На Владимира, която ни гледа от небето

„Тоя кротък и простодушен човек можеше да има само едно настроение: някаква възторжена мечтателност, някакво тихо и самодоволно блаженство, за което сякаш нямаше никакви видими причини. Тая безгрижна и безобидна душа на птичка божия, която нито жъне, нито сее, а се задоволява само с хубавото слънце и въздуха, който диша…“

Из описанието на Люцкан от разказа на Йордан Йовков „Последна радост“

Другосветците – героите на настоящия брой. Пазители на безкористния култ към красотата, която не само носят, но и умеят да съзерцават и съхраняват. Пространствено и духовно не познават граници и за това често поведението им се тълкува като неразбираемо. Свободни и самотни са. В сърцата си таят нещо дълбоко мъдро и същевременно крайно глуповато... И винаги забелязват детайлите.

Вдъхновение, което ни накара да се огледаме за такива хора и около нас. Потърсихме образи от градската среда, отдавна избягали от обитаваната реалност и посветили себе си в градежа на друга паралелна действителност. В която да се вглъбяват и където всичко е някак много по-просто, истинско и човешко. Усмихнатите им светове са светове без лицемерие и смърт. Имагинерни и утопични.

С лекота избрахме няколко човека, които всички сме виждали, но бегло познаваме. Създателите на уличния чар на града, неизменна част от духа му. Нямаме претенциите, че другосветците, които нашите страници проютяват, изчерпват десетките чудаци между тепетата. Напротив, сигурни сме, че изпускаме някого. Но не ни се сърдете! Пловдив има безброй светове и е същинско предизвикателство всички да бъдат открити и посетени, та после и описани.

Освен по широките и добряшки усмивки, които всички до един притежават, героите ни не си приличат по нищо друго. Някои са пълната противоположност на останалите по професия, призвание, начин и време на живеене. Те не могат и не трябва да бъдат категоризирани. Това са  хора, изпитващи невъзможност да бъдат част от представата за масовия човек. Има нещо в този град, който ражда през годините такива странници. Някаква традиция, която възпитава на несъгласие с фалша, на непримиримост с лошото, на присмех пред трагедията на живота.