На Владимира, която ни гледа от небето

Безсилието ни да намерим думи, които да рамкират настоящия брой, роди неозаглавената му корица. Тази тиха и безмълвна фотография, побрала в себе си повече време от всяка друга досегашна, сякаш ни се „прошепна“ сама. Всичко тук беше вече написано, а ние просто се озовахме между редовете му. Старият град неизменно се прокрадваше във всеки един от предишните ни броеве, но умишлено не позволявахме историята за него да започне. Доколкото можехме да удържим това, разбира се. Духовните му проекции върху нас непрестанно се появяваха, за да докажат безсмислието на начинанието ни и да очертаят външните ни контури в тази голяма и може би най-важна наша тема.

Нямаше как да разкажем Пловдив без душите ни да се облегнат по вековните фасади на Стария град, без да разбутаме пластовете минало и да потърсим между тях свързващото, предвечното, нишката на живеенето. Онова, което скрепява къщите по кривия калдъръм и ги обединява днес във величествено царство на спокойствие и утеха за всяка самота. Позволихме на телата си да се изморят, а духът ни да се пръсне сред камбанарии, липи и сенки. Почувствахме Стария град в неговата неизменчивост, надживяла епохите, религиите и народите, ходили по стръмните му пътеки.

Признаваме си, че ние самите нямаше да сме това, което сме, ако не беше той. Това душевно наше огледало, формирало усещането ни за град и поради това обрекло ни на себе си в невъзможността ни да го открием и повторим другаде. Щастливото проклятие да изгубиш детството си тук и мястото да те бележи до степента на вечното завръщане. Пак и пак да се размесваш с времето, да те възпитават и объркват тези улици, уморени от история.

Затова и още от самото създаване на „Нула32“ с лек страх чакахме момента, когато ще трябва да се сблъскаме с тази тема. Най-високото стъпало в непосилния път към помирението с идеята за град. Безначалният и безкраен опит на човека да пробута за важен собствения си живот пред неоспоримите доказателства на времето. В този капан паднахме и ние. Насладете му се.

Ние едва ли ще излезем някога.

Снимки: Теодора Георгиева