На Владимира, която ни гледа от небето

Всички разбрахме какво ще се случи през 2019-та. Кулминацията на кулминациите. Ние обаче се уморихме да гледаме как се надуват балони. Проглуши ни шумът на фанфарите. С настоящия брой си взимаме почивка от тържествената истерия покрай титлата. Хвърляме поглед зад ъгъла на злободневното, завиваме рязко от начертания маршрут за следващите три години и навлизаме в автономните територии на субкултурите - като отделни съставни части на масовата култура, но и като нейно отрицание… Като нужния баланс в обществото.

„Субкултурна столица“ е коктейл от усещания за света; карта на преките пътища към свободата, защото всички говореха за нея. В следващите страници намираме пресечната точка между чувството за принадлежност и приятелството, където обграждането със себеподобни  прави осмислянето на живота една идея по-възможно. Субкултурите са спасение от агресивното уеднаквяване, което моделира музиката, дрехите и ценностите; от страха и гнева, които раждат самотата. Те са естествената съпротива срещу фалшивия свят. Това е да светиш в тъмното, да си птица насред океана, цвете върху скалите, шепа вода върху огъня на окъснели планинари.

Когато станат прекалено популярни обаче, субкултурите изчезват – загадъчността пада, навлизането в тях става лесно, а най-истинските сред тях се отвращават. Порастването е другият им отмъстителен враг. Моментът, в който родителите ти кажат, че вече трябва да си кротък, да имаш уважавана професия, да се обличаш прилично, да скриеш тия грозни татуировки и да помислиш за бъдещето си.

Срещу порастването ще застанем с четвъртия си брой. Не за друго, а защото усещаме, че то вече ни застига.