Езикът на записките
22/06/2021
Велислав Балдев
30/06/2021За една променлива
Няколко редакторски писма, в хода на които се опитваме да отговорим на част от въпросите на броя.
П: Защо изобщо тръгваме да правим брой за младостта в един град, на чиято визитна картичка пише “най-старият жив в Европа”? Не рискуваме ли този разговор да се окаже безпредметен?
И: Защото визитната картичка е за туристите, а всеки град е жив точно защото младостта го поддържа такъв. Изобщо си мисля, че преди да започнем да говорим за неща като младост, трябва да си кажем, че става дума за малко по-сложна тема, отколкото си мислим. Преди всичко, младостта е възрастова мярка, макар и често да се използва в емоционален и духовен смисъл. Ако приемем зрелостта като антипод на младостта и всичко, което произтича от тази опозиция, то веднага се сещаме, че често можем да окачествим действията на някой млад човек като зрели, но много рядко и почти никога не бихме казали, че възрастен прави нещо младо. Затова пък в повечето случаи се хващаме за детско, детинско и производните му, което навярно е друга тема. Но броят не е за лингвистика.
Опитвам се да кажа, че младостта е променлива величина. Немного отдавна хората над 30 не са били възприемани за особено млади, докато днес все по-често чуваме как тази условна граница стига 40, дори 50 години. Желанието да сме млади, да се наричаме така, да си внушаваме жизненост (впрочем етимологично млад идва от нежен, крехък) става все по-плашещо. Своеобразен forever young, който отказва да умре млад. Народ от трудноподвижни млади старци, които лайкват в инстаграм, препиват с двуседмичен махмурлук и изглеждат нелепо в странни дрехи. Нещо такова ни очаква някога. Но и едновременно младите искат да правят зрели неща, да се държат зряло, каквото и да означава това. Поредният тъжен стремеж на модерния човек да бъде всевъзможен или може би битка между отдавна изпразнени от съдържание думи.
П: Така е, не сме лингвисти, но все още сме млади и можем да сме несъгласни с каквото не ни харесва. Може би дори е наложително. На свой ред ще ти възразя за това, че възрастните рядко действат младо. Самият ти неведнъж си цитирал поети по тези страници, които твърдят тъкмо обратното: не знам какви се раждаме/ умираме деца (Иван Кулеков).
Сигурен съм, че можеш да продължиш списъка, както и да се съгласиш, че изкуството е в известен смисъл вдетиняване, с всички предимства и недостатъци, които произтичат от процеса. Разбира се, без да имам предвид инфантилните възрастни тук, а един по-рафиниран вид подмладяване, за нещо междинно и може би по-уравновесено като състояние, в което обикновено се случват великите неща. Предполагам, че търсим хората за този брой на това гранично място, като, разбира се, младите по документи с предимство. По твое мнение какви са хората, които определят творчески поколението ни в града в момента?
И: В града, на село или в София, то е едно и също. Ориентира се около все повече новите неща, които могат да минат за творчество, но никой не решава да пита в тях има ли творческо начало, или са просто удобно политкоректно оправдание, че не ставаш за нищо друго. Разбира се, от другата страна навярно има и творци, дарени с възможността да създават, сътворяват и да проявяват сетивност на по-високо ниво. Все повече си мисля обаче, че те умишлено отказват да се пробутват в инфлуенсърския комсомол на 20-те години на 21 век. Изкуството като че ли изгуби почвата и традицията и остана само претенцията, и подобието.Остана върхът, медийният образ, представата… и дотам. И самозаявяването, разбира се – непрекъснато срещам хора, които държат да се наричат някак и да принадлежат към някакъв творчески или артистичен професионален кръг: актьор, поет, фотограф, художник.
Всъщност точно тези и някои други думи са излезли от областта на призванието, в което се вкарваш целия и не очакваш аплодисменти в замяна, и са се превърнали в тагове в социални мрежи. Наясно съм, че това винаги го е имало, но днес тази група “творци” е много по-шумна от другата, за която ми се ще да стане дума тук или някъде другаде. Защото вярвам, че творци продължават да се раждат и от нас зависи да създадем среда, която да не ги отвращава. Но е толкова трудно. Още по-трудно е да ги забележим, защото, както нашият приятел Йордан Велчев каза в едно телевизионно интервю “тук някой и да напише “Декамерон”, никой няма да разбере”.
П: Така е, масовото потупване по рамото създава илюзията, че всеки малко по-упорит и добре маркетиран бездарник заслужава внимание, а ако не и обществено признание. Все повече се оказва, че лайковете определят стойностите, а тях всеки може да си ги купи или поне да ги притежава за момент, да ги изтъргува. Изкуството днес е все повече предприемачество, способност да се продадеш, в добрия случай, без да губиш от достойнството си, без да изневеряваш на творческото си начало, както пишеш. Да му останеш верен. Лабиринт, в който съвсем естествено се лутаме и ние в неволите си покрай Нула32, но с едно наум. Заблудата винаги може да е за наша сметка.
Иначе казано, в този брой искаме да представим хора, в чийто талант сме се убедили и без да са го търсили по телевизията. Донякъде, защото е и наше задължение да го направим. По старомодния начин, далеч от екраните и оглушителния авторекламен вой, със стремежа към дълбочина и от чисто любопитство. С някои от тях вече сме се запознавали тук, с други работим заедно, с трети може би предстои да се срещнем. И понеже твърде често за удобство разделяме времето поколенчески, предлагам да опитаме да поставим хората, за които си мислим, под общия знаменател на младостта. Младостта тук и сега. Мисля, че има кой да изпълни тези думи със съдържание, или поне дава заявки за същото, с надеждата нататък поне отчасти да го докажем. Можем ли да твърдим нещо такова, или е прекалено смело?
И: Да, разбира се, малко след създаването на списанието осъзнахме необходимостта да издирим точно тези хора, да ги познаваме, да знаят, че ако има какво да кажат по някоя наша тема, могат да го направят напълно свободно. В резултат на това беше и конкурсът ни “Невъзможното тук” през 2016-а, много от хората, които там написаха първите си текстове и заснеха първите си клипчета, вече се развиват на съвсем друго ниво. А и неведнъж сме казвали, че освен да бъбрим по разни теми на всеки три месеца, важна наша цел е създаването на общност от хора, които споделят интересите, ценностите и светогледа на списанието.
Тази общност далеч не е конкретно членската група на Клуб Нула32, но и непредставима абстрактна група от хора, които не познаваме, но ни четат, и дори да не им харесва понякога какво пишем, оценяват факта, че го правим. Така се случи, че това са предимно млади хора (не само, разбира се). Странно е, защото са страшно различни: вълнуват ги противоположни неща, споделят различни възгледи относно култура, политика, изкуство. Но общото е, че те разбират нуждата да се говори за това, да се разказва, да се съхранява памет за неща, чужди на бързото смарт ежедневие. Тези хора не са много и е лесно да бъдат изгубени сред хаоса на модерното ни живеене, често те сами се губят там, ако някой не ги потърси.
П: Предлагам да ги потърсим или поне да опитаме, без това да прилича на онази страница за постижения в училищния вестник. Но да обобщим: младостта е променлива величина, старите хора също могат да действат младо; интернет изкривява представата ни за стойностите, което не означава, че тях ги няма. В общи линии, както при всяко начало на брой, хал хабер си нямаме с какво се захващаме, но да видим докъде ще стигнем.
Илюстрации: Емил Наджеклиев
Последвайте Нула32 в Instagram @nula32magazine
