„Февруари“ на Камен Калев изглежда като истински филм – комплимент, който се появи през последните години в контраст на пластмасовите стрийминг продукции.

„Февруари“ на Камен Калев е филм, който може едновременно да се хареса и да дотегне. За много зрители има опасност прожекцията да се превърне в скучно, дискомфортно преживяване. Дали заради бавното темпо или своята интроспективност, това е произведение, което отделя човек от „естествената“ технологична среда и го връща в естествената природна. Въпреки потенциалната игра с търпението, това е един от най-красивите, чувствителни и съзерцателни филми, правени някога в България.

„Февруари“ е поетичен триптих, който разказва живота на един човек – като момче на 8, младеж на 18 и старец на 82. Този нестандартен портрет е на самия дядо на Камен Калев, който по думите на режисьора е живял „скромен живот в село в Източна България“. Пътят му е предопределен и монотонен. Започва във високите треволяци на паметта, където помага на своя дядо овчар, продължава през службата в морското училище и свършва в старческа самота, потънала в снеговете на минало, по чиито пътеки хрупти светлото чудо на живота. Живот без страхове и без надежди, както съобщава (малко грубо) гласът зад кадър. Живот, в който нищо не се случва, но който побира целия космос.

„Февруари“ изглежда като истински филм – комплимент, който се появи през последните години в контраст на пластмасовите стрийминг продукции. Във всички свои интервюта Калев уточнява, че желанието му е тази история да бъде усетена в киносалон и това не е меркантилна прищявка. „Февруари“ не би работил в домашна среда. Сниман на 16 мм лента, като екзистенциално преживяване, в българския контекст той се доближава единствено до А̀га на Милко Лазаров. Като допълнителна мета връзка Лазаров участва в самия филм като капитан Касабов (неумело дрънкащ на китара пред огъня). Двата филма са повече от любопитни, тъй като оформят ново течение на бавното кино у нас. Снимани с малки екипи, изключително прецизно, съобразени със световните образци, те не търсят да се харесат на човека, свикнал да консумира сюжети.

„Февруари“ очевидно стъпва върху няколко примера от европейското кино, като моряците от втората част са директно вдъхновени от разголените мъжки тела на фона на скали в Beau Travail на Клер Дени. В тези моменти филмът работи на пълни обороти и демонстрира естетиката на истински голямо кино. Друга опорна точка е Торинският кон на Бела Тар. Кадрите, в които възрастен мъж кара своята каруца към края на света, както и тези с мълчаливото хранене на двама души, изолирани в бедна селска къща, която може да съществува както преди 200 г., така и сега, говорят за добре осмислена концепция. Филмът не е труден за разбиране, тъй като, подобно Огледало на Андрей Тарковски, отказва да използва опростена символика, а борави предимно с образи.

Източни пиеси на Калев бе първият филм след 1990 г., който влезе в официалната селекция на фестивала в Кан. „Февруари“ също бе там миналата година. Отзивите на критиката във Франция са изключително добри, което е заслужена награда за петте години труд, които са стрували на малкия екип да запечата живота на един обикновен човек. И именно в нищо-не-случването да ни изведат към тиха мъдрост, приемане и спокойствие, които днес толкова ни липсват.

Фотография: Кадър от филма „Февруари“

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“