Заветът на Борис Дякович

Зорница Каварджикова
Един без двадесет
08/10/2022
Ивелин Костадинов
Ивелин Костадинов
19/10/2022

Заветът на Борис Дякович

Борис Дякович

„…Нашите просветни пълководци генералите Т. и Р. намериха, че директорът на библиотеката, човек вече в напреднала възраст, при това данъчен, би бил много по-полезен на държавата, ако бе оставен да бди над едно от най-ценните нейни учреждения…“

Борис Иванов Дякович е български археолог, учен, музеен и библиотечен работник, директор на Народната библиотека и музей. Роден е на 28 февруари 1868 г. в Болград, Одеска област, в семейството на бесарабски българи. Брат е на просветния деец, ботаник и историк Владимир Дякович и юриста и общественик Александър Дякович.

Завършва Класическата гимназия в Пловдив през 1890 г., учи право в университетите в Одеса и Прага, а след това класическа история и археология в Сорбоната. Изучава античната история, култура и изкуство във Франция и Италия. В края на XIX в. е уредник в етнографския отдел на Народния музей и заместник-директор на Народната библиотека в София. След затварянето на Народната библиотека и музей в Пловдив Дякович е назначен за директор на 14 април 1901 г. и поема тежката задача да възстанови сбирките. Съдбата му остава свързана с града до края на живота му.

С основание следващият директор на музея, Димитър Цончев, пише за Дякович, че „през своето 31-годишно управление той действително е създал музея.“ Борис Дякович увеличава значително библиотечния, археологическия, нумизматичния и художествения фонд на музея. През 1904 г. започва издаването на „Годишник на Народната библиотека и музей в Пловдив“, който представлява не само изключително важен за времето си източник на статистически данни, но полага основите на научния подход към библиотечното дело. През 1909 г. пише раздела за културните институти, библиотеки и музеи в Закона за народното просвещение. През 1910 г. Дякович дава археологическия профил на музея към библиотеката. Като първия дипломиран български археолог, той е и автор на множество научни трудове в областта на тракийската и гръко-римската култура. През 1920 г. създава Правилник на библиотеката и музея, а през 1923 г. основава Пловдивското археологическо дружество с цел да насочи общественото внимание към необходимостта от опазване на археологическото наследство на града. Борис Дякович заема поста на директор на Народната библиотека и музей до 1932 г. Умира 5 години по-късно, на 8 януари 1937 г. в Пловдив.

Днес читалня № 5 към отдела „Специфични сбирки“ в НБ „Иван Вазов“, който той създава през 1921 г., и библиотеката на Регионалния археологически музей носят името на Борис Дякович, а наследството и заслугите, които той има към развитието на културата и опазването на материалното и духовно наследство на града, светят все така ярко.

Следващите страници представят летописната бележка, която Борис Дякович пише в Годишника за периода 1912 – 1919 г. В нея той описва живота на музея и работниците в него през военните години между Балканската и Първата световна война.

Годишник на Народната библиотека в Пловдив за 1912 – 1919 г.

Летописна бележка – Notice Historique от Борис Дякович

Великото нещастие, което потопи цялото човечество в сълзи и кръв и покри три континента с развалини, сполети най-напред нашата млада, жизнерадостна като младенец и неопитна като него прекрасна родина. Въодушевявана винаги само от високи идеали за национално обединение и културен прогрес, но повлечена по кривия път и главоломна стръмнина към пропаст, измъчената ни родина все пак със забележително самообладание се запази от крайна провала: след страшната буря небето отново се проясни и всичко, което бе покрито с мрак и мъчителна неизвестност, се озари със светъл лъч – и тя отново заживя. Заедно с нея и нашата Народна библиотека, доскоро оставена едва ли не на произвола на съдбата и понесла всеобщия кризис на нашите културни институти, бързо се съвзе от временния застой и доби първоначалния си облик на уредено държавно учреждение.

Не е тук мястото да се дават подробни сведения за ония изпитания в живота на библиотеката ни, на които тя бе често и без основателни причини подложена през военните 1912 – 1918 години – à la guerre comme à la guerre (1), – но понеже в отчета на всяко учреждение непременно се дават поне в най-сбита форма кратки бележки за неговия живот през отчетния период, аз смятам за свой дълг да се не отклонявам от възприетия обичай.

Мобилизацията през 1912 година се стовари с тежък юмрук върху библиотеката: Министерството на народното просвещение заповяда на директора да заключи учреждението и да предаде ключовете на един от гимназиалните директори. Но зданието бе веднага окупирано от войници и обърнато на казарма. Имотът не бе много внимателно третиран от страна на войниците. За да не съобщавам всичко, ще кажа, че дори случайно се избегна пожар. Енергичното застъпничество на директора, който остана на военна служба в града, освободи библиотеката и въдвори ред. До края на първата война на директора на библиотеката бе дадена възможност, вън от служебното време, да бди над нея и в някои случаи да я представлява пред външния свят.

Тази война отне на библиотеката един много мил, честен и ревностен служител, Иван Матев, който сложи кости на Калиманово поле. Периодът между тази война и новата велика катастрофа, период на нервно възбуждане и „временно свити знамена“, не донесе стабилност в работите на библиотеката. От помощния персонал едни не пожелаха да заемат наново длъжността си, други напуснаха учреждението или с цел да подирят по-добра оценка на своя труд, или по болест. Последните се ползуваха, преди окончателното напущане на длъжността, с дългосрочен отпуск, така че библиотеката ни, лишена от работни сили, дълго време едва функционираше. Поминаха се, вече вън от служба, като свободни граждани, Лука Касъров, дългогодишен библиотекар, и Стефан Ив. Герджиков, крайно добросъвестен и мил, с висока култура, пазител на библиотеката. Мир на праха им!

Борис Дякович пред витрина в музея, 1921 г. © РАМ – Пловдив

Лишена от най-необходимите сили на своя персонал, библиотеката се помъчи да възобнови всички свои функции с помощта на нови лица, взети от женския интелигентен свят. Първа пазителка бе назначена на 1 август 1913 г., втора – на 9 ноември 1914 г., а библиотекарската длъжност остана и досега вакантна – изпълнява я заместник от три месеца.

С този нов, наистина усърден, но неопитен в специалната работа персонал библиотеката не бе в положение да организира всички свои служби с предишната точност и експедитивност, но все пак даде на обществото всички възможни улеснения, да се ползува от нейните сбирки както в читалнята, тъй и вън от нея. За жалост, нямаше физическа възможност да се приготвят и издадат годишните отчети на учреждението ни за изтеклите 1912 – 1914 години – на това пречеше и дезорганизацията на пловдивските печатници.

Сполетя ни нова, ужасна война. Целият мъжки персонал на библиотеката постъпи в редовете на армията. Болните и немощните бяха изпратени на бойното поле, а здравите – в болници; прислужниците – в резервни магазини и реквизиционни комисии, а директорите – в подвижна фурна на една интендантска рота за работника. Библиотеката остана без ръководител, без отговорник, само с две госпожици пазителки и една временна прислужница. Обаче нашите просветни пълководци генералите Т. и Р. намериха, че директорът на библиотеката, човек вече в напреднала възраст, при това данъчен, би бил много по-полезен на държавата, ако бе оставен да бди над едно от най-ценните нейни учреждения, отколкото да мъкне вода и сече дърва за походна фурна, и го оставиха за войник при 2-ра местна интендантска рота. След 5-месечна служба той бе освободен по напреднала възраст. Скоро след това по същата причина бе освободен от редовете на армията и един от раздавачите. С този малък персонал работите в библиотеката така се организираха, че дори се даде възможност на обществото да се ползува от книгите и вкъщи, а понякога и в читалнята. Зачестиха и множество високопоставени гости от чужбина. В такова положение ни завари злокобната вест за Добро поле. Тя разтърси държавата ни из основи и покри с мрачна неизвестност целия български народ. И директорът на библиотеката музей счете за свой дълг да вземе някои бързи мерки за сигурността поне на най-ценните предмети от нейните сбирки. Солунското примирие спаси родината от гибел, а заедно с това и всички културни придобивки на 40-годишен неуморен труд на българския народ. Малко по малко почна да се завръща и персоналът на библиотеката. Не се завърна само най-милият, най-преданият нейн 20-годишен служител Ставри Марков. Неговите кости почиват там, в родното място на отдавна починалия му баща, в свещена Битоля. Поклон пред неговата скъпа памет!

Веднага след завръщането на служащите, библиотеката не можа да уреди службите си така, както те функционираха до войните – едно, по липса на персонал (и двете пазителки напуснаха длъжността си) и друго, по слабо усърдие на завърналите си с обтегнати нерви и отвикнали от работа чиновници. Обаче лека-полека разните части на разстроената машина се стегнаха, празнотите се попълниха, дисциплината се въдвори и библиотеката тръгна по стария път на ред и усилена работа – отчетът, който давам, е следствие и доказателство за това.

Борис Дякович

(1)  На война като на война.


Музеят, който не спира да расте – разговор с Директора на РАМ – Пловдив доц. Костадин Кисьов

Хронология на една мечта – 140-годишната битка между културата и мрака

Между спасеното и разрушеното – археологическите открития, които променят облика на града


Заглавна фотография: Борис Дякович © РАМ – Пловдив

gdpr-image
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.