Пристигнах в театъра млада. Твърде млада или може би твърде наивна. Все още вярвах, че зад магията „театър“ единствено съществува някакъв появил се от друга вселена магичен прах. Прах, който полепва по миглите на актьорите, впива се в метлата на чистачката, искри по мустаците на театър майстора. Все още не знаех, че там някъде, зад завесата, има нещо друго. Нещо много повече от театрален прах, магия, фокус. Не знаех толкова много неща, че сега, когато гледам на тях с едно малко по-разтворено око, професионално или уязвимо, виждам картини на Ван Гог. Линии, отсечени и набраздени, живописни, но изстрадани, жълти и огнени като залеза над Дунава и като последния монолог на Кръстьо Сарафов, или сър Лорънс Оливие, ако щете. С онова, наивното око, виждах по-добре. Виждах повече отворени прозорци, зад които Сизиф лети спокойно след Икар-а, а Жулиета все още реди своите най-съкровени любовни изречения. Изреченията от това време са раздвоени между късни разговори за Станиславски (кой не е заспивал, водейки дебати за системата на психологическия театър?), разпалени обяснения в любов към Гротовски и, разбира се, и чакане на Годо. Кой не е чакал Годо?

Питам се това след 4 години „свободно падане“ на театралния пазар, между договори, щатове (Масачузетс Пловдив и Тексас Видин), писане на имейли, срещи със зачервени от пламъци очи, късни срещи, ранни срещи, смяна на автобуси и влакове, Смолян, Варна, Стара Загора, закъснели, пътнически, стари, нови, поетични, самотни, без билети, София, задъхани, лятото, зимата, сама и пак сама, после случайно колега театрал, разменяме пак по някоя изтъркана фраза, начало на сезони, финал на любови, забравени дипломни, Раковска, ах, моя Раковска, помня първата статия, името ми, баба ми горда, и това се превръща в поезия бял стих, не точно бял, направо черно-бял. Спомням си всички тези години, изживени като на бърз каданс, но с леко забавяне в монтажа, и дали ще има премиера, ако намерим продуценти и пари, напиши тази статия, но ако може да не е съвсем откровено, искаш ли да си драматург, но не точно, защото ни трябва и пиар, и мениджър, и организатор, и асистент, и понякога да казваш на главната актриса, че е много талантлива и да не изпада в емоционална криза. Помня студените нощи преди премиери, ще отида, обичам го, не мога да живея без това, ще напиша нещо, да пиша ли, кой ще го прочете, къде да го публикувам, и после писане по късни нощи. Защото друго не знам. Или не искам. После вали дъжд , пак идва друг сезон, няма нищо по-хубаво от лошото време, Чехов, пия чай, пиша поезия, мечтая, после пак влаковете, БДЖ (съкратено от Боже, движи живота!), срещам колеги и те кимат, спомняме си последните купони в 29-ти, пълен провал, вече нямаше рокендрол, отдавна си бе отишъл и Джими и Хендрикс и подводницата никога повече нямаше да бъде жълта. После виждам талантливи актьори, как сте, добре, не са сигурни, малко бръчки под очите, дано е от смях. Интересно ли ти е? Да, да, бива, горе-долу, и се стига до „ами, работа да има, работа!“. Работата, работата, Достоевски, ще спаси света, но някой друг ден, час, в някое друго кафе, в някое друго междучасие, в очите на другите, или адът, това е Погнусата, че това, което правиш никога няма да се превърне в чакането на Годо и убийството на Макбет. Убийствата, късни и тихи, постепенни, културни и добре измислени. Методиките – системи за игра на закрито, а всъщност съвсем искрено унищожителни. Не материално, не физически, чисто живописно и литературно – убийци на залези, на въздишки, на изненадвания, на бързи глътки, на изчервявания, на прескачане. Новите методики са забавяне на темпото на актьора, разливане на кафето на режисьора по тротоара, гърча на директора, последната прозявка на чистачката. Те са хиена, хилеща се срещу артиста знойно, горда и неприкосновена, в едната си ръка мачка панталоните на Панталоне, в другата изгаря „Тартюф“. Хили се срещу луната, и небето става все по-мрачно. Идва буря, циклон, подлезите на Пловдив са океани и морета, по Раковска плуват пирати, падат сгради, чупят се надежди, разпадат се идеи, мечти се давят, но тя е все още там. Качила се е на върха на разпада и се хили. И това не е само тя. Това са всичките ни скъсани мечти, нарязани на парчета бюджети, режисьорът няма нужда от драматург, театърът пали своите актьори и ги изгаря на клада пред вещиците на културната политика. А тя си е сложила обица на ухото и с дясната ръка развява плакат „Културата и още как!“.

Завалява дъжд и измива всичко. Последният ден от Апокалипсиса, Жулиета тича и крещи. Роклята ѝ е заприличала на пожълтели страници от поезията на Варлен, а очите ѝ са два въглена, черни и дълбоки. След нея се влачи Харолд Пинтър с тениска на хевиметъл банда. Чехов пуши цигара, Шекспир клати шейкър. Станал барман. Сваля мацки. Сваля млади актьори. Сваля пиеси. И ако звуча твърде апокалиптично или мрачно, си направете един коктейл Маргарита и се радвайте, че е петък. Знам, че това е важно за вас. За нас беше важно да се крещи, че сме го завършили, и после да ни е срам, а понякога, много рядко, ако сме на едно питие, да се гордеем. И всяка година чувството да  се променя, все по-ясно, все по-бясно, все по-неназовимо. Обичахме и понеделниците и дните между тях и всички национални празници, в които вие си хващахте полета, гаджето или нова оферта от Грабо. Ние нямахме гаджета, а само любовници, късни и неопитни, като първо четене на Арто, като „обърни се с гняв назад“, последен ред на партера в Народния, закъснели автобуси, стоп Пловдив София без Керуак, честно взиране в огледалото на утре, без да се питаш.

След  дъжда на тротоара остават няколко  последни страници. Не се четат. Размазали са се от бурята. Нешескпирова. Не говоря за НАТФИЗ, не омаловажавам улиците на театъра, нитo провъзгласявам утопиите ни за излишни. Не си спомням защо започнах да пиша това и къде се намирам днес. Сигурна съм, че артистите имат силна необходимост от паденията и кризите. Само си пожелавам това да не се превръща в рутина. Като петъчно напиване, което завършва в  шест сутрина с поредния изпуснат влак. А влаковете са поети, като актьорите, режисьорите, сценографите, драматурзите, понякога дори и мениджърите. Силно се надявам, и леко си намигам в огледалото, виждайки отражението на Мунк зад гърба си, влакът невинаги да е пътнически. И един ден той да закъснее само с пет минути. Като че ли вчера завършихме и избърсахме за първи път праха. От сцената. Защото го обичаме.

Защото Невъзможното тук е Възможното в душите. Душите ни безусловно и наивно втренчени в сцената, дръпнали завесата, потопили четката. Да си пожелаем срещата на двете в една по-Възможна реалност, в която Невъзможното е сладък плод на творчески подеми, а не намален бюджет, скрити условия и фалшиви проекти, които се печелят от едни и същи Макбети и Тартюфи.

Лека нощ, добро утро, Годо дойде! Това е възможното.