Попитахме трима журналисти с дългогодишен опит в занаята коя е най-важната новина, която са отразили за Пловдив. Познаващи цената на думите, тежестта на всяка секунда ефир, неблагодарността на професията, но и способността ѝ да променя средата, отпечатваме историите им без редакторска намеса.

Иво Дернев

Тази награда беше ваша. На екипа на Нула32. Затова и този текст ще е малко различен. Започва странно. Ще е леко гневен. И ще е посветен на вас, Нула32, с кратко залитане към моята си професионална история.

Знаете. Имам предвид награда „Пловдив“ 2022 в раздел „Журналистика“, за която бяхте номинирани. Но не ви отредиха място до финала. Не знам доколко темата е болезнена за вас – вярвам, че сте над тази дребна призьорска суетня.

Но за мен е.

Аз съм обиден… Бе гадно ми е. Защото съм носител на наградата в тази категория и като такъв я уважавам. Уважавам я и заради невероятните колеги, които са я приемали с почести през годините. Е, чисто егоистично, ценя я и затова, че Под тепето има общо 3 статуетки от последните 13 години. Статуетки на изключителния, и също „недопуснат” като вас до градските прожектори, творец Димчо Павлов (Арката му от Цар-Симеоновата градина, изкоренена при управлението на Иван Тотев от парка, и до днес се намира някъде в „кочините“ на „Градини и паркове“).

Обиден съм, защото си вършите работата принципно, професионално и бих казал разкошно (дано не сметнете това определение за прекалено помпозно за вашия интелектуален стил на списване). Вие сте „журналистика“ и „култура“ в едно. А награда „Пловдив“ би следвало да се полага на хора, които завързват именно това съчетание в работата си. Като Владимир Балчев и Теодор Караколев за творчеството им за нашата медия. Или като и до днес най-важният разказ в професионалния ми път, заради който и аз имам копието на Димчо Павлов на бюрото си.

Разказът за подмяната на духа с винила – дългата ми поредица от публикации за това как пловдивският митрополит Николай превърна „Св. Марина“, паметник на културата, в комикс. Дано помните… Как върху безценните стенописи в храма залепи тапети от винил, каквито има в много кръчми в Гърция и Кипър, например.

Този мой разказ стигна навсякъде. Инициира подписки на интелектуалци. Предизвика протести. Доведе до някакви смешни административни наказания за всевластния духовник. Но винила в храма остана. Той си е там и днес. Фалшивее върху невероятната църковна стенопис. Винилът победи тогава. Кичът подмени духа през 2012 г. Подменя го и днес. Случи се с вас, Нула32.

Това е и поводът за това словоблудство – битката за този наш Пловдив. Кичът не може да доминира тук. 032 е телефонният код на Пловдив. Той е като ДНК. А ДНК-то на Пловдив е духовността. Малките загуби в схватката с винила нямат значение. Духът тук винаги е крайният победител, не тапетите.

Вечността на този град го доказва.

Продължавайте да дерзаете, пичове!

Ивайло Дернев © Pink Tsonk

Битката на полето на съдържанието – за обществените медии с Десислава Шишманова и Марин Данев

„Ние трябува да бързаме“ – преглед на печата в Източна Румелия“

Не е най-добрата, но друга вече няма“ – историята на ПОТВ