ремонтират само, после пак ремонтират, рушат сгради, кич, селяните отсекъде дойдоха тука. Кво да ти кажа!
– Аз обичам София.
– Обичаш я, щото не живееш тука.

Замислям се.

– Не бе, копеле. Аз наистина обичам София.
– Усещам как текилите посяват цветя в ума ми.
– Е той е роден на жълтите павета … Е тоя тукаа интелектуалецаа –  Иван грубо ни прекъсва и бута мастика под носа ми – Пий копеле, на екс го изпий – ми казва съзаклятнически.
– Не, копеле, знаеш какво ми става от мастика – Много добре знаеш.
– Пий ти казвам, бе – той почти шепне.
– Кажи на това момиче тука къде си роден!

Момичето е ниско и трътлесто, с къдрава коса.

– Тя е от Пловдив – съобщава Иван.

Сашо се разсмива оглушително. В този момент  гаврътвам мастиката.

– София е гадна и грозна – обявява момичето с подчертано мек акцент докато върти къдрав кичур между пръстите си.
– Ти си гадна и грозна – реве Сашо.
– Айде стига! Къде са ѝ приятелките – питам без да я поглеждам, вече пиян.

Смях до небесата.

– Ха-ха-ха-… Ха-ха-ха – Дон Жуан, Казанова. Изостави френското маце и скочи директно на Пловдив!

И аз се разсмивам истерично. Не знам откъде ми дойде да го кажа, вероятно се чудех как това спретнато девойче се е озовало в компанията на Иван.

– Айде да дръпнеме един джойнт – завършва Иван.

Аз, Иван, Сашо, мацката от Пловдив, Катя и още неколцина навлеци се отдалечаваме на смешното разстояние от един метър. Аз се усмихвам блажено. „Къде попаднах, копеле!“

– Кажи ѝ къде си роден, бе – настоява Иван и пали джойнта.
– На „Московска“ – казвам и се облягам на една стена, за да не падна.

Мацката от Пловдив изсумтява презрително.

– И какво от това.
– Аз се разсмивам.
– И аз това казвам.
– Как се казваш? – дръпвам и протягам ръка към мацката.
– Цвета.
– Той живее в Берлин – намига Сашо.
– Добра партия – допълва Иван.
– А ти как се казваш?
– Еди.
– Еди – интелектуалеца.
– Странно как това, че бях мълчалив тийнейджър създаде заблудата, че съм интелигентен.
– От колко време живееш в София?
– От 2 години.
– И харесва ли ти?
– Не, много е мръсно.
– Ходи си у Пловдив тогава … Алооу – Сашо залита и едвам не ме събаря на земята.
– Не го слушай – усмихвам се очарователно – Аз обичам София.
– Защо?
– Ами роден съм тука. Тука са ми приятелите.
– Това ли са ти приятелите – тя сочи Сашо и Иван.
– Абе… Кво да ти кажа.
– Първия път, когато взех LCD бях в Пловдив – съобщавам на Цвета, когато се връщаме по местата си. Тя съвсем не е мой тип, аз си падам по слаби, високи и нахакани момичета. Успокояват ме някак.
– О.
– На колко си? – упорствам аз.
– На 21.
– О!
– А какво учиш? – питам, станал съм необичайно разговорлив, фойерверки избухват в главата
– Връзки с обществеността.
– О, много интересно – лъжа аз.
– А ти?
– Политология.
– О, много интересно – лъже тя.
– Ако толкова обичаш София, защо не живееш тук?
– Ще живея, може би, само да си завърша магистратурата.
– А какво мислиш да правиш?
– Нямам представа.
– Нямаш представа – тя се ококорва.
– Нямам представа, Цветааа – разсмивам се аз.
– А ти ще се върнеш ли в Пловдив?
– Може би… Тук хората са нервни, злобни и невъзпитани.
– Не всички – намигам ѝ аз.

Тя въздъхва.

– Обичаш София само защото си израснал тук – настоява Цвета.
– Не е вярно. Приятелката ми обожава София, а пък е французойка.
– Аха!

Мълчим известно време.

– Виж какво, аз ще се връщам при приятелите си. – Цвета ме гледа видимо разочаровано, все едно за пореден път съм потвърдил представата ѝ за София и за нейните обитатели.
– Беше ми приятно – лъжа аз.
– На мен също – лъже тя.

Паля цигара от втория пакет, който си взех преди полета. Много съм пиян. Но поне съм близо до вкъщи. Безсмислието, съжаленията и пустотата отново са ме завладели. Дали не се държах лошо с Цвета? Майната ѝ на Цвета. Майната ѝ и на Леа. Майната му на Берлин. Майната им и на така наречените ми приятели. Майната му на университета. Майната им на наште. Майната му и на сутрешния махмурлук. Чувствам се непобедим и силен. Върнах се, София.

Върнах се… Заради теб.|32

Защо... София, вечна любовнице
Миленита: София може да е всякаква, но не е глупава
95 мили история
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.